— И биа кара ли се изгубва по същия начин? — попита тя и в сините й очи се появи мъничка закачлива искрица.
— Не — отвърна той, почувствал, че е стъпил на сигурна почва. — Това, котенце — пръстите му се плъзнаха по сочната й долна устничка, — означава „сладка моя“. А ти си чад-гада-хиш-аш, моята малка червена лисичка, най-сладкото от сладурчетата. — Той повдигна глава от възглавницата и целуна кичурчетата по челото й. — Мислиш ли — продължи той, повдигайки се така, че да се опре на лакти, — че можем да се възползваме от тая вана? — Това, помисли си той, щеше да бъде един вид отклонение от въпросите и, на които той не искаше да отговаря.
— Не, прекалено съм изморена — отвърна Блейз, все така положила глава на гърдите му. — А между другото — въздъхна тя, почувствала твърдите му мускули под бузата си, — водата сигурно вече е изстинала.
Хейзард я повдигна с такава лекота, сякаш беше коте, и я постави на разбърканите кожи.
— Ще затопля водата, биа кара, и ще те занеса до ваната. — Той я гледаше с очи, меки като кадифе. — Това едва ли ще е толкова изморително за теб.
— В такъв случай… — Блейз се усмихна бавно и лениво. Първоначалният й отказ не беше категоричен и нетърпящ възражение. Даже напротив. Тя просто бе ужасно заситена — едно ново усещане, което й се искаше да задържи. Беше доволна. Не, тази дума беше прекалено слаба, реши тя. Тя трябваше да бъде окичена с блестящи златни орнаменти и фойерверки в добавка, за да изрази напълно задоволството, което изпитваше Блейз.
Хейзард я целуна леко и стана от постелята, а нейните очи го проследиха, поглъщайки голата му красота, отбелязвайки безупречното съвършенство на стройното, широкоплещесто тяло. Погледът й се плъзна бавно по мускулестия му гръб и тя се стресна от кървавите белези, които вероятно бяха оставили ноктите й. Гласът му прекъсна мислите й:
— Правиш ме много щастлив, биа кара, макар че — той замълча, а усмивката му стана порочно лукава — ти си най-мързеливата жена, която познавам.
Тя запрати възглавницата по него с не по-малко порочна усмивка, а той се измъкна ловко.
— Каква лъжа — запротестира тя. — Току-що прекарах цял час, като те забавлявах, а преди това ти сготвих вечеря.
Той изръмжа.
— Не ми напомняй. Тъкмо я бях забравил. Предполагам, че едва ли ще искаш да извикам някоя от жените от моето племе, за да ми готви.
Тя присви очи.
— Правилно предполагаш.
Той се усмихна, очарован от нейната ревност.
— Това може да се окаже доста важно, биа кара — каза той, все така усмихнат. — Трябва или да се научиш да готвиш, или ще умрем от глад.
— Хейзард Блек! — Тя беше леко възмутена, защото наистина се бе напрегнала за вечерята. — Аз също мога да се науча да го правя. Само ми намери готварска книга и ще ти покажа.
— Дадено, котенце.
Той занесе казана до ваната, напълни го отново, постави го на печката и стъкна огъня. Ако някой от племето му го бе видял, безмилостните подигравки нямаше да му се разминат. Воините на абсароките не прислужваха на жени. Поне не пред свидетели. Когато бяха влюбени, естествено, те се държаха като всички други мъже. Джон Хейзард никога не бе прислужвал на жените, докато ги бе опознавал. Случваше му се за пръв път. Но сега той дори не забеляза това.
Докато Блейз си почиваше, топла, щастлива и несъмнено влюбена в мъжа, когото гледаше, Хейзард измъкна една кожена кесия изпод някакви резервни завивки на рафта, извади от нея шепа изсушени листа и ги пусна в казана.
— Лимонова трева — каза той в отговор на въпросителния поглед на Блейз. — Ще ти хареса уханието на водата.
— Откъде знаеш всички тия неща?
— Аз съм отраснал тук, биа — каза той и седна на масата. — Познавам всеки сантиметър оттук до Уинд Ривър, всяка птичка, всяко дърво и животно. Всяко стръкче трева, всеки връх и всеки речен бряг. Това е моята земя. — Последното изречение прозвуча като поетична строфа, леко приглушено.
