— Не мога да повярвам на очите си — каза Брадфорд Еймс.
— Тя е луда — съгласи се Патриша.
Непознатата извика, вече триумфално:
— Не става дума само за гласуването! Трябва да се освободим от всяко господство! Не позволявайте на тези извратени филистимляни2 да използват вашите тела, за да задоволяват своята похот! Освободете се напълно! Ние сме равноправни с тях! — тя се разпали толкова, че ръцете й се задвижиха като криле на вятърна мелница. Последваха два случайни изстрела, които се забиха в дъсчения таван, без да причинят вреда на някого.
Рейд отново започна да се смее.
— Ама това наистина ли се случва? — запита Тадеъс Паркър.
— Това е безчинство! — изкрещя Ван Хорн. — Къде са полицаите?
— Никога не съм виждал нещо подобно — призна с усмивка на уста Рейд на Тад. — А съм виждал какво ли не, повярвай ми.
— Длъжни сме да поемем отговорностите си! — извика червенокосата. — И то сега! — Всички присъстващи в салона се свиха от ужас, когато изтрещя нов изстрел от револвера, този път умишлено насочен в тавана. Рейд се засмя пак — не успя да се сдържи — и поклати глава. Помисли си, че ако жената не внимава, ще си има неприятности.
— Отиде ли някой да повика полицията? — запита Паркър.
— Току-що изпратих кочияша — отвърна Еймс.
— Не бива да им отстъпваме! — изкрещя силно жената. — Не бива да се омъжваме за някой от тези тирани, да носим децата им, да готвим храната им и да топлим леглото им — това е отстъпление!
Рейд се усмихна. Дали тя не беше малко откачена? Наистина ли очакваше жените да зарежат мъжете си? Да изоставят брака? Той се изкиска и пристъпи напред.
Еманципантката се завъртя бързо и се оказа с лице към него. Насочи оръжието в гърдите му.
Той забеляза малката остра брадичка и пълните кораловочервени устни, които намръщената жена бе свила решително.
— Хайде, слез, скъпа.
— Не се приближавай — предупреди го тя. — Филистимлянин! Донжуан! Тиранин!
Той скочи на пианото, тъй като знаеше, че не са й останали повече куршуми. Зад нея имаше дълга махагонова маса, покрита с порцеланови чаши, вази от Ориента и други антикварни предмети. Тя се хвърли натам. Рейд я последва. Обви с ръце кръста й и я притисна към себе си. Тялото й бе горещо, меко и примамливо като на всяка друга жена. Тя започна да се бори. Той се подсмихна.
— Трябваше да си преброиш куршумите, сладурче — каза тихо той с провлечения си глас.
— Свиня! — изпищя тя.
Той забеляза какво го заплашва точно навреме — тя замахваше да го удари с лакът в слабините противно на всички правила в боя. Постъпката й бе напълно непристойна за една дама. Той се извъртя, а тя скочи от пианото на масата, пристъпи несигурно напред и събори с трясък на пода чиниите и вазите.
На хубавото лице на Рейд се появи широка усмивка и той скочи след нея. Хлъзна се по силно излъсканото дърво. Събори няколко пълни с бренди чаши. И други чаши паднаха и се счупиха. Жената изпищя, сграбчи една ваза от края на масата и я вдигна заплашително. Рейд едва успя да я спре. Държеше ръцете си вдигнати нагоре. Сините му очи блестяха.
— Остави вазата на място! — изрече увещаващо той. Гласът му бе сладък като мед.
— Деспот! — извика тя и я хвърли.
Той се наведе бързо. Така постъпиха и Ван Хорн и още двама гости, които се случиха да стоят срещу нея. Вазата не уцели никого и се разби в стената. Рейд се хвърли върху жената. Тя изкрещя, когато той я вдигна и метна на рамото си с главата надолу, а след това се понесе по пода с такава лекота, сякаш тя е безтегловна. Ръката му се беше разположила съвсем интимно върху съвършено оформените й задни части. Тя започна да се извива и да рита. После сграбчи кичури от косата му.
