запазя купето само за себе си. Точно когато сте били на прага да се откажете от човечеството, се появява някой и ви прави някаква услуга. Служителят повдигаше облегалките за ръце, за да ми приготви легло. После прекара длан по седалките — знак, че това е мястото, на което трябваше да се изтегна.
— Наистина не знам дали е честно към другите — казах и се почувствах изведнъж виновна за лакомията си. Но мъжът не ме разбра, а аз не можех да му го обясня на френски.
— Вие сте seule? — отново попита той, като допря длан до корема ми и ме побутна към седалката. Изведнъж ръката му се озова между краката ми, а мъжът се опитваше вече насила да ме бутне долу.
— Какво правите? — изпищях, скочих като на пружина и го отблъснах. Знаех много добре какво правеше, ала осъзнаването ми бе отнело няколко секунди.
— Прасе такова! — избълвах. Онзи се усмихна извратено и повдигна рамене, сякаш казваше „от опит глава не боли“.
— Cochon! — извиках заради него и на френски. Той леко се захили. Какво толкова — не ме беше изнасилил и не разбираше възмущението ми. Все пак бях сама, нали?
В изблик на енергия се покатерих на седалката и грабнах куфара си, като почти го стоварих върху собствената си глава. Изфучах от купето, докато онзи просто си стоеше там, усмихваше се с развратната си усмивка и повдигаше рамене.
Бях бясна на себе си заради своето лековерие. Как можах да му благодаря за проявеното внимание, като
[# Сама (фр.) — Б. пр.]
всеки идиот би разбрал за намерението му да ми посегне веднага, щом пусне щорите? Каква глупачка се оказах въпреки всичките си светски претенции. Бях толкова светска, колкото едно осемгодишно дете. Айсидора в Страната на чудесата! Вечната наивница.
— Ама че си тъпа! — рекох си и закрачих надолу по коридора да търся друго купе. Този път желаех то да бъде нафрашкано. С монахини или с дванадесетчленно семейство, или и двете заедно. И същевременно се ядосвах, че не му бях фраснала един. Де да бях от онези умни жени, които носеха газови шпрейове или учеха карате! А може би се нуждаех от куче пазач? Някое огромно куче, тренирано за всякакъв вид услуги. Вероятно би вършило повече работа и от мъж.
Чак когато се настаних срещу хубавка малка семейна групичка — мама, татко и бебе, — ми хрумна колко смешен беше всъщност този епизод. Моето безцип-ебане! Моят непознат от влака! Ето че ми се поднасяше на тепсия собствената ми съкровена мечта. Фантазията, която ме беше приковавала върху вибриращата седалка на влака цели три години в Хайделберг, а сега — вместо да ме докара до възбуда — случилото се ме беше отвратило, отблъснало.
Учудващо беше, нали? Още един пример за загадъчността на човешката психика. Или може би моята психика беше започнала да се променя по неочакван за мен начин. Нямаше вече нищо романтично в историите за разни непознати по влаковете. Може би нямаше вече нищо романтично изобщо в мъжете?
Пътуването до Лондон се оказа чистилище. Като начало Да вземем спътниците ми в купето: старомоден американски професор, неговата жена повлекана и смешното им бебе. Съпругът се зае с разпита. Бях ли женена? Какво можех да му отговоря? Вече наистина не знаех. Ситуацията щеше да бъде много по-лека за някой мълчаливец, но аз съм от тия малоумници, дето изпитват непреодолимо влечение да излеят историята на своя живот на всеки случаен минувач, който ги попита. Беше ми необходимо сериозно усилие на волята, за да кажа едно просто „не“.
— Може ли такова хубаво момиче като вас да не е женено?
Усмихнах се. Айсидора Сфинкса. Дали да започна една малка тирада за брака и за потискането на жената? Дали да си спечеля симпатията им, като им кажа, че любовникът ми ме е зарязал? Дали да се направя на храбра и да им съобщя, че мъжът ми се е удавил в психотерапевтичен жаргон във Виена? Дали да намекна за лесбийски мистерии, неизвестни на тях самите?
— Не знам — отвърнах и се усмихнах толкова силно, че чак лицето ми можеше да се напука.