Дали някога, питаше се тя, ще може да разбере чувството му за единство с природата? За нея съществуваха само вещи, придобивки. Той познаваше земята, планетата, на която живееха така, сякаш бе част от нея.
— Какво си правил като дете? — попита го тя тихо. Искаше да опознае мъжа, когото обичаше, искаше да научи за неговата земя, неговата култура и народ.
Хейзард се обърна към нея, потънал допреди миг в своите собствени мисли, и я погледна така, сякаш бе непозната. Косата й не би трябвало да бъде златисточервена, а черна и права, помисли си той, а кожата й да е по-тъмна. Защо сега лежеше в неговата постеля? Тогава изведнъж я разпозна с настъпването на отрезвяващото припомняне. Мис Блейз Брадок — неговата „осигуровка живот“. Поне засега. Причината, поради която не се отказваше от парцела — изтънялата граница между оцеляването и изчезването на племето му. Би трябвало да я мрази. Той мразеше всичко, което стоеше зад нея — богаташките привилегии, стремежа към отнемане, вещоманията.
Тя лежеше върху кожите, потънала в естествена отнесеност, дясната й ръка бе спусната грациозно над главата й, гърбът й леко изпънат, единият й строен крак леко вдигнат, а другият лениво изтегнат.
— Какво си правил като дете? — повтори тя, без да е сигурна дали я е чул, защото очите му бяха така замъглени и далечни.
— Това, което правят повечето деца — отвърна неопределено той. Настроението му се бе променило неочаквано в меланхолично. Имаше нещо толкова познато в начина, по който лежеше тя. В главата му нахлу старият спомен за една друга жена, легнала в постелята на младото момче до едно планинско пасище преди толкова много лета. Загледан в жената, той се опита да подчини видението, защото не искаше Блейз Брадок да се превърне в нов незаличим спомен в съзнанието му. Тя и бездруго бе успяла вече да обсеби със своята хубост и прищевки голяма част от настоящето му. Той се отдръпна интуитивно, възвърнал усещането си за това, кое е правилно, противопоставил съзнателните си доводи на чувствата. Блейз Брадок беше просто заложница, неговата осигуровка, но за това утре. А след тази вечер, след като бе провалила неговия заслужаващ уважение опит за въздържание, тя щеше да изпълнява ролята, която бе искала от самото начало, роля, която той бе оспорвал недостатъчно — тази на любовница. Сега, когато мисловната му борба бе изгубила смисъла си, Хейзард възнамеряваше да се възползва от нея. Често.
— Ела тук — каза той и протегна ръка. — Седни в мен и ми разкажи за своето детство. Моето беше безинтересно.
Той я бе прегърнал, докато тя говореше, и я слушаше само отчасти. Нейният глас усмиряваше ужасяващите създания, който заплашваха бъдещето му. Вслушваше се от време в някое изречение, усмихваше се, целуваше я леко по бузата, по ухото, прокарваше бавно ръката си по гърба й. Нейната топла плът в момента бе център на съществуванието му, един уханен талисман, който възпираше злите духове.
Тя го поглеждаше, докато говореше. Очите му бяха полудиви, непокорни и толкова красиви под фино извитите му вежди, че тя установи, че се взира в тях толкова често, колкото човек е способен да се възхищава на една съвършена роза за удоволствието, с което тя го дарява. Високият свод на носа му се спускаше в безупречен профил, сякаш изваян от умела ръка. Блейз се протегна и прокара върха на пръста си по неговата гладка повърхност и така, докоснала се до изчистената му естествена сила, тя успя да почувства нещо твърде близко до неговото съвършенство.
Той повдигна разсеяно ръка и притегли нейния блуждаещ пръст към устните си, след което го целуна лениво с жеста на обигран джентълмен.
— Знаеш ли, обичам те.
Тези простички думи разрушиха привидното равновесие на Хейзард. Ръката му се отпусна рязко. При първия бегъл поглед, който й отправи, той забеляза, че очите й бяха също така спокойни, както и изражението й. Не, отдръпна се той като опарен. Не, това не може да бъде, отказваше да приеме това със
