— Какво ще правите сега? — попита смело Алис.
Погледът му беше пронизващ, но тя беше отишла твърде далеч и вече не се плашеше от нищо. Ролф се усмихна горчиво.
— Вие просто горите от нетърпение да споделите с мен мислите си. Продължавайте.
Тържествуваща усмивка пробяга по лицето й.
— Тя ще бъде вашата гибел, милорд — нашата гибел. Тя живее между нас, но тя е шпионка. Тази жена е опасна. Ако беше мъж, отдавна да сте заповядали да я обесят. Пазачът, който трябва да е постоянно до нея, явно е занемарил задълженията си. Нямате друг избор, освен да я затворите. Завинаги.
— Защо смятате, че нямам друг избор?
— Е, ако предпочитате, можете да я омъжите за някой шотландец. Или за французин… а може би и за ирландец. Във всеки случай тя трябва да се махне оттук, да живее далече от нас, за да не ни създава трудности!
— И аз така мисля — отговори Ролф. — Точно така.
Веселостта му изчезна, очите му потъмняха от гняв.
37
Ролф беше извън себе си от гняв.
Не заради двамата саксонци, които се бяха промъкнали в Елфгар под носа му и с това бяха доказали безстрашието си — те заслужаваха уважение. Случаят му даваше повод за стратегически размишления, не и за гняв. Гневът му се насочи срещу Сейдри.
Тя отново го бе измамила и бе рискувала кожата си, макар да знаеше колко е опасно. Дали очакваше, че той ще прояви снизходителност? Глупости! Ролф си припомни за десетте удара с камшик, с които бе принуден да я накаже, и разбра, че няма да понесе второ бичуване. Тя явно го усещаше. Иначе би ли посмяла да извърши второ предателство?
Тя не можеше да знае, че Ролф я бе предпазил от гнева на своя крал и с това бе нарушил железните си принципи. Като премълча името й, той извърши постъпка, която граничеше с предателство. Това не биваше да се случи втори път.
След като отпрати Алис, той се заразхожда нервно напред-назад в стаята си. Можеше да разбере защо съпругата му го бе предупредила за деянията на Сейдри. Алис беше честолюбива, също като него. И двамата се наслаждаваха на властта, която им даваше Елфгар. Досега Алис му беше само досадна, но сега разбра, че в нейно лице имаше ценна съюзница. Честолюбието й можеше да бъде задоволено само докато успехът му беше сигурен. Ролф й заповяда да не предприема нищо по отношение на сестра си, да държи очите и ушите си отворени, но устата здраво затворена. Съюзница като нея беше точно това, което му трябваше, за да запази себе си и позицията си в Елфгар. Подаръкът, който му поднесе съпругата му, беше повече от щастлива случайност.
Какво да прави с вещицата? Беше толкова ядосан, че страшно му се искаше да удари с юмрук по стената, но не го направи, тъй като живо си спомняше болката, когато разтроиш с юмрук тежкия плот на масата в голямата зала.
Алис беше преценила съвсем правилно ситуацията. Сейдри наистина беше заплаха. Тя беше по-опасна от обикновена шпионка, защото изпитваше към него лична омраза. Той знаеше това, знаеше го още от самото начало. Тя бе успяла да се изплъзне от ръцете на пазача си, за да се срещне с братята си, и щеше да го направи и друг път. Имаше само две възможности да се справи с нея точно както беше отбелязала Алис. Или да я затвори в подземието, или да я омъжи и да я отпрати.
Ролф изруга ядно. Сърцето не му позволяваше да я отпрати. Не смееше да помисли защо толкова упорито отказваше да се отърве от нея, като я омъжи. Представата да я затвори в подземието му беше също така отвратителна. Но в никакъв случай не можеше да остави нещата така. Още докато се връщаше от реката, беше стигнал до този извод. Знанието, че Алис може да му бъде вярна съюзница, трябваше да го подтикне да се отърве от Сейдри. В противен случай щеше да му се наложи постоянно да я закриля и да намира несъстоятелни извинения за измамите й, докато Ролф дьо Варен, верният следовник на краля, се превърне окончателно в жалък предател.
