Грейс се усмихна и коленичи до детето.
— Здравей, Маргарет Ан. Каква хубава кукла. Аз съм твоята учителка.
— Тя е моя — каза момиченцето и прегърна силно куклата. — А аз мразя ученето. Не искам да чета.
— Знаеш ли, че и аз мразех училището? Особено когато бях на твоята възраст.
— Мразя ученето — повтори Маргарет Ан. Очите й се напълниха със сълзи. — Не искам да чета!
— Днес няма да учим — каза спокойно Грейс и се изправи. — Но утре ще започнем и ще видиш колко приятно ще си изкараме заедно.
— Мразя уроците — извика Маргарет Ан и хвърли куклата си толкова силно, че тя се плъзна по пода, а главата й се счупи.
Грейс се вторачи в прекрасната кукла със счупена глава. Маргарет Ан изпищя и избяга от стаята. Грейс въздъхна. Главата започна да я боли, но тя се втурна след момичето.
— Мамо, мамо — ридаеше Маргарет Ан и зави зад ъгъла.
Грейс хукна. Последното, от което се нуждаеше, бе дете, което бяга обляно в сълзи при майка си и то преди да са изминали и двадесет минути, откакто започна работа тук. Тя зави зад ъгъла и бум! Блъсна се в здрава като тухлен зид стена, която се оказа горещо мъжко тяло. Мускулести ръце я прегърнаха и притеглиха към стоманените бедра и твърдите като скала гърди. Лицето й се зарови в меката бяла ленена риза, която бе леко влажна от пот. Упоителен мускусен аромат изпълни ноздрите й. Едри ръце хванаха здраво и интимно хълбоците й и я притиснаха към себе си. Нечий плътен глас се засмя приглушено.
— Я виж ти кой бил тука!
3
Тя се съвзе от шока.
Намираше се в интимна близост до един мъж… непознат мъж. Ръцете му се държаха дори още по- интимно и се движеха по хълбоците й. Сърцето й биеше лудо, а колената й омекнаха: тялото й сякаш се изпълни с някаква течност. А след това той се разсмя отново. Звукът на смеха му беше топъл и се лееше звънливо. Тя вдигна ръцете си нагоре и се оттласна от него.
Погледна нагоре.
И го разпозна мигновено.
Не заради великолепния му външен вид — прекрасно изваяните скули, правия, разширен в долния си край нос, пълните, чувствени устни, небесносините очи и русата коса — а защото от всички, които бяха в дома на Ван Хорн онази нощ преди две години, той бе единственият, който я сметна за забавна. Само той се засмя, сякаш женските права бяха някакъв анекдот! Да не споменаваме, че и тогава, както и сега, той се отнасяше към нея като към чувал с боб и я мъкнеше нагоре-надолу, галейки я отзад — о, да, тя си спомняше това! Не му знаеше името, но го познаваше.
Той се засмя. Очите му блестяха. Над ъгълчетата на устата му имаше две добре оформени трапчинки. Зъбите му бяха невероятно бели.
— Как смеете! — възкликна Грейс.
Той вдигна изненадано вежда.
О, извинявай, че се блъснах в теб!
Тексаският му провлечен говор беше пресипнал и звучен. Уязвената Грейс се изчерви силно, защото, както знаеха и двамата, именно тя се беше блъснала в него. Тя изправи рамене и се опита да мине покрай него, но той й препречи пътя.
— Не си отивай така намусена — прошепна той тихо. — Как се казваш?
Тя вдигна очи към него. Гневът беше сковал чертите на лицето й. Тя отговори:
— Грейс О’Рурк.
В главата й нахлуха тревожни мисли.