— Пусни ме, животно такова!
С едната си ръка той улови и двете й китки и ги притисна до гърдите си.
— Какво да правя с нея? — попита той.
— Задръж я вън, докато дойде полицаят — нареди Ван Хорн.
Рейд излезе с големи крачки от стаята и тръгна по коридора. Долови, че всички шепнат оживено наоколо. Товарът му сипеше обиди и съскаше от раменете му.
— Махни си ръцете от мен, мръснико!
Той се усмихна и излезе навън в нощта.
— Обещаваш ли да се държиш прилично? — запита той.
— Да — изпъшка тя. — Само ме свали на земята.
Той пусна ръцете й и тъй като не успя да се сдържи, плъзна отново свободната си ръка по твърдия й закръглен ханш. Въпреки че бе облечена в развлечени и безформени дрехи, тя не бе съумяла да прикрие напълно изключителната си фигура. Жената замахна с юмрук към ухото му, за да го накаже за дързостта му. Ръката й отскочи от него, без да му причини вреда. Той я свали на земята внимателно и бавно — тялото й се хлъзна надолу и застана срещу неговото. Горната част на покритата й с боне глава се озова до брадичката му. Тя бе сравнително висока за жена. За миг те се гледаха безмълвно.
На улицата бе тъмно, но Рейд забеляза, макар и бегло, че лицето й има нежни черти, скулите й са високи, а очите — големи и тъмни. Помисли си изненадано: „Ой, ама тя е хубава“
Тя се вгледа в лицето му, което не бе засенчено от шапка. Видя, че то е съвършено оформено и има чувствени и пълни устни. Това беше най-хубавото лице, което тя беше виждала някога. Кой знае защо това я вбеси още повече.
Той се усмихна.
Тя гледаше гневно.
— Не се безпокой — прошепна той. Ръцете му стиснаха раменете й. — Няма да позволя на полицията да те хване.
Погледите им се кръстосаха за още един кратък миг. Неговият бе сърдечен, нейният — леденостуден. След това тя го ритна в пищяла с всичка сила.
Той се хвана за коляното, а тя побягна в нощта.
1
Мисисипи, 1875
Грейс О’Рурк седеше напълно изправена. Раменете й сякаш се бяха схванали. Притискаше доста благочестиво към скута покритите си с ръкавици ръце. Гледаше навън към отминаващата околност изпод сивото боне. Природата тук беше толкова пищна и яркозелена през август. Минаваха през хълмисти и гористи възвишения и през малки, обработени ниви, покрай обширни полета, засети с памук, които проблясваха в бяло на слънцето, покрай занемарени колиби с хлътнали покриви и покрай огромни, полуразрушени къщи отпреди войната с опушени прозорци, които свидетелстваха за близкото минало. Влакът вече изминаваше с пухтене пътя си отвъд Мисисипи. Само след няколко часа тя ще стигне до целта на пътуването си. Ръцете й се стегнаха несъзнателно.
Формите на тялото й се забелязваха мъчно, защото тя носеше старомоден сив пътен костюм. Като че ли някой бе поръсил няколко едва забележими лунички над съвършения й малък, леко вирнат нагоре, класически ирландски нос. На носа й имаше и очила със златни рамки, но те не успяваха да скрият големите, бадемовидни очи с твърде необикновен виолетов цвят. Устните й бяха сочни и пълни, особено когато се отпускаха и не се свиваха прекалено силно при някаква мисъл или раздразнение. Шапката криеше всички кичури на невероятно червената й коса. Това бе почти невъзможно да се постигне, защото тя представляваше купчина от неукротими къдри с дължината на бедро. Извитите й като дъга вежди над грозните очила бяха с цвят по-тъмен от кестенявия. Той имаше почти същия оттенък като косата й.
Грейс беше твърде неспокойна. Страхуваше се много, че нещо ще се обърка и тя ще загуби работата, заради която пътуваше към Начез. Изключително важно бе да изглежда прилично и като добре възпитана дама. Костюмът, колкото и да беше непредставителен, беше най-хубавият й. Заедно с очилата, от които тя
