нямаше нужда, и бонето, което скриваше косата й, той й даваше възможност да изглежда като възпитана и почтена жена. Поне тя така смяташе. Като добре възпитана гувернантка, надяваше се тя. „О, дявол да го вземе“, прошепна си Грейс най-накрая, за да изпусне малко от безпокойството, което бе нараснало в нея през последните няколко дни.
Двойката, която седеше срещу нея, се обърна и я изгледа.
Грейс се усмихна веднага, без да обръща внимание на мъжа. Червеното му лице и покритият с изпъкнали вени нос издаваха склонността му към пиянство. Проницателният й поглед ги бе забелязал мигновено. Жената бе закръглена, с тъжни очи и бедна като самата Грейс. Тя просто усещаше това. Те се качиха в Нашвил. Грейс очакваше удобна възможност да завърже разговор с тях.
— Колко жалко! — изрече тихо тя и посочи с ръка все още великолепните останки от поредната предвоенна плантация.
— Да, така е — отвърна жената и се извърна, за да я погледне.
— Казвам се Грейс О’Рурк и съм от Ню Йорк — каза Грейс с усмивка и подаде ръката си. Почувства лека тревога от това, че разкрива истинското си име, въпреки че едва ли някой би я разпознал толкова далеч от къщи.
— А аз се казвам Марта Граймс, а това е мъжът ми Чарлс.
Чарлс също се обърна към нея, след като отпи от плоско сребърно шишенце, чудесна изработка.
— Удоволствието е мое, мадам.
Грейс кимна и насочи вниманието си отново към Марта.
— Откъде си, Марта?
— Няма как да го знаеш. От едно малко градче на име Туул Корнърс, на петдесет мили южно от Нашвил.
— Не, не го знам. Какво ви води с мъжа ви на Юг?
— Отиваме на гости при дъщеря ни в Начез — призна сияещата от щастие Марта. — Тя току-що роди първото си дете.
— Колко хубаво. Аз също съм на път за Начез. Учителка съм.
Чарлс се извърна.
— Надявам се, че не сте някоя учителка на негри.
Грейс настръхна и поруменя. „Не отговаряй“, каза си строго тя. „Недей.“ Тя не му обърна внимание.
— Всъщност, скъпа, един стар приятел ми уреди работа в плантация на име Мелроуз. Като гувернантка.
— Чудесно — каза Марта. — Колко деца ще възпитавате?
— Само две — отвърна Грейс с дълбока въздишка. Беше направо невероятно щастлива, че си е намерила тази работа. Заплатата бе твърде голяма, а договорът предвиждаше да й предоставят стая и храна. Знаеше, че ще има възможност да изпраща целия си доход вкъщи, за да подпомогне болната си майка. И няма да й се налага да си увеличава заплатата с допълнителна работа, както беше в Ню Йорк.
По-рано работеше като учителка в държавно училище в Ню Йорк. Но беше безработна от десет месеца, всъщност, откакто я арестуваха.
Грейс беше дъщеря на аболиционисти3. Баща й, Шон О’Рурк, беше безгрижен лекар ирландец, който загина по време на Гражданската война от случаен изстрел, докато се опитваше да помогне на един ранен в центъра на битката. Той и майка й Даяна бяха активни участници в Нелегалната железница и в Американското дружество за борба с робството. Майка й бе започнала да се бори за подобряване положението на жените в обществото още през четиридесетте години. Тя бе участвала, с пълната подкрепа на Шон, в Първия конгрес, посветен на правата на жените в Сенека Фолс, Ню Йорк, през 1848. Тя държа реч на него и стана член на организацията. След като загуби мъжа си през войната, тя вложи всичките си сили в движението за избирателни права на жените, първо като член на Американската асоциация за равни права, а когато тя се раздели на два лагера, в по-радикалната Национална асоциация за избирателни права на жените.
