смърт.
Той щеше да я изпрати на бесилката.
Тя беше извършила предателство и животът й не струваше и пукната пара.
Сейдри не можа да заспи. Не можа дори да заплаче. Сви се на студения под и застина неподвижна. Въображението й рисуваше страшни картини. Непрекъснато се виждаше да виси на въжето.
25
Кръвясалите очи на Ролф се взираха в празното пространство. Той седеше сам в залата. Снощи изпрати хората си да си легнат и остана на масата. Прекара там цялата нощ. По някое време заспа и бе споходен от кошмарни сънища. Видя пищящата Сейдри… голият й гръб беше нашарен от камшика… един войник замахна и камшикът изплющя заплашително. Кожата на гърба й се разкъса. Пръсна кръв и Ролф извика задавено: „Престанете!“ Ала кървавото мъчение не спря. Той отново отвори уста и извика с все сила. Викаше отново и отново — но от гърлото му не излизаше нито звук. Изведнъж се събуди, изпотен и треперещ, и се видя да седи на дългата маса, скрил глава в ръцете си. Така бе прекарал цялата нощ.
Не можеше да го направи.
Но трябваше, трябваше.
Ролф разтърка лицето и очите си. Той беше върховният господар в Елфгар. Думата му беше закон. Воините бяха под негова команда, той владееше победените области. Наказанието за престъпването на закона за държавна измяна не беше празна заплаха. Той управляваше с железен юмрук и не знаеше милост. Предателите се наказваха с бичуване, когато ставаше въпрос за жени или подрастващи; възрастните мъже увисваха на бесилката. В разбунтуваните области се налагаха по-тежки наказания, същото важеше за времена на въстания и размирици. Той бе заповядал да изгорят село Кесоп, тъй като селяните бяха дали подслон на дузина саксонски стрелци. Такава беше политиката на Завоевателя. Тя беше закон за поданиците му и не познаваше изключения. В противен случай скоро щяха да се възцарят анархия и хаос.
Не можеше да го направи.
— Милорд?
Ролф не беше чул Гай да влиза. Даде му знак да седне.
— Не мога да го направя.
Гай, отдавнашен довереник и верен спътник, познаваше най-добре чувствата на господаря си.
— Тя ви омагьоса още от първия миг, милорд.
— Прав си…
— Чуйте ме, милорд — продължи настойчиво Гай. — Всички в селото знаят какво е направила.
— Това ми е ясно.
— И чакат да видят какво ще сторите.
Ролф изкриви уста.
— Трябва да я накажете.
— Ако ми бе жена — изръмжа гневно норманинът, — щях да я затворя в някоя стая и да хвърля ключа и никой нямаше да ме обвини.
— Но тя не ви е жена — възрази меко Гай.
Ролф се изсмя сухо при мисълта за съпругата, която го чакаше горе в покоите му. Не беше влизал там от сутринта, когато му съобщиха за предателството.
— Повярвай — промърмори мрачно той, — аз знам много добре коя ми е жена и коя не. — Той се надигна тромаво. — Доведи я в двора точно на обед.
Гай също стана.
— Да, милорд. — В очите му се четеше плах въпрос.
— Ще я накажа — обеща глухо Ролф.
Сейдри знаеше. Селяните оживено си шепнеха новината. Затворницата трябваше да бъде отведена по обед в двора на замъка, за да бъде наказана от господаря на Елфгар. Сейдри се чувстваше безпомощна и жалка. Слуховете и предположенията бяха безброй. Дали щяха да я бичуват или направо да я окачат на бесилката? А може би господарят, който бе хвърлил око на вещицата, нямаше да й наложи такова строго наказание, а щеше да я хвърли за няколко дни в подземието? Но, каквото и да беше, за жителите на Елфгар ставащото беше безкрайно интересно и вълнуващо. Първият случай, в който новият господар трябваше да докаже властта си. А и ставаше въпрос за най-тежкото престъпление, което можеше да извърши един поданик — държавна измяна. Всички бяха възбудени до крайност и плахо се питаха какво наказание ще наложи норманинът.
Сейдри трепереше с цялото си тяло и се опитваше да се пребори с напиращите сълзи. Изпитваше смъртен страх. Твърде често беше предизвиквала норманина, отново и отново поставяше на изпитание търпението му.
Щеше да свърши на бесилката. Тя произнесе безмълвна молитва. Помоли се на Исус Христос и на всички светци. Помоли се и на старите езически богове, които никога не беше призовавала. Призова ги да й дадат сила да понесе съдбата си с достойнство, да понесе страданието и да умре като мъченица, а не като страхливка. Опасяваше се, че в последния момент ще загуби самообладание, ще се хвърли с плач в краката му и ще умолява за милост.
Имаше още много време до обед, но часовете минаваха безмилостно бързо. Сейдри наблюдаваше пътя на слънцето, което бавно, но равномерно се приближаваше към най-високата си точка. Нечия сянка падна върху сламата в краката й; Сейдри вдигна стреснато глава. Никой досега не се беше осмелявал да дойде толкова близо до нея. На прага стоеше Алис. Усмивката й беше зла.
— Той е бесен от гняв, Сейдри. Ти помогна на ценния пленник да избяга. Той няма да пощади предателката.
Сейдри затвори очи. За бога, защо трябваше да изтърпи и това?
Алис клекна пред нея.
— Ти ще умреш, Сейдри.
Младата жена отвори очи и срещна погледа на сестра си.
— Ще понеса онова, което ми е писано.
Алис избухна в смях.
— Като че имаш възможност за избор!
За нейно облекчение Алис стана и се отдалечи. Когато сестра й си отиде, Сейдри се сви на кълбо и се опита да преглътне заседналата в гърлото й буца. После изпъшка и се облегна на дървената стена. Значи беше истина: тя щеше да умре. Дълбоко в нея досега бе мъждукала искрица надежда, че Ролф ще пощади живота й.
А после се случи нещо, което граничеше с чудо.
Тя усети как изпълненото й със страх сърце се успокои и започна да бие по-бавно. Сковаващият страх, който гризеше вътрешностите й, се уталожи. Светът наоколо стана по-тих — тя възприемаше всичко приглушено: блеенето на овцете, смеховете на селяните, скърцането и трополенето на запрегнатата с волове каруца, която мина по улицата. Сейдри престана да трепери. Тялото й натежа и се отпусна; беше напълно спокойна, сякаш бе взела лекарство, което упояваше и забавяше всичките й сетива. Изпълни я чувство, което много приличаше на веселост, на безгрижие. Слънцето вече не я пареше, а стопляше нежно изстиналото й тяло. Глиненият под не беше корав и влажен, а меки приятно хладен. Цвъркането на птичките по дърветата звучеше по-мелодично, лаят на кучетата утихна. Само зрението й сякаш се бе подобрило, тя виждаше цветовете по-ясни, контурите по-остри. Престана да мисли за ужаса, който я очакваше. Страшните картини изчезнаха от въображението й. Тя се намести по-удобно до стената, задиша спокойно и равномерно и зачака да я отведат. В душата й се възцари мир.
Точно на обед Ролф излезе от господарската къща. Не се изненада, когато откри, че всички селяни са събрани в двора на замъка. Не беше и очаквал друго, тъй като лично беше изпратил Луи и Белтен да ги доведат от полето. Цял Елфгар трябваше да види как новият господар налага наказание на
