— Все иде тъй, някак отдолу, в гърлото ми, гадна работа!
— Да, да — рече Маккой, — това е от гръдния кош.
Той изгледа предизвикателно господата Кънингам и Пауър. Кънингам бързо кимна няколко пъти, а Пауър рече:
— Както и да е, всичко е добре, щом свършва добре.
— Много съм ти задължен, стари друже — рече болният.
Пауър махна с ръка.
— Ония двамцата, с които бях…
— Кои бяха? — запита Кънингам.
— Някакъв младок. Не му зная името. Дявол го взел, как му беше името? Едно такова дребно, с рижа коса…
— И кой още?
— Харфърд.
— Хм! — промърмори Кънингам.
Щом Кънингам направеше подобна забележка, хората край него се смълчаваха. Известно бе, че говорещият разполага с тайни източници на информация. В случая междуметието имаше морално предназначение. Понякога този Харфърд се включваше в малка доброволна част, която неделя подир обед напускаше центъра на града с цел да се добере колкото се може по-скоро до някоя кръчма в покрайнините, където волонтирите надлежно се обявяваха за bona-fide туристи.2 Ала спътниците му никога не можеха да му простят неговото потекло. Той бе започнал кариерата си като невзрачен финансист с печалби от лихвоимство за сметка на заемоискателите — работници. По-късно бе станал съдружник на някой си Голдберг, дебел и нисък господин от популярна банка „Лифи“. Макар да бе приел само нравствения кодекс на евреите, неговите другари католици, които често си патеха от принудителните му вземания, било лично, било по делегация, с озлобление го наричаха ирландски чифутин и простак и съзираха пръста на провидението в малоумния му син. При други случаи си спомняха добрите му качества.
— Чудя се къде ли е могъл да се дене! — каза Кърнан.
Искаше му се подробностите около произшествието да останат в сянка. Искаше му се приятелите му да мислят, че е станала някаква грешка, че той и Харфърд са се разминали. Но приятелите му добре познаваха навиците на Харфърд, щом седне да пие, и запазиха мълчание. Пауър повтори:
— Всичко е добре, щом свършва добре.
Кърнан веднага смени темата.
— Оня доктор излезе добро момче — рече той. — Ако не беше той…
— Да, ако не беше той — подзе Пауър, — можеха да ти лепнат седем дена без право да избираш между глоба и затвор.
— Да, да — каза Кърнан, мъчейки се да си припомни някои неща. — Сега си спомням, че имаше някакъв полицай. Изглеждаше разбрано момче. Изобщо как стана тая работа?
— Стана затуй, че се беше натаралянкал — мрачно рече Кънингам.
— Тъй си е — също така мрачно каза Кърнан.
— Ти да не си подкупил полицая да мълчи, Джак? — каза Маккой.
Пауър не обичаше да се обръщат към него на малко име. Той не беше надут, но не можеше да забрави, че неотдавна Маккой бе предприел истински кръстоносен поход в търсене на чанти и куфари, за да създаде на госпожа Маккой легенда за някакво турне в провинцията. Негодуваше не само защото го бяха изтормозили, но повече срещу подобно долнопробно мошеничество. Ето защо отговори на въпроса така, сякаш го бе задал Кърнан.
Разказът възмути Кърнан. Той имаше остро гражданско чувство, искаше да живее във взаимно уважение със своя град и негодуваше срещу всяко оскърбление от ония, които наричаше селяндури.
— Затова ли плащаме общински данъци? — попита той. — За да хрантутим и обличаме тия дървеняци… Ами да, такива са.
Кънингам се засмя. Той беше полицейски служител само през работно време.
— Какви други могат да бъдат, Том? — рече той. Подражавайки на гърления селски говор, той каза със заповеднически тон:
— Нумер шеесе и пети, земи си зелето!
Всички се засмяха. Маккой искаше на всяка цена да се включи в разговора и се престори, че никога не е чувал тоя виц. Кънингам каза:
— Разправят, значи, че в казармата, дето ги събират тия селски дангалаци с глас като бурия, през новобранството, на вечеря фелдфебелът ги строява покрай стената и кара всеки да си държи чинията. Пред себе си, значи, има някакъв змейски казан със зеле и някакъв змейски черпак — бере по лопата! Гребва той пълен черпак зеле и го запраща през помещението, а ония сиромаси трябва да го ловят в чиниите:
Всички пак се разсмяха, но Кърнан все още негодуваше. Каза, че щял да пише до вестника.
— Тия яхуси3, дето идат тука — подзе той, — си мислят, че могат да мачкат хората. Няма защо да ти обяснявам, Мартин, що за стока са.
Кънингам се съгласи, но с известна уговорка.
— По цял свят е така — рече той. — Има ги всякакви. Има ги добри, има ги и лоши.
— Добре де, съгласен, има и свестни — каза Кърнан удовлетворен.
— Най-добре да си нямаш вземане-даване с тях — рече Маккой. — Тъй мисля аз.
Госпожа Кърнан влезе в стаята, постави на масата един поднос и рече:
— Заповядайте, господа.
Пауър стана, за да изпълни задължението на домакин, и й предложи стола си. Тя отклони поканата и рече, че гладела долу, сетне си смигна с Кънингам зад гърба на Пауър и се накани да излезе. Съпругът й се обади:
— А нямаш ли нещичко за мене, мила?
— За тебе ли? Един с опакото на ръката за тебе! — язвително рече госпожа Кърнан.
Съпругът й викна по нея:
— Нищо ли за милото на мама?
Той направи такава смешна физиономия и тъй си преправи гласа, че разпределението на бутилките бира бе съпроводено с всеобщо веселие.
Господата пиха, сетне оставиха чаши на масата и се смълчаха. После Кънингам се обърна към Пауър и му подхвърли:
— Четвъртък вечер беше, нали тъй, Джак?
— Да, в четвъртък — каза Пауър.
— Отлично — тутакси отвърна Кънингам.
— Можем да се срещнем в бара на Маколи — добави Маккой. — Там е най-удобно.
— Само да не закъсняваме — сериозно рече Пауър, — сто на сто ще е претъпкано.
— Тогава в седем и половина — предложи Маккой.
— Отлично! — каза Кънингам.
— И тъй, седем и половина при Маколи!
Настъпи кратко мълчание. Кърнан чакаше да види дали приятелите му ще го посветят. После запита:
— Какво сте намислили?
— А, нищо особено — каза Кънингам. — Имаме една дребна работа в четвъртък.
— Операта, а? — запита Кърнан.
— Не, не — уклончиво каза Кънингам. — Една съвсем дребна… духовна работа.
— Аха — рече Кърнан.
Отново настъпи мълчание. Сетне Пауър без заобикалки заяви:
— Ще ти кажа, Том: истината е, че отиваме на духовни упражнения.
— Точно така — каза Кънингам. — Джак и аз, а и Маккой сме решили да обърнем нова страница.
Той произнесе тая метафора с простодушна решителност и насърчен от собствения си глас,
