пак чувствах се готова да платя сметката си, да тътря куфара си и да се изправя лице в лице със света.
Благодаря ти, Господи, за слънчевата светлина — помислих, щом излязох на улицата. Бивш друид, какъвто си бях, знаех да благодаря на боговете и за малките благинки. Бях преживяла нощта! Дори бях спала! За момент си позволих лукса да мисля, че всичко ще бъде наред!
Не мисли! — заповядах си отново. — Не мисли, не анализирай и не се тревожи!… Просто се вземи в ръце и се концентрирай върху задачата да се добереш до Лондон. Просто гледай да изкараш някак си шибания ден.
Дотътрих куфара си до една аптека, купих тампакси и зашляпах отново към снощното кафене на Плас Сен Мишел. Просто оставих куфара до една маса и слязох долу в тоалетната, за да си сложа тампона. Само за миг се притесних, че оставям багажа, ала после реших да му тегля една майна. Щеше да бъде знамение. Ако, когато се върнех (подобаващо запушена с един тампакс), куфарът си седеше още там, значи всичко щеше да се оправи.
Седеше си.
Настаних се до него и поръчах капучино и кифла. Наближаваше един часът и аз се чувствах спокойна, почти еуфорична. От колко дребни неща зависеше щастието ни: една отворена аптека, един неоткраднат куфар, една чаша капучино! Изведнъж ясно осъзнах малките удоволствия от това да си жив. Превъзходният вкус на кафето, струящата слънчева светлина, хората, позиращи по уличните ъгли, за да им се възхищават. Изглежда, целият Латински квартал бе превзет от американци. Вдясно от мен, вляво от мен — чувах разговори за текущите изисквания на Мичиганския университет и за това колко опасно е да се спи по плажовете в Испания. Група негърки на средна възраст, с шапки, украсени с цветя, си пробиваше път през Плас Сен Мишел към Сена и Нотр Дам. Имаше и млади американски семейни двойки с бебета и с раници. „Пикасо със сигурност е имал фетиш към гърдите…“ — рече някакъв тънък, облечен в Тишърт Оскар-Уайлдов тип на своя спътник (той се беше издокарал с най-новите неща на Карден). Представих си, че инициали на Карден имаше и на бикините му. Каква сцена! Като Чосъровите кентърберийски поклонници: Батската невяста — като черна американска лейди на поклонение в Нотр Дам; Сквайерът — като добродушен колежанин с руса брада, носещ „Пророка“; Игуменката — като хубавка студентка по история на изкуствата, която току-що е излязла от интерната „Мис Хюит“ и от салона на Сара Лоурънс (разбира се, облечена в мръсни джинси, за да прикрие аристократичното си минало и биография); Похотливият калугер — като уличен проповедник за макробиотиката и естествените начини на живот; Монахът — като нов последовател на Кришна с вързан кичур коса върху бръснатата си глава; и Мелничарят — като бивш политически активист от Университета на Чикаго, който сега раздава литература за френското феминистко движение… („Защо си феминист?“ — попитах скоро едно момче, известно като много запален привърженик на движението. „Защото това е най-добрият начин да те начукат в днешно време!“ — рече той.) Чосър щеше да е като у дома си. Нямаше нещо, което можеше да му се опре!
Чувствах се спокойна и уравновесена в момента, значи можех да се позабавлявам, преди отново да ме обземе паниката. И така — не бях бременна все пак. В известен смисъл това беше тъжно — менструацията винаги носи малко тъга, — ала същевременно е и ново начало. И така, даваше ми се още един шанс.
Поръчах второ кафе и продължих да наблюдавам преминаващия парад. Ах, тези наивници в чужбина! Една двойка се целуваше на ъгъла на улицата, а аз ги фиксирах с мисълта за Ейдриън. Гледаха се в очите, сякаш там щяха да открият тайната на живота. Какво ли виждаха любовниците в очите си, докато се взираха един в друг? Един в друг? Мислех за шантавата си представа, че Ейдриън бе моят ментален двойник, и за това колко погрешна се беше оказала тя. Първоначално исках точно това. Мъж, който да ме допълва. Папагено за моята Папагена. Но може би тук се криеше и най-заблуждаващата от всичките ми заблуди. Хората не ни допълват. Ние се самодопълваме. Ако нямаме силата да се допълним сами, търсенето на любов става себеунищожение; и тогава се опитваме да се убедим, че себеунищожението е любов.
