Пауър, много по-млад човек, бе на служба в Дирекция на полицията в Дъблин. Кривата на неговия обществен възход се пресичаше с кривата на упадъка на приятеля му, но упадъкът на Кърнан бе отчасти смекчен от обстоятелството, че някои от приятелите му, които го познаваха от времето на най-големите му успехи, все още го тачеха като личност. Пауър бе един от тия приятели. С необяснимите си дългове той бе станал пословичен сред своите познати: беше приятен млад бонвиван.
Колата спря пред малка къща на улица „Гласневин“ и Кърнан, подкрепян, се прибра вкъщи. Жена му го настани в леглото, а в това време Пауър седеше долу в кухнята и разпитваше децата в кое училище ходят и до кой учебник са стигнали. Децата — две момичета и едно момче — се възползваха от безсилието на баща си и отсъствието на майка си и започнаха всякакви маймунджилъци с него. Държането и езикът им го изненадаха и озадачиха. Подир някое време госпожа Кърнан влезе в кухнята и възкликна:
— На какво е заприличал! Сам ще си изяде главата някой ден и ще плати на попа! Запил се е още от петък.
Пауър си даде труд да й обясни, че самият той не е виновен и че по една случайност бил там. Като си припомни миротворствата на Пауър при честите им кавги и многото малки, но навременни заеми, които им бе давал, госпожа Кърнан рече:
— Ма защо ми го казвате, господин Пауър, знам, че сте му приятел, не като ония, с които се влачи. Те го коткат само докато има парици в джоба, отделят го от жена и от деца. Хубави приятели! Ех, да знам само с кой е бил тая вечер!
Пауър поклати глава безмълвно.
— Много се извинявам — продължи тя, — ма нямам нищо да ви почерпя. Но почакайте само, ей сегичка ще пратя някое от децата до Фогърти на ъгъла.
Пауър стана.
— Чакахме го тая вечер с парите, ама на него идва ли му наум, че има дом и семейство?
— Нищо, госпожо Кърнан — подзе Пауър, — ще го убедим да започне нов живот. Да, ще приказвам с Мартин. Ако има някой да свърши работа, това е той. Ще дойдем с него подир някоя вечер и ще поговорим.
Тя го изпрати до вратата. Файтонджията потропваше с крака надолу по плочника и размахваше ръце да се постопли.
— Много мило, че го доведохте — рече тя.
— Моля, моля — каза Пауър.
Той се качи в двуколката. Когато потеглиха, сне шапката си и весело й махна.
— Ще направим друг човек от него — рече той. — Лека нощ, госпожо Кърнан.
Госпожа Кърнан изпроводи с недоумяващи очи колата, докато тя се скри от погледа. Сетне се обърна, влезе си вкъщи и изпразни джобовете на мъжа си.
Тя бе дейна, практична жена на средна възраст. Неотдавна бе отпразнувала сребърната им сватба и бе възобновила близостта със съпруга си, като игра валс с него под акомпанимента на Пауър. В ония дни, когато я ухажваше, Кърнан й се бе сторил доста галантен кавалер. Тя и до днес се затичваше до входа на църквата, когато съобщаваха за някоя сватба, и зърнеше ли брачната двойка, с живо удоволствие си спомняше как бе излязла от църквата „Витлеемска звезда“ в Сандимаунт, под ръка с един весел, кръвен мъж, фракът му като излян, с резедав панталон, небрежно понесъл в ръка цилиндър. Подир три недели съпружеският живот й се бе сторил тягостен, а по-късно, когато започна да й се струва непоносим, тя стана майка. Грижите на майка на семейство не бяха непреодолими за нея и цели двадесет и пет години тя бе водила умно и пестеливо домакинството на своя съпруг. Двамата й големи синове бяха вече стъпили на крака. Единият работеше в галантериен магазин в Глазгоу, другият беше чиновник в кантората на търговец на чай в Белфаст. Те бяха добри синове, пишеха редовно и понякога изпращаха пари вкъщи. Другите деца още ходеха на училище.
На следния ден Кърнан изпрати писмо в кантората и остана да лежи. Тя му приготви бульон и здравата го нахока. Приемаше честите му пиянства като лошото време, предано го лекуваше, щом се разболееше, и винаги го караше да закуси сутрин. Имаше и по-лоши съпрузи. Не бе вдигал ръка срещу нея, откак момчетата бяха порасли, и тя знаеше, че той ще отиде чак до другия край на улица „Томас“, за да приеме и най-дребна поръчка за фирмата си.
