— Вашата майка не ми изглежда жена, която устройва чайове — отвърна дръзко Грейс. — А сега си помислете върху това, което ви казах.
— Май си права — отвърна Мери Луиз и вдигна молива си.
Маргарет Ан я последва.
— С „к“ започва? — подсказа й Грейс, която седна до по-малката си ученичка.
— Куче!
Тържествуващият глас се чу от входа. И трите вдигнаха поглед. Видяха засмения Джефри.
— Джефри, знаеш ли азбуката? — попита Грейс.
Той отвърна смело от вратата:
— Не, мадам. Знам само това, на което научихте днес мис Маргарет Ан.
— Той е подслушвал! — извика Маргарет Ан.
— Ела тук, Джефри — каза усмихнато Грейс.
Той влезе, разкъсван между копнежа си да остане и стеснителността си.
— А сега, Маргарет Ан, да почнем отново. С „к“ започва?
— С „к“ започва куче — Маргарет Ан си прехапа устната си. — А с „я“?
Беше безсмислено. Маргарет Ан не запомняше нищо и само свиваше театрално рамене.
До нея Джефри се въртеше и едва се сдържаше. Грейс го погледна.
— Джефри?
— Яйце! — извика той. — С „ш“ започва шега! С „д“ — добър! С „я“ — ябълка! С „л“ — той се спря. След това лицето му се проясни. — Лош! С „к“ — котка!
— Много добре — каза Грейс. Тя се смая. Той си спомняше буквите, докато тя и Маргарет Ан ги бяха упражнявали без успех половин дузина пъти.
— Започни отначало — извика тя развълнувано. — Опитай пак.
Мери Луиз ахна изненадано.
— Не бива да го учиш! Той е негър!
— Спокойно, Мери Луиз — изрече рязко Грейс. — Хайде, Джефри, опитай отново, този път отначало.
Горд и развълнуван, Джефри изрецитира безупречно буквите на азбуката една след друга. Точно на това се опитваше Грейс да научи Маргарет Ан цял следобед.
— Много, много добре. Невероятно добре. Знаеш ли какво означава това?
Той поклати глава и засия от удоволствие.
— Това означава, че си научил правилно всички букви.
— Всичките ли?
— Всичките. Искаш ли да се научиш да четеш и пишеш, Джефри?
— Да, мадам.
— Не ходиш ли на училище?
Той наведе глава.
— Имам твърде много работа, мадам.
Грейс се въодушеви. Ще научи Джефри да чете и пише! И в същия миг разбра, че в крайна сметка има нещо като съдба и че причината, поради която е дошла на Юг, е далеч по-значителна, отколкото й се е струвало. Длъжна бе да образова и по този начин да освободи поне това малко момче.
Спомни си за всички роби бегълци, които се бяха отбивали в дома им в Ню Йорк по нелегалната железница преди войната, когато тя бе още дете. Родителите й обясниха какво вършат веднага, щом тя стана достатъчно голяма, за да разбере. Тя бе видяла всичките бегълци, включително и онези, които не й позволяваха да гледа — малтретираните, битите, гладувалите. Грейс знаеше, че не е забравила нито едно отчаяно лице.
Тя се ужаси първия път, когато разбра, че повечето цветнокожи не знаят да четат, понеже не им бяха разрешили да се научат. Тогава тя бе шестгодишна и до днес си спомняше ясно една случка. Беше пожелала да прочете любимата си приказка заедно с едно момченце на около осем години. То взе книгата и я отвори наопаки с любопитство и без да разбира нищо. Объркването й от това, че не може да прочете с него приказката, бе толкова голямо, колкото и изненадата й дето не са му разрешили даже да се научи да чете. Тази несправедливост я възмути до дъното на душата й още тогава.
Гласът на Грейс потрепери.
— Защо не седнеш, Джефри?
— Не! — изкрещя скочилата Мери Луиз. — Сестра ми и аз няма да се учим заедно с една чернилка! Ще ида да кажа на мама! Ти учиш негър да чете! Ще съжаляваш!
Тя изтича през вратата. Лицето й бе побеляло от гняв. Грейс скочи на крака.
— Чакай, Мери Луиз!
Момичето избяга.
Грейс притисна ръце към гърдите си. Какво бе направила? О, проклета да е нейната импулсивност.
— Джефри, скъпи — каза тя и сложи ръка на рамото му, — ще се видим по-късно. По-добре си върви преди мисис Баркли да дойде.
Лицето му клюмна.
— Да, мадам.
Сърцето й се късаше, че го гони.
— Свършихме ли за днес? — попита с надежда Маргарет Ан.
— Не — отговори Грейс и седна до нея.
През останалия следобед Грейс очакваше бурята да се разрази.
Но това стана много по-късно същата вечер.
5
Беше осем часът, когато я повикаха най-сетне в библиотеката. Тя отиде ужасена от мисълта, че ще я уволнят. Заради майка си бе длъжна да избегне някак тази катастрофа.
Луиза я чакаше надменно и нетърпеливо. Не беше сама. Грейс не гледаше към Рейд, който стоеше до полицата над камината, но усещаше присъствието му.
— Мери Луиз твърди, че учите Джефри да чете.
Един бегъл поглед към владетелката на Мелроуз стигаше на Грейс, за да разбере, че тя е много ядосана. Грейс започна да говори внимателно:
— Той показа изключителни способ…
— Учихте ли го, мис О’Турк?
Тя си пое дъх.
— Не съвсем.
— Значи дъщеря ми лъже, така ли? — тонът на Луиза се повиши. Лицето й почервеня от гняв, а очите й потъмняха.
— Той се навърташе наоколо и когато Маргарет Ан не се сети за думи със своите букви, помолих Джефри да ги каже, ако може. И той се справи. Това е всичко.
Луиза пристъпи напред.
— Според Мери Луиз вие сте го поканила да учи с тях. Това вярно ли е или не?
Погледът на Грейс бе твърд и непоколебим.
— Да.
— Тук, на Юг, не постъпваме така — изрече разпалено Луиза. — Това не ви е Ню Йорк, мис О’Рурк. Проклетите републиканци може и да са ни се качили на шиите с негърските училища, проклетият Съюз може и да си твърди, че негрите имат права, но тук на Юг, мис О’Турк, знаем много добре, че негрите не са равни с нас и не им трябва да се учат на нищо, дори и да имат някакви способности. И със сигурност нямат право да седят редом с дъщерите ми в моя дом!
— Негрите вече са свободни. Законът и Конституцията им гарантират всички граждански права, които имат и белите и…
— Всъщност мис О’Рурк иска да каже — прекъсна я Рейд с провлечения си любезен глас, — че тя