От само себе си се разбираше, че Грейс ще се присъедини към борбата за делото в момента, в който стане пълнолетна. Като дете тя бе слушала доста разгорещени дебати между родителите си и техните приятели. Понякога седеше в топлия скут на баща си, притисната до гърдите му, докато той пушеше лула. Оживеният разговор отекваше в кухнята, докато аболиционистите и агитаторките за женски права обсъждаха идеите си и планираха бъдещите си действия. Шон беше толкова спокоен, колкото майка й бе с променливо настроение. Той винаги се шегуваше с Грейс, че със сигурност не от него е наследила косата и темперамента си. Но именно когато баща й говореше, а той никога не повишаваше тон, всички спираха да спорят, за да го чуят. Това бяха прекрасни и вълнуващи времена.
Живееха в малък апартамент в града. Имаха само една спалня. В нея спяха родителите й. Грейс спеше на походно легло в кухнята. И Шон, и Даяна й даваха уроци. Резултатът от това беше, че Грейс на шест години четеше ненаситно всичко, до което успяваше да се добере. Наоколо винаги имаше много брошури. Шон се гордееше със способностите на дъщеря си. И двамата родители винаги намираха време, за да отговарят на нейните въпроси.
Обаче тя рядко разполагаше с пари в брой. Повечето от пациентите на баща й бяха твърде бедни, за да предложат за заплащане нещо друго, освен няколко яйца или домашно сготвена храна. Даяна бе изключителна шивачка и благодарение на нея имаха винаги храна на масата. Грейс се научи да шие още от малка, въпреки че ненавиждаше това занимание. Предпочиташе пред всичко друго книгите, но от нея очакваха да помага на майка си и тя го правеше.
От съвсем малка знаеше, че иска да стане учителка. Отначало баща й се изненада.
— Сигурна ли си, Грейс?
— Татко, спомни си на какво ме учехте двамата с мама. Представи си, че бях израснала в някоя от онези разкошни сгради покрай реката. Сега щях да съм някоя глуповата идиотка, нали?
Шон се усмихна.
— Но ти ме научи да мисля, ти се увери, че очите ми са отворени към света и виждат всичките му несправедливости. Как ще се освободят някой ден робите и как ще се избавят жените от мъжката тирания, ако децата не се научат да мислят и да си задават въпроси за това, което виждат, чуват и им се говори?
Шон я взе в топлата си, непринудена прегръдка.
— Гордея се с теб, Грейс.
Тогава тя беше само на дванадесет години.
Възнамеряваше да учи децата да мислят самостоятелно, както родителите й бяха научили самата нея. Цел на цялото семейство стана да спестят парите, които й трябваха, за да ходи на училище. Задачата не беше лесно постижима, особено откакто започна войната и баща й загина. На четиринадесет години Грейс почна работа като домашна прислужница, за да припечели допълнително. Дори по време на учебните занятия тя работеше на непълен работен ден, ходеше на училище, учеше и намираше време да сътрудничи редом с майка си на мероприятията на Националната асоциация за правото на жените да гласуват.
През 1866, когато бе осемнадесетгодишна, тя участва в заседанията на Националния конгрес за женски права заедно с майка си. Това й се случваше за първи път. Преживяването беше въодушевяващо. Дни наред тя пламваше от възторг, щом си го спомнеше. По-късно посети заседанията му още много пъти. Никога не се поколеба в увереността си, че ще тръгне по стъпките на родителите си и ще организира, агитира и обучава другите, за да отстрани недъзите на света.
Бе на двадесет и три години, когато получи най-сетне спечеленото с мъка удостоверение, че има право да преподава.
Сега Грейс гледаше разсеяно през прозореца на влака. Преди десет месеца тя загуби работата си като учителка. Един собственик на магазин за мъжки дрехи я арестува за нарушаване на обществения ред. Това не беше първото й задържане. Преди две години тя и още пет други жени бяха арестувани заради опита им да се запишат в списъка на избирателите, за да гласуват сред шокираните мъже и поразените и объркани служебни лица. Вдигнаха всички обвинения срещу тях, тъй като цялата страна следеше със затаен дъх драматичния процес срещу Сюзън Б. Ентъни. Обвиняваха я в същото престъпление. Обявиха я за виновна за това, че е престъпила избирателните закони и й наложиха глоба, но тя категорично отказа да я плати. И до днес тя успешно избягваше плащането на глобата.
