Той не разкри истината на краля си. Означаваше ли това, че е излъгал и себе си?
— Чуйте, Ролф! — Успокоеният глас на Уилям го настигна на входа на палатката. — Донесете ми главите на двамата бунтовници и ще възстановя доверието си във вас.
Едуин ходеше напред-назад и размишляваше трескаво.
Моркар седеше до лагерния огън и разсеяно разравяше жаравата с една пръчка. Алби стоеше мълчаливо в сянката на дърветата и наблюдаваше братята.
Нощта беше ясна, небето обсипано със звезди. В мочурището, дива, недостъпна земя на границата между Англия и Уелс, беше хладно. Две дузини мъже населяваха лагера в подножието на гъсто обрасъл хълм. Повечето спяха, един свиреше на флейта и жалните и тонове се примесваха с хъркането на другарите му. Група войници бяха седнали край друг лагерен огън, шепнеха си приглушено и избухваха в тих смях.
Моркар се изправи и скри ръце в диплите на наметката си. Изрита пръчката с върха на ботуша си и Едуин се обърна към него, стреснат от шума.
— Не можеш да го направиш! Прекалено е опасно. Помисли си какво стана с мен! За малко да сервират главата ми на Завоевателя на сребърна табла.
— Ще отида. — Едуин говореше с непоколебима решителност, но Моркар усети в гласа на брат си нещо, което го уплаши: примирение.
— Ти се отличаваш с хладен разум и пресметливост за разлика от мен. Никога досега не си постъпвал неразумно. Знаеш, че е лудост! — възпротиви се Моркар и сините му очи пламнаха от гняв.
— Не мога да стоя бездеен и да гледам как норманинът владее земите ми — отговори глухо Едуин, вдигна глава и се вгледа в ярките звезди. Моркар стоя дълго загледан в гърба на брат си, преди да заговори отново.
— Поне изчакай още няколко дни, братко. Още куцаш особено когато си уморен и напрегнат. Ще отидем двамата, когато оздравееш напълно.
— Двамата? — усмихна се уморено Едуин. — Не, братко. Ще отида с Алби, без теб.
— В никакъв случай — отговори сърдито Моркар. — Няма да се разделяме. Нищо няма да ме спре да те последвам, кълна ти се. Норманинът е опасен, Едуин. Ако сме двамата, можем да го победим.
— Нямам намерение да се бия с Ролф Безмилостния — увери го мрачно Едуин. — Още не.
— Не те съветвам да опитваш — засмя се Моркар. — Аз съм по-добър от теб в боя с меч, признай, но не мога да се меря с него.
— Ще вляза в открит бой с норманското куче само ако бъда принуден да го сторя — отвърна замислено Едуин и издаде тежка въздишка. — Подходящият момент все още не е дошъл. Трябва да се огледам и да разузная положението.
— Аз ще ти помогна да се огледаш.
Едуин вдигна широките си рамене.
— Ще го направим. Трябва да знам дали слуховете са верни. По дяволите, като си представя, че е опожарил селото и е издигнал къщи за селяните на друго място! — Едуин повиши глас. Позволил си е да премести моето село!?
— Такива са норманите. И на други места стават такива неща — обади се Алби от сянката на дърветата.
— Прав си. Но когато постъпват така със собственото ти наследство… — Едуин поклати глава.
— Какво узна от съгледвачите ни, Алби? — попита напрегнато Моркар, когато младият мъж излезе от сянката и пристъпи към огъня.
— Сватбата се е състояла — отговори колебливо Алби. — Ролф строи нова крепост в нормански стил.
Моркар изруга, Едуин стисна зъби.
— Тази глупачка Алис — изсъска ядно Моркар. — Предаде ни, без да му мисли!
— Как е Сейдри? — попита Едуин.
— Носят се лоши слухове… — Алби замлъкна.
— Кажи ни всичко, което знаеш — заповяда Едуин.
— Да не е ранена? — попита уплашено Моркар.
— Наказали са я заради бягството ти, Моркар. Узнах, че норманинът е заповядал да я бичуват.
Моркар нададе гневен вик, Едуин стисна ръце в юмруци.
— Това е само слух. Нали знаете как се променя една случка, когато я разпространяват селяните. Може би изобщо не е вярно — опита се да ги успокои Алби.
— Аз съм глупак! Защо не я взех със себе си? — изкрещя отчаяно Моркар. — Изобщо не помислих какво я очаква. Никога не мисля на време!
— Не се обвинявай. Не знаем дали е вярно. — Едуин сложи ръка на рамото на брат си. — Сейдри ни трябва там, където е.
— Чух още един слух — намеси се колебливо Алби. — Но и той не е по-добър. — Пронизващият поглед на Едуин му заповяда да говори. — Казват, че норманинът открито задиря Сейдри. Разправят, че я поглъщал с поглед. — Алби сви рамене. — Ако е така, надали е заповядал да я бичуват.
— Бог да му е на помощ, ако я докосне! — изкрещя гневно Моркар.
Едуин побърза да смени темата, за да го укроти.
— Има ли новини от Херуорд Будния?
— Планирал е въстание срещу Роджър Монтгомъри. В близост до Шрюсбъри, но не знам нищо повече.
— Много добре — кимна Едуин. — Ще отидем в Елфгар, а после ще се срещнем с Херуорд.
— Какво възнамеряваш? — попита Моркар.
Едуин се усмихна за първи път тази вечер. Мрачното му лице се разведри и той показа равните си бели зъби.
— Мисля, братко, че през септември ще тръгнем на война. Ти, аз и Херуорд Будният.
30
— Умира ли? — попита Алис.
Слугинята Мери стоеше до нея в стаичката на черпака. Двете се взираха уплашено в окъпаната в пот, тресяща се фигурка в леглото.
— Не знам — прошепна Мери.
Алис усукваше безпомощно шнура на колана си. Пръстите й трепереха. Не позволи на бабата на Сейдри да пристъпи до леглото на болната — не можеше да търпи в къщата си старата вещица. И тъй като се наслаждаваше неописуемо на новата си власт, тя забрани на слугините да се грижат за болната. Оттогава беше минала цяла седмица. Никой не влизаше в стаята на Сейдри, дори Мери, за да не се разпространяват ненужни слухове. Сейдри имаше висока температура и се топеше пред очите на сестра си. Примамливата й красота си отиваше. Измършавяла до неузнаваемост, бледа, с хлътнали бузи и стъклен поглед, Сейдри приличаше на призрак.
— Мислиш ли, че ще умре? — попита нетърпеливо Алис.
Мери пристъпваше неспокойно от крак на крак.
— Мисля, че да — проплака тя. Господарката никога не я беше питала за мнението й и тя се опасяваше да каже истината.
Алис твърде често беше пожелавала Сейдри да умре. Когато преди една седмица затвори омразната си сестра в стаичката й и я остави само на вода, тя тържествуваше. Вещицата трябваше да се научи къде й е мястото, трябваше да страда. А когато след един ден установи, че Сейдри е тежко болна, Алис отново пожела смъртта й. Но сега триумфът й отлетя и в сърцето й пропълзя уплаха.
Дали щяха да обвинят нея за смъртта на Сейдри?
Тя си припомни лицето на норманина. Страхът й нарасна, в гърлото й се надигна гадене. Не се съмняваше, че той ще я затвори в някоя стая и ще захвърли ключа — завинаги и за вечни времена. Естествено преди това щеше да заповяда да я бичуват. Алис се видя вързана на стълба за мъчения, чу изплющяването на камшика и усети почти физически парещата болка, докато нежната й кожа се