Дали я е разпознал? Бяха минали почти две години от техния кратък сблъсък, а тя носеше тогава онова боне. Грейс се постара да не изпада в паника, но кой би забравил суфражетка, която се качва на пиано по време на частна вечеринка? Ако той я разпознае, тя със сигурност ще си загуби работата. Той очевидно бе близък приятел на домакинята. Кой ли беше? Брат? Братовчед? Девер? О, боже, дано да е гост, който ще си тръгне скоро. Не бива да губи тази работа!
— Грейс О’Рурк — каза провлечено той, сякаш вкусваше името й. Явно го хареса, защото се усмихваше. От усмивката му гърлото й се сви. Тя се изплаши и отново пробва да мине покрай него. Той я спря с една ръка, а после й намигна, сякаш и двамата се наслаждаваха на някаква шега.
— Мис Маргарет Ан, я излез — подкани той, докато гледаше Грейс право в очите с мълчалив присмех.
Грейс още стоеше неподвижно.
Маргарет Ан се появи от близката врата. Изглеждаше войнствена, а очите й бяха зачервени.
— Мисля, че търсеше тази малка палавница?
— Да, благодаря ви — отговори Грейс.
Маргарет Ан я изгледа свирепо и се втурна към златокосия непознат.
— Тя ми счупи куклата! Тя счупи Лиза!
Той я вдигна нагоре, високо във въздуха.
— О, не! Бедната Лиза! Но се обзалагам, че мис О’Рурк не е искала да го направи, нали? — той я задържа близо до лицето си и я гушна нежно. Дори за малкото момиче бе невъзможно да му устои. — Обзалагам се, че тя съжалява страшно за случката, а ти, принцесо, ще бъдеш снизходителна и ще й простиш.
— Не съм счупила куклата — каза Грейс и с мъка успя да сдържи чувствата си. — Тя самата я хвърли на пода в пристъп на гняв.
Той погледна отблизо детето.
— Маргарет Ан?
То започна да крещи.
— Тихо; сладката ми — каза напевно той и я разлюля. — Мисля, че най-добре ще е да заведем Лиза на лекар, какво ще кажеш?
— Тя я счупи — изхълца детето.
Рейд я премести на сгъвката на ръката си, а Грейс ги последва неохотно по коридора към детската стая. Той пусна на земята Маргарет Ан и коленичи, за да огледа Лиза.
— О, няма нещо, което добрият доктор на куклите да не може да поправи — изрече той бодро.
— Наистина ли? — попита предпазливо Маргарет Ан.
— Нали не смяташ, че лъжа? — увери я той, а на бузите му се появиха трапчинки.
Грейс скръцна със зъби. Той бе насочил целия си чар към дете на шест години! А наивното момиче се успокои и започна да се смее.
— Обичам те, Рейд — каза то и го прегърна силно.
Той се разсмя и я притисна към себе си.
— И аз те обичам. Сега ще взема Лиза и ще я оправя за нула време. Но очаквам от теб да се държиш по-добре с мис О’Рурк. Дамите винаги са вежливи и добре възпитани, а ти, скъпа, си дама.
На Грейс не й се вярваше много това да стане. Маргарет Ан се намръщи.
— Не се цупи — смъмри я Рейд. — Появяват ти се грозни бръчки. — Той хвана куклата с една ръка и се обърна към Грейс. Очите му блеснаха.
— И ти не се цупи.
Тя забеляза, че е свила ръцете си в юмруци. Този мъж… този филистимлянин вече беше превърнал детето в глупаво усмихната южняшка хубавица. Грейс беше готова да избухне, но тъй като не знаеше кой е той и не искаше да си загуби работата, си замълча. Нещо нетипично за нея.
— Ще отида да кажа на Хана за Лиза — извика Маргарет Ан и изхвърча от стаята.
Грейс се загледа след нея — това беше по-безопасно, отколкото да гледа към него. Но след малко нямаше друг избор, освен да насочи погледа си към този мъж. Очите му я разглеждаха внимателно от върха на червената й коса до крайчетата на пръстите. Нарочно я оглеждаше бавно. Тя усети, че почервенява