Този път нямаше да му бъде трудно да я опази. Можеше да каже на Алис, че е проявил милост към Сейдри само за да открие скривалището на братята й. Каква гадна лъжа. Наистина ли трябваше да търпи измамницата под покрива си?
Той беше Ролф дьо Варен, граф на Елфгар. Беше дошъл с херцог Уилям от Нормандия, за да воюва със саксонците. Всичко, което имаше, беше получено по милостта на господаря му. Заради Сейдри вече беше загубил половината от притежанията си, кастеланството на Йорк. Алис беше напълно права. Той беше длъжен да спре тази жена, защото това щеше да го доведе до гибел. Сега обаче трябваше да вземе конкретни мерки срещу предателството й.
Ако продължеше да я закриля, това щеше да бъде нарушаване на всичките му принципи. Той щеше да стане съмнителен като военачалник, като водач на рицарите си; щеше да предаде всичките си ценности, да загуби смелостта и решителността си. В досегашния си живот Ролф винаги знаеше какво е правилно и какво не и беше действал според принципите си. А сега всичко се обърка.
Не мога повече така, каза си той и разумът му се вкопчи в една сламка. Ако той не я защитеше, трябваше да го направи някой друг.
Изведнъж лицето му се разведри. Решението на проблема дойде от само себе си. Това беше спасението! Той отвори с трясък вратата на покоите си и изрева да му пратят Гай.
— Какво? — прошепна невярващо младият рицар и побледня като платно.
Ролф се усмихна хладно. Решението му беше непоколебимо.
— Ти ще се ожениш за Сейдри — повтори тихо той.
Гай пое шумно въздух.
— Утре ще разгласим венчавката — продължи делово Ролф. — Ще се ожените вдругиден. Ще ти дам отпуска.
Гай се стараеше да запази самообладание. Устните му трепереха.
— Както заповядате, милорд.
— Естествено ще получиш добра зестра. — Този път усмивката на Ролф беше истинска и сърдечна. — Ще ти дам васалното имение Дъмстънбъроу заедно със селото. Утре ще определим границите на новото ти притежание. А що се отнася до службата при мен… Е, Гай, ти знаеш, че не мога без теб. Тази година ще служиш при мен триста дни. Ако през следващата година подсигурим границите на Елфгар, службата ще бъде съответно съкратена.
Очите на Гай блеснаха радостно. Отдавна хранеше надежда да получи васално имение. Вярно е, че Дъмстънбъроу беше малко имение: двадесетина селски къщи, няколко ниви и езерце, но много по-важен беше фактът, че щеше да притежава собствена земя. След време, когато можеше да си го позволи, щеше да има и собствена свита. Дъмстънбъроу беше напълно достатъчен като начало. Пажът му щеше да стане първият рицар от неговата свита. Той щеше да го повиши и да му връчи шпорите.
— Благодаря ви, милорд — проговори развълнувано Гай, коленичи, улови ръката на Ролф и я целуна.
— Стани, стани! — извика развеселено норманинът. — А сега да поговорим сериозно.
Гай кимна и в погледа му блесна внимание.
— Трябва да пазиш Сейдри.
— Знам — побърза да отговори младият рицар. — Ще се погрижа предателството да не се повтори. Няма да й позволя да мами нито мен, нито вас.
Ролф кимна. Знаеше, че Гай няма да й причини болка, но се съмняваше, че той ще съумее да ограничи свободата й. Най-доброто беше веднага да й направи дете, за да отклони вниманието й от политиката и братята й. Но Ролф побърза да прогони тази мисъл.
Скоро след това той освободи Гай и поиска стомна вино. Имаше всички основания да празнува. Проблемът беше решен или почти. Този умел ход осигуряваше на Сейдри силен защитник. Дори ако отново извършеше предателство, като съпруга на Гай тя нямаше да бъде наказана със смърт, а щеше да бъде затворена до живот. Като я омъжваше за един нормански благородник, Ролф постъпваше изключително
