избухна с нова сила, примесен с нещо ново — неясно предчувствие за беда. Тя стисна зъби и се опита да стане. Ролф й подаде ръка, но тя я отблъсна възмутено. Не й трябваше помощта му. Защо той не се уплаши от нея, след като вече знаеше истината? Чаровната му усмивка угасна.
— Уважаема госпожице — заговори учтиво той, — какво търсите толкова далече от Елфгар, и то сама? Защо сте в тези селски дрехи? Времената са несигурни.
Да не би да се подиграваше с нея?
— Какво ви засяга всичко това? Да не съм ваша пленница? Защо смятате, че ви дължа сметка за деянията си? — попита тя с гордо вирната брадичка и святкащи от гняв очи, стараейки се да скрие треперенето си.
Устата му се опъна в тънка линия. Мина доста време, преди да й отговори.
— Вие не сте моя пленница. Ще ви придружа обратно до Елфгар, за да не ви се случи нищо лошо.
— Нямам нужда от придружител — отговори хапливо тя. — Дотам са само четири мили.
— Не са ли ви учили да уважавате мъжете?
— Аз уважавам само нашите мъже.
Ролф не откъсваше поглед от очите й.
— Ще ви придружа до Елфгар. Смятаме да лагеруваме наблизо.
— Вие се отнасяте към мен като към пленница! — изсъска ядно тя.
— Вие сте моя гостенка — обясни спокойно той. — Гай ще се погрижи за личните ви нужди. — Той хвърли бегъл поглед към верния си сподвижник. — Но вие не отговорихте на въпроса ми.
Тя беше негова пленница, бе попаднала във властта на омразния враг. Може би той беше един от хората, които искаха да вземат в плен братята й и дори да ги убият!
— Шпионирах ви — отговори язвително тя. — Какво друго бих могла да правя толкова далече от дома си в тези несигурни времена?
— Не поставяйте на изпитание търпението ми — проговори предупредително той.
— Познавам лечебната сила на билките — отвърна тя и го изгледа враждебно. — Исках да се погрижа за болната свиня.
— Дошли сте да лекувате свиня? — попита невярващо той. Този човек беше глупак! Или може би беше глух? Очевидно и двете, това норманско куче.
— Да — изсъска тя. — Аз съм вещица, или вече сте го забравили?
Ъглите на устата му се вдигнаха едва забележимо.
— Вашето магьосничество май няма особена сила.
Сейдри стисна зъби. Норманинът й се надсмиваше.
— Животното беше добро за разплод, но страдаше от запек. Тъкмо се беше опрасила. Но това вече няма значение…
— Изминали сте четири мили само за да лекувате свинята?
— Четири и половина.
Ролф се обърна към Гай.
— C’est incroyable! Вярваш ли й? — Без да иска, той бе заговорил на френски.
— Може би трябва да я пуснем да си върви — промърмори нерешително Гай. — Иначе ще ни прати някое проклятие.
Погледът на Ролф я прониза като остро копие.
— Онова, което й трябва, е съпруг и легло, за да проумее къде е мястото на жената. — Очите му се присвиха. — Гай, тя е знаела, че бунтовниците намират убежище тук. Една красива жена е много подходяща за пренасяне на тайни послания, не намираш ли? Виж дрехите й! Дошла да лекува свинята! Според мен се е преоблякла като селянка и е дошла да предаде вест на скъпите си братя, предателите! Много хитро, от нейна страна, да предположи, че няма да повярвам в откровеното признание, че е шпионка.
— Исусе… — прошепна стреснато Гай, и двамата рицари отново се обърнаха към жената. Сейдри сведе поглед и се престори, че не е разбрала. Но бе запомнила всяка дума. Защо, за бога, не си беше мълчала? Как можа да се нарече шпионка, и то само заради едно моментно настроение? Намираха се във война. Какво щеше да стане сега с нея? Може би беше ценна за норманите като заложница и докато вярваха, че тя е Алис, нямаше да я измъчват. Но ако наистина я сметнеха за шпионка… И какви бяха тези приказки за съпруг и легло? В гърдите й отново се надигна лошо предчувствие.
— Моята съпруга не шпионира срещу законния си крал — заговори остро Ролф. Пламтящият му поглед я изгори.
Сейдри го погледна слисано.
— Не ви разбирам.
Чертите на лицето му отново се изостриха. Не беше свикнал на такава липса на уважение от страна на жените.
— Скоро ще ме наричате „повелителю“ — изръмжа той. — Все едно дали това ви харесва, или не.
— Никога! — изкрещя възмутено Сейдри.
— О, да — възрази студено той. — Скоро ще ни венчаят, уважаема. Скоро ще станете моя съпруга. — Лицето му отново се озари от усмивка.
3
Графската дъщеря Алис и имението Елфгар бяха награда за дългогодишната вярна служба на Ролф към неговия крал.
Само преди седмица, когато Ролф се върна от битката, окървавен и изтощен, Уилям гневно се разхождаше напред-назад в палатката си. Кралят също беше запотен и изморен от сражението, в което норманите бяха освободили Йорк от саксонците и бяха отблъснали датчаните към брега и корабите им. Брадатото му лице беше напрегнато и кораво и Ролф знаеше причината.
— Носиш ли новини? — попита Уилям Завоевателят.
— Саксонците са прогонени, месир.
Погледите им се срещнаха.
— А проклетите предатели? — попита мрачно Уилям.
— Не намерихме нито следа от Едуин и Моркар — отговори кратко Ролф.
В палатката бяха останали само епископ Одо, братът на Уилям, и Роджър Монтгомъри, един от най- могъщите благородници в кралството.
— Вярвам, че този път няма да проявите милост, месир — обади се Одо.
При тази открита забележка на Одо за позорното минало, Ролф и Роджър Монтгомъри потрепериха. При Хейстингс Едуин и Моркар не бяха вдигнали оръжие срещу Уилям, тъй като бяха отслабени след нападението на норвежкия крал. Двамата присъстваха на коронясването на Уилям, положиха клетва за вярност пред новия крал и дори последваха кралската свита в Нормандия, след като югът на Англия беше подсигурен. Едуин притежаваше големи имения в Мерсия и получи около една трета от Англия; на Моркар бяха приписани няколко области в Нортумбрия. Освен това на Едуин беше обещана красивата Изолда, дъщерята на Уилям. Не само Ролф, но и повечето нормански военачалници бяха изразили недоволството и подозренията си относно неимоверното увеличаване на силата и влиянието на опасните саксонски графове.
В крайна сметка Уилям се бе отметнал от думата си и не беше дал дъщеря си на Едуин. Братята се върнаха в родината си гневни и жадни за отмъщение.
Година по-късно двамата братя въоръжиха целия север срещу Уилям Завоевателя и стигнаха чак до Йорк. Ролф взе участие в битката за Йорк, но много скоро след това беше повикан в Уелс, за да потуши избухналите размирици. След претърпяното поражение Едуин и Моркар отново положиха клетва за вярност пред краля, но този път Уилям настани в областите им свои верни и предани васали, построи кралски крепости и установи там нормански гарнизони.
Преди време двамата северноанглийски благородници отново вдигнаха въстание, този път едновременно с нападението на датчаните. Ролф изпитваше сериозни съмнения в случайната едновременност на двете нападения. И това въстание беше потушено, но графовете успяха да избягат. Този път обаче кралят нямаше да прояви милост към предателите. Йорк беше разрушен и опожарен, стотици смели нормали бяха паднали
