придружена от Тор, вълчото куче на Едуин, единственият й другар.
Времето лекува всички рани и Сейдри постепенно свикна със самотата и хорските приказки. Преследванията постепенно престанаха, защото децата пораснаха, ожениха се, създадоха семейства и вършеха работата си у дома и на полето. Много скоро Сейдри стана изкусна лечителка, дори по-добра от баба си, и местните я търсеха все по-често. Посрещаха я със смесица от плахост, несигурност и уважение, но без враждебност. Тогава баща й реши, че и е дошло времето да се омъжи, и започна да й търси съпруг.
Ала животът й нанесе още един болезнен удар, и тя отново се изправи очи в очи с грозната действителност. Сейдри преодоля и това и беше сигурна, че ще се справи и със затруднението, в което беше изпаднала със залавянето си от норманите. Тя се изправи, отметна коженото платнище на входа на палатката и впи поглед в първите розови ивици на хоризонта, които предвещаваха скорошно зазоряване. Изми се в легена, който й бяха оставили, и излезе навън.
Постът, който стоеше пред палатката й, хвърли бърз поглед към лицето й и се отдръпна настрана. Сейдри не му обърна внимание. Цял живот беше общувала с такива хора и отдавна беше свикнала с плахите им погледи. Но това стана твърде скоро след преживения кошмар и тя усети болезнено пробождане в сърцето. Погледна към норманите, които вече разваляха лагера си. И както металът е привлечен от магнита или слънцето от светлината, очите й потърсиха неговите.
Норманинът разговаряше с Гай, рицаря, който бе изпитал силата на сънотворното й лекарство. Погледът му бе устремен към нея.
Заля я порой от спомени. Как я бе държал в обятията си, как й показа превъзходството си, как я наказа с горещата насилствена целувка. А тя се почувства жалка и безпомощна като зайче, попаднало в капана. Споменът за случилото се я скова, гневът и омразата сгорещиха кръвта й. Ако онзи посмееше да я докосне още веднъж, щеше да му издере очите! Този път щеше да бъде достатъчно бърза. Побиха я тръпки, но погледът й не се отдели от неговия. И никога вече нямаше да се учудва от безстрашието му пред нейния „зъл поглед“.
Лицето на норманина остана безизразно. Изведнъж той се раздвижи и се запъти към нея с дълги крачки. Сейдри не се помръдна от мястото си. Не искаше да говори с него, не искаше да го вижда. Въпреки това не беше способна да се помръдне. Отново я връхлетяха старите опасения.
Не бяха далече от Елфгар. Алис щеше да излезе да ги поздрави и норманинът щеше да прозре измамата й. Това щеше да нарани мъжката му гордост и той нямаше да понесе, че е бил излъган от жена. Гневът му щеше да се уталожи едва когато узнаеше, че не тя е избраната да стане негова съпруга, а Алис, истинската Алис. Дали дотогава я заплашваше опасност?
Как да опази сестра си от женитба със смъртния враг?
Какво ставаше с братята й? Дали норманинът знаеше нещо за съдбата им? Той със сигурност знаеше повече от другите, защото принадлежеше към доверените хора на Завоевателя. Как да спечели доверието му, как да узнае истината? Той имаше остър ум и притежаваше опитност в отношенията със завладените страни. Ако разбереше, че тя очаква отчаяно вест от братята си, непременно щеше да се възползва от властта си над нея. Но тя беше длъжна да научи нещо.
Норманинът спря пред нея, ясните му сини очи се впиха в нейните.
— Прекарахте ли спокойно нощта, уважаема госпожице? — попита той с изискана придворна учтивост.
Сейдри усети как бузите й пламнаха.
— Да… да.
— Колебаете се. Може би… — и той се усмихна — може би не сте спали добре. Може би цяла нощ сте ме сънували?
— Спах необикновено добре.
Той я изгледа пронизващо. Погледът му спря върху устните й.