Смени бързо темата, помислих си, преди да си им казала. Ако има нещо, за което да не ме бива, това е да се себеприкривам.
— А вие закъде пътувате? — запитах на свой ред светски.
Бяха тръгнали за Лондон, на ваканция. Съпругът говореше, а жената хранеше бебето. Съпругът изричаше основни постановки, а жената държеше устата си затворена. „А защо ли е омъжено такова хубаво момиче като теб?“ — помислих си. Оо, млъкни, Айсидора, не си пъхай гагата… Колелата на влака сякаш казваха: млък-ни, млък-ни, млък-ниии…
Съпругът беше професор по химия. Преподаваше по линията на „Фулбрайт“ в Тулуза. Наистина харесваше френската система. „Дисциплина!“ — натърти той. Трябва ни повече дисциплина и в Америка — не бях ли съгласна?
— Не съвсем — отвърнах. Изглеждаше засегнат. Уведомих го, че самата аз всъщност съм преподавала в колеж.
— Нима? — Признанието ми даваше нов статут. Може да изглеждах като странна самотна женска, но поне не бях перачка като жена му.
— Не сте ли съгласна, че нашата, американската образователна система погрешно тълкува значението на демокрацията? — попита той, целият помпозност и жлъч.
— Не — отвърнах, — не съм съгласна.
Ох, Айсидора, ставаш нахална. Кога за последен път си казала: „Не съм съгласна…“, и си го казала толкова спокойно? Започвам да се харесвам доста — мислех си.
— Наистина нямаме пълна представа как да накараме демокрацията да заработи в училищата — продължих, — но това не е основателна причина да се върнем към една елитарна система като тази, която имат тук… (и направих бегъл жест към тъмния пейзаж зад прозореца) все пак Америка е първото общество в историята, което се сблъсква с проблемите на хетерогенното население. Не е като във Франция или в Швеция, или Япония…
— Но наистина ли мислите, че отговорът е във всепозволеността?
Ах, всепозволеност — пуританската ключова дума!
— Мисля, че имаме много малко истинска всепозволеност — казах — и прекалено много бюрократична дезорганизация, маскирана като всепозволеност. Реалната, конструктивната всепозволеност е съвсем друго нещо. (Благодаря ти, Д. Х. Лоурънс Уинг.)
Професорът изглеждаше учуден. Какво имах предвид? (Жената люлееше бебето и мълчеше. Навярно, съществуваше негласно споразумение между тях, че тя ще мълчи и ще го оставя той да блести като интелектуалец. Лесно е да бъдеш интелектуалец с няма жена.)
Какво имах предвид? Имах предвид себе си, разбира се. Имах предвид, че действителната всепозволеност поощрява независимостта. Исках да кажа, че съм решена да взема съдбата си в собствените си ръце. Исках да кажа още, че щях да престана да бъда ученичка. Но не изрекох нищо подобно. Вместо това претаках на тема образование и демокрация и всякакъв вид най-общи боклуци.
Този унищожително досаден разговор ни доведе на половината път до Кале. После загасихме лампите и заспахме.
Кондукторът ни събуди в някакъв безбожен час, за да хванем парахода. Когато слязохме от вагона, беше толкова мъгливо и бях толкова сънена, че ако някой ме беше подкарал към Ламанша, сигурно нямаше да мога да съобразя и да се съпротивлявам. След това си спомням, че тътрих куфара си по едни безкрайни коридори и че се опитвах да спя върху сгъваемо столче на люлеещата се палуба, че чаках на опашка в ранната утринна влага, докато служителите от имиграционните власти ни проверяваха документите. Зяпах белите дувърски скали с нищо невиждащи очи цели два часа, докато висяхме на опашка да ни подпечатат паспортите. После по някакъв циментиран пасаж, дълъг почти километър, затътрих куфара си отново надолу, към влака. Когато най-накрая британските железници се притекоха на помощ, тренът запълзя и спря, и пак запълзя и спря, и т.н. в продължение на четири часа, чак до гара Ватерлоо. Пейзажът беше пуст и почернял от мръсотия. Сетих се за Блейк и за неговите Черни сатанински мелници. Разбрах, че съм в Англия по миризмата.