Знаех, че няма да се затичам след Ейдриън в Хампстид. Знаех, че нямаше да прееба живота си в името на великата себеразрушителна страст. Имаше някаква част от мен, която искаше да го направи, и друга, която презираше Айсидора, че тя е от тази порода жени, които дават всичко за любовта. Но нямаше нужда от преструвки. Не бях такава жена. Не ми допадаше идеята за пълното себеунищожение. Вярно, никога нямаше да бъда романтична героиня може би, но пък щях да остана жива. И само това имаше значение в момента. Щях да се прибера вкъщи и да пиша за Ейдриън. Щях да го запазя, пресъздавайки го.
Наистина понякога той ми липсваше до отчаяние. Гледах двойката да се целува и чувствах езика на Ейдриън в устата си. А проявявах и всички други сантиментални симптоми: продължавах да мисля, че виждам колата му отсреща, а по-късно и притичвах даже да проверя регистрационните номера. Стори ми се за миг, че разпознавам тила му в едно кафене; уви, оказах се вторачена в нечие чуждо лице. Продължавах да си спомням в най-странни мигове миризмата му, смеха му, шегите му…
Но с времето всичко щеше да мине. За съжаление винаги минава. Сърдечната рана, която първоначално усещаме невероятно чувствителна и при най-лекия допир, в края на краищата преминава през различните цветове на дъгата, докато престане да боли. Забравяме я. Забравяме дори, че имаме сърца — до следващия път. И тогава, когато се случи отново, се чудим как сме могли въобще да забравим. Казваме си: „Този път е по-силно, този път е по-хубаво…“, защото в действителност не можем да си спомним напълно отминалото.
„Защо не забравиш любовта и просто да опиташ да живееш живота си?“ — бе ме попитал Ейдриън. И аз бях спорила с него. Но може би той беше прав все пак. Какво ми бе дала любовта освен разочарования? А нищо чудно, ако търсех погрешните неща в нея. Исках да се изгубя в мъжа, да престана да бъда аз, щеше ми се да бъда пренесена в рая на взети на заем крила. Айсидора Икар — ето как трябваше да се нарека. А взетите на заем крила изчезваха винаги точно когато имах нужда от тях. Дали наистина не трябваше да ми пораснат собствени?
„Ти имаш работата си“ — беше казал Ейдриън. И за това беше прав. Оо, той се оказваше прав и за още какви ли не сбъркани дилеми. И наистина аз имах поне доживотен ангажимент, призвание, пътеводна страст. Със сигурност притежавах много повече, отколкото голяма част от хората.
Взех такси до Gare du Nord, предадох куфара си, обмених пари и проверих влаковете. Беше почти четири часът, а ферибот имаше през нощта в десет. Експресът не бе от най-бързите, онези с префърцунените имена, но се оказа единственият влак за Лондон, който можех да хвана. Купих си билет, макар че така и не ми бе ясно защо отивах в Лондон. Знаех само, че трябва да се махна от Париж. А в Лондон имах и работа. Там се намираше агентът, с когото ми се искаше да се видя, и разни други познати, разбира се, на които трябваше да се обадя. Освен Ейдриън в Лондон живееха и други хора.
Как убих следобеда — не съм съвсем сигурна. Прочетох вестника, разходих се, ядох. Щом се стъмни, се върнах на гарата; до влака оставаше още време и седнах да пиша в бележника си. Бях прекарала толкова часове в писане по гарите, когато живеех в Хайделберг, че почти веднага, след като се озовах отново в познатия ми свят, започнах да се чувствам направо като у дома си.
Докато влакът навлизаше в коловоза, малки съсиреци от хора започнаха да коагулират на перона. Имаха окаяния вид, присъщ на пътниците, които заминават на път в иначе обичайния за тях час за лягане. Старица плачеше и целуваше сина си. Две мърляви американски момичета дърпаха куфарите си на колелца. Една германка хранеше бебето си от шише и го наричаше Schweinchen. Всички изглеждаха като бежанци. Аз — също.
Домъкнах огромния си куфар до вагона и го затътрих по коридора; търсех някое празно купе. Най-накрая намерих едно, дето смърдеше на стари пръдни и разложени обелки от банани. Вонята на човечеството. И аз допринасях за нея. Какво ли не бих дала за една баня!
Повдигнах куфара си нагоре и само за бройка не успях да го плъзна на полицата за багаж. Заболяха ме
[# Прасенце (нем.). — Б. пр.]
подмишниците. Точно тогава се появи млад влаков служител в синя униформа и взе куфара от мен. С един замах го качи на мястото му.
— Благодаря ви — рекох и протегнах ръка към чантата си. Но човекът не обърна внимание на жеста ми.
— Сама ли ще бъдете? — попита двусмислено. Не беше ясно дали искаше да каже „сама ли желаете да бъдете?“, или „ще бъдете ли сама?“. След което започна да спуска всички щори. Колко мило от негова страна, помислих си. Иска да ми покаже как да се предпазя от досадата на останалите спътници, как да