— Тогава ви завиждам.
Сейдри се изчерви още повече. Мъжът рязко й обърна гръб.
— Тръгваме след половин час.
Тя погледна гърба му, широките рамене, тесните хълбоци. Той й завиждаше? Какво намекваше? Сърцето й биеше до пръсване.
7
Ролф наблюдаваше изпитателно яздещата до него жена. Горда и надменна като кралица, възседнала благороден арабски кон. Класически изрязаният профил замайваше с красотата си. Можеше само да благодари на бога за отредената му съпруга.
Защото рядко, твърде рядко се случваше един мъж да желае с цялото си същество жената, за която го женят. След като отведе в палатката бъдещата си съпруга, той лежа цели часове буден, макар че отчаяно се опитваше да заспи. Дори след като беше задоволил похотта си със слугинята, жаждата по Сейдри не престана да го измъчва.
Не биваше да се отнася така грубо и властно с графската дъщеря, както беше направил, но то беше все едно да спре надигаща се буря, да устои на неустоимия напор да я докосва. Какво благоволение! Елфгар и господарката му, най-красивата, най-омайващата жена, която някога беше срещал. Уилям беше заповядал сватбата да стане колкото се може по-бързо. Ролф се усмихна. Той нямаше нищо против още утре да я отведе пред олтара.
Слънцето беше още ниско и бледо в утринното небе, след влажната нощ беше все още хладно. Местността беше хълмиста и осеяна с камъни, добро пасище за овцете. А Елфгар дължеше благосъстоянието си на овцевъдството и добрата вълна.
Отново и отново погледът на норманина се устремяваше към годеницата, която от един час насам не бе обърнала глава към него. Равнодушието й беше престорено и той го знаеше. Той беше воин, не поет или свещеник; учтивите думи не излизаха лесно от устните му. Въпреки това реши да опита.
— Утрото е хладно. Достатъчно топло ли ви е, уважаема?
Сейдри му хвърли бегъл страничен поглед.
— Да. — Тя се поколеба. — Благодаря.
Своенравната хлапачка упорито отказваше да употреби учтивото обръщение, което му се полагаше. Никой мъж не би посмял да се държи към него без подобаващото уважение и да му откаже обръщението „милорд“. Само тя бе посмяла и продължаваше да упорства. Вчера й позволяваше да се държи нахално, но днес не можеше да приеме спокойно такава липса на уважение. Сините му очи се впиха в нейните.
— Кажете го, Алис.
Тя го погледна учудено.
— Какво да кажа?
— Не се правете на глупачка — сряза я сърдито той. — Кажете „милорд“.
Сейдри изпъна крехките си рамене.
— Вие не сте ми господар.
Ролф не повярва на ушите си. Тя се изправяше срещу него пред очите на всичките му хора? Тя, бъдещата му невеста, една жена?
Гневният му поглед я прониза. Извън себе си от гняв, той понечи да даде знак за спиране. Вгледа се в огромните й тъмносини очи и видя в тях страх. Припомни си и твърдото си намерение да се отнася внимателно към нея. Той, който разбираше единствено от военното изкуство. Изведнъж от дърветата се посипаха стрели.
— Засада! — изрева Ролф, обърна рязко бойния си жребец и го насочи между жената и обстрелващите. Умело изпратен камък от прашка се удари в шлема му и отхвръкна настрана. Той откри нападателя с ъгълчето на окото си, изправи се на седлото и размаха боздугана си. Саксонецът на дървото над него срещна погледа му, разбра смъртоносното му намерение и отвори уста да изкрещи. Обкованият с гвоздеи боздуган улучи безпогрешно целта и разпори гърдите на саксонеца. Мъжът падна по лице на каменистата земя. Ролф забеляза втори нападател, който беше сложил стрела в лъка си и го опъваше. Едновременно с това усети жената зад себе си, уплашеното муле се притискаше към задните крака на коня му. — Останете