Две вечери по-късно приятелите му дойдоха да го видят. Тя ги отведе горе в спалнята му, където въздухът бе пропит с телесната му миризма, и им предложи столове до камината. Езикът на Кърнан, доста сприхав през деня поради болките, сега стана по-вежлив. Потърпевшият седеше приповдигнат в леглото, опрян на възглавници, и с бледата си червенина подпухналите му бузи бяха като горещи въглени. Той се извини пред гостите си за безредието в стаята, но в същото време гледаше някак гордо, с гордостта на ветеран.
Той изобщо не подозираше, че е жертва на заговор, който приятелите му — господата Кънингам, Маккой и Пауър — бяха разкрили на госпожа Кърнан в гостната. Оригиналното хрумване бе на Пауър, но осъществяването му бе възложено на Кънингам. Кърнан бе от протестантско семейство и макар да бе приел католическата вяра по време на сватбата си, цели двадесет години бе стоял извън лоното на църквата. Освен това обичаше да се заяжда с католиците.
Кънингам бе тъкмо човекът за такава работа. Той беше по-възрастен колега на Пауър. Собственият му семеен живот не беше много щастлив. Хората му съчувстваха — знайно бе, че жена му не е свят и е непоправимо впиянчена. Шест пъти бе обзавеждал дома си. И всеки път тя бе залагала мебелите от негово име.
Всеки уважаваше бедния Мартин Кънингам. Беше много здравомислещ човек, влиятелен и умен. Тоя тънък познавач на човешката природа бе изострил като бръснач вродената си проницателност от дългогодишен допир с полицейските съдилища и чести потапяния във философските води. Беше доста начетен. Приятелите му се вслушваха в неговото мнение и намираха, че в лице прилича на Шекспир.
Когато изложиха заговора пред нея, госпожа Кърнан рече:
— Оставям всичко във ваши ръце, господин Кънингам.
След четвърт век брачен живот тя вече не хранеше много илюзии. За нея религията беше навик и тя не мислеше, че човек на годините на съпруга й ще може значително да се промени, преди да умре. Склонна бе да вижда в злополуката му пръст божи и ако не се боеше, че ще се покаже кръвожадна, би казала на господата, че езикът на Кърнан няма много да пострада от мъничко скъсяване. Кънингам обаче бе човек на място; а религията си е религия. Планът можеше и да не помогне, но във всеки случай нямаше и да навреди. Нейната вяра не беше екзалтирана. Тя вярваше, че Светото сърце Христово е най-полезната католическа светиня, и одобряваше тайнствата. Но вярата й не прекрачваше границите на кухнята и в краен случай би повярвала както в Духа светаго, така и в таласъма.
Господата подеха разговор за произшествието.
Кънингам каза, че бил чувал за подобен случай. Някакъв седемдесетгодишен мъж си бил отхапал парче от езика по време на епилептичен припадък, но езикът отново израснал, и то така, че никой не могъл да открие следа от прехапването.
— Аз не съм на седемдесет — каза болният.
— Боже опази! — рече Кънингам.
— Вече не боли, нали? — запита Маккой. Някога Маккой бе бил доста известен тенор.
Съпругата му, навремето си сопрано, още даваше на деца уроци по пиано срещу скромно възнаграждение. Линията на живота му не бе представлявала най-късото разстояние между две точки и за кратки периоди му се бе налагало да понапрегне ума си, за да свърже двата края. Работил бе като чиновник в железниците, като рекламен агент за „Айриш таймс“ и „Общоградски вести“, търговски пътник с комисиона при една каменовъглена компания, частен детектив и чиновник в канцеларията на помощник полицейския началник, а отскоро бе станал секретар на градския съдебен следовател. Новата му длъжност го караше да проявява професионален интерес към случая с Кърнан.
— Да боли? Немного — отвърна Кърнан. — Но ми се гади! Имам чувството, че аха-аха ще повърна.
— Това е от преливане — категорично заяви Кънингам.
— Не — рече Кърнан. — Май се простудих в колата. Нещо все ми лази по гърлото, храчка или…
— Секрет — каза Маккой.
