пръстите й едно по едно и когато прокара език по палеца й, тя прошепна:
— Моля те, Хейзард.
— Толкова скоро?
— Веднага, моля те, за Бога, моля те.
Неговите дълги пръсти бяха продължили да се движат дълбоко в нея с ловкост, на която би завидял всеки артист.
— Тихо. — Той я целуна леко, след това прокара възбуждащо свободната си ръка по изкусителната закръглена извивка на гърдите й, спирайки се само за малко върху набъбналите, твърди зърна, които копнееха за докосването му. И когато след цяла бездиханна вечност, както й се стори, палецът и показалецът му се притиснаха към розовото връхче и леко го подръпнаха, дамата изстена с нисък, потръпващ вопъл. Плъзгайки се бързо напред, той я увлече със себе си. Косата му беше прибрана и Хейзард усети рязко подръпване, след което придържащата я кожена връзка се освободи.
— Моля те!
И мислите му за връзката се стопиха. Без да се напряга, той повдигна златокосата дама с умоляващи очи и притисна нейната очакваща мекота към твърдостта на тялото си. След това докосна леко стройните й бедра. Главата й се отметна назад, тя извика леко с трептящ от удоволствие глас и ръцете й оставиха неравна, пухкава следа върху гърдите му. Хейзард я повдигна няколко пъти, за да й предаде чувствения ритъм, който след малко тя самата пое, яздейки го с бавни, протяжни движения. Докато ръцете му продължаваха да галят нейните бедра, той се отдаде на удоволствието, което нарастваше на тласъци.
Ушите му, тренирани от практиката и необходимостта да долавят и най-лекия шум, дочуха как вратите на гостната долу леко се отвориха и затвориха и по-разумната част от неговото съзнание му нашепна да преустанови тази игра на удоволствие в името на благоразумието… или поне да угаси светлините. Но безразсъдната част от съзнанието знаеше добре, че няма нито мъж, нито звяр в Бостън, от които да се бои, така че той предпочете да продължи. В края на краищата в момента бе обърнал гръб на здравия разум, а и се приближаваше към мощната си кулминация.
Той погледна, когато вратата се отвори, за да прецени опасността, и неговият тъмен, замъглен от страстта поглед срещна за един кратък миг смаяните очи на домакинята. На лицето й проблесна гняв малко преди да затръшне рязко вратата. Тук ще са необходими обяснение и тактично извинение, помисли си той, миг преди жената под него да се отпусне в ръцете му и той самият да си позволи да свърши.
Половин час по-късно той вече бе слязъл на долния етаж, оправил дрехите си, опрял широките си рамене на един от декоративните пиластри в просторната гостна, оглеждайки с чаша бренди в ръка позлатените, накичени с бижута членове на бостънското висше общество.
Една от дамите все още се бавеше на горния етаж с напълно опропастена фризура. Той бе уверен, че паникьосаната слугиня прави всичко възможно, за да я приведе в ред и госпожа Тиодор Рейвънкур да се появи отново в целия си помпадурски блясък.
Екзотичното облекло на Джон Хейзард Блек блестеше отново в цялото си величие и само най- проницателните биха забелязали, че сплетеният кожен шнур, с който доскоро бе вързана косата му, сега липсва и е нелепо заменен с една бледосиня панделка, открадната набързо от майсторски украсената рокля на Лилибет. Някъде из разбъркания хаос от копринени чаршафи и завивки лежеше един сплетен шнур и Хейзард се надяваше, усмихнат дяволито в себе си, че той ще бъде намерен от някоя слугиня, оправяща леглото, а не от нощните обитатели на стаята.
Не бяха минали и пет минути, откакто бе слязъл долу, а домакинята, Корнелия Дженингс, усмихваща се и разменяща добронамерени реплики, вече прекосяваше гостната, привидно без предварителна цел. Хейзард отлично разбираше накъде се бе запътила тя, знаеше, че идва към него и я гледаше как напредва леко объркана. След известно време домакинята достигна до него и когато се приближи достатъчно, за да не бъде чута от другите, прошепна яростно:
— Как можа, Джон?! За Бога, та тя ми е снаха! Въобще ли не те е грижа за мен? — Фразата бе изсъскана, а очите й проблеснаха от раздразнение.
Поглеждайки към красивото разтревожено лице, Джон каза успокояващо:
— Разбира се, че ме е грижа. Аз те обожавам, Корнелия. — И когато хубавото й лице леко се отпусна, промърмори тихо в добавка: — Ти, сладурче, си най-чаровната… домакиня… в Бостън.
Модно облечената млада жена омекна от комплимента и пристъпи към друг, по-неотложен въпрос. Гневът в бледосивите й очи се стопи и те пламнаха от чувство, добре познато на високия мъж, облечен в лосови кожи.
— О, Хейзард — въздъхна домакинята, а ръката й, прикрита от диплите на обемните й поли, се прокрадна към неговата. — Минаха цели четири дена. Липсваше ми.
Хейзард кимна с разбиране в тъмните си очи.
— Знам. Изпити, любов и преподавател, който отказва да бъде любезен.
Усетили неговата едва доловима взаимност, пръстите й стегнаха хватката си и с едно раздвижване на копринените си поли тя го дръпна от стената.
— Горе съм приготвила от любимото ти бренди. — Очите й, страстни и проучващи, срещнаха палавия му поглед и го подканиха леко по посока на стълбището.
Той се вгледа замислено в нейния профил, след това се, усмихна на парещия й, умоляващ поглед. Когато нещо трябва да бъде направено, то може да бъде направено, помисли си Хейзард. Той дължеше на младостта си куража да прави подобни заключения. А с пленителните дами на Бостън те намираха и свое ново приложение. Поемайки дълбоко въздух, той пресуши чашата си с бренди и се остави да бъде поведен още веднъж към горния етаж.
За втори път през тези няколко часа Хейзард се озова върху копринени чаршафи, опитвайки се ловко и с въображение да даде най-доброто от себе си в името на спазването на приятните социални привички на бостънския хайлайф.
ГЛАВА 2
Годините на Хейзард, прекарани в учение в Бостън, имаха двойствен характер. Той, без да се оплаква от това, бе преследван заради чара и сексапила си. Привикнал с флирта и удоволствията, както се полагаше на един абсароки-воин, Хейзард се справяше лесно с благосклонността на нежния пол. Но встрани от обикновеното безделие и любовните игрички той отделяше значителна част от всеки свой ден на учебния режим. Подчинявайки се на заръката на баща си, оползотворяваше оптимално времето си, верен на своята мисия — да се образова, за да помогне така на своето племе да приеме предизвикателствата на бъдещето. Хейзард никога не забравяше за какво е бил изпратен.
Насърчаван от своя чичо Рамзи Кент, преместил се да живее тук йоркширски баронет, приет в племето чрез брака си с лелята на Хейзард, той изучаваше геология под ръководството на именития швейцарски естествоизпитател Агасис, който бил поканен да изнесе курс от лекции в Харвард през 1847 година, и решил да се установи там, след като му било предложено постоянно лекторско място.
Сбирката „Агасис“, учредена две години преди приемането на Хейзард, се превърна в негов втори дом. Помагащ доброволно при съставянето на нейния каталог, той скоро откри в Луис Агасис близък и разбиращ приятел. Наближаващ петдесетте, Агасис беше приятен, словоохотлив човек, по детски искрено отдаден на науката и със засилен интерес към съвременната политическа обстановка. Хейзард беше преживял някои от най-приятните си мигове в прашните работни кабинети на музея в разговори с професора. Той се учеше от Агасис, слушаше и понякога спореше с него за политика, подтикван от своя, присъщ на младостта ревностен идеализъм.
Чрез Агасис, Хейзард опозна Холмс, Емерсън, Лоуъл и Лонгфелоу, за пръв път научи за борбата за равноправие на жените и се запозна с разискванията по отцепничеството и отменянето на робството, особено силно изразени социални течения по това време. Желанието за промяна се носеше във въздуха.
Когато все пак му се искаше да си почине от учението, Хейзард позволяваше на своите по-малко ученолюбиви колеги да го придумат.
— Хайде, Хейзард, време е да се повеселим.
