на шиене, бродиране и етикет всяка сутрин от десет до един. Обядът е точно в един и петнадесет. Следобед ще спят. От три до пет ще им давате уроци по четене и география. Вечерята за децата е в шест. Вие можете да се храните с тях, освен ако не предпочитате да ви носят яденето в стаята. Закуската за децата е в девет. Ще имате възможност да закусвате, когато пожелаете. Очаквам да прекарвате съботите с момичетата и да ги забавлявате — да ходите на пикници и така нататък. В неделите сте свободна от задължения. Хана ще ви покаже стаята и ще ви запознае с момичетата.
Грейс не беше в състояние да каже „да, мадам“ на тази жена. За щастие не й се наложи да го прави, защото Луиза излезе. В стаята се появи една висока и подобна на статуя негърка на около четиридесет години. След нея влезе Клариса. Хана озари Грейс със сърдечна усмивка.
— Не се бойте от нея — каза тя. — Просто не й се изпречвайте на пътя и всичко ще бъде наред. На мис Баркли й харесва да се мисли за кралица и очаква всеки друг да я смята за такава.
Грейс се усмихна. Тя се радваше, че си е намерила поне една съюзничка.
— Казвам се Грейс О’Рурк — каза тя и протегна ръка.
Жената срещу нея примигна и се разсмя.
— Къде се е чуло и видяло жени да си стискат ръцете? — после подаде ръката. — Е, сигурно сте уморена. Познавате ли се с моето момиче Клариса?
— Да — Грейс пусна ръката й. — Защо жените да не си стискат, когато се срещат? Нали мъжете го правят — „Спри се, Грейс“, каза си тя мигновено наум. „Не започвай пак.“
Хана я изгледа озадачено.
— Защото не сме мъже. Клариса, иди да донесеш нещо за мис О’Рурк. Гледай да е нещо хубаво — донеси студена лимонада и парче от тортата, която направи готвачът.
Грейс си прехапа силно езика.
— Веднага — отвърна Клариса. Очите й бяха широко отворени от любопитство към Грейс. На лицето й грейна нова усмивка, преди да изтича да изпълни заповедта на майка си.
Стаята на Грейс се намираше на втория етаж, в задната част на къщата. Сигурно беше най-малката стая в цялата сграда, но за Грейс това не бе от значение.
Вгледа се в стените. Докосна една от тях. Платно. Синьо-бяло платно. Тя погали една от резбованите фигурки на покритото с памучен плат легло. Дървото бе гладко и студено. Хана проследи посоката на погледа й.
— Не сте ли виждала по-рано мрежа против комари?
Грейс поклати глава. Покривката на леглото беше бяла и украсена с дантела. Имаше голям черен фотьойл от плюш с табуретка за краката, невероятно удобен за четене нощем, и прекрасно чамово бюро с дантелена покривка, леген за миене, кана и огледало. От другата страна на стаята имаше малко писалище. Грейс едва се удържа да не седне на него и да не почне да пише. В стаята имаше дори огромен гардероб от палисандрово дърво. Тя се приближи до прозореца.
Долу имаше зелена поляна, която се спускаше към конюшните, помещението за опушване на риба и ледницата. Отвъд нея се виждаше друга сграда. Небето бе невероятно синьо. Нито едно облаче не го помрачаваше. Грейс се обърна към Хана с усмивка на лицето си.
— Божичко, колко сте хубава, когато се усмихвате — възкликна Хана. — Обзалагам се, че ще изглеждате още по-хубава без очила.
Грейс се изчерви. Тя знаеше, че е много хубава. Това бе проклятието на живота й. От малка я смятаха за хубавичко дете, но откакто стана осемнадесетгодишна, я смятаха за прекрасна. Това я обезсърчаваше. Хората не я приемаха на сериозно, тъй като беше хубава. Тя не желаеше да я оглеждат, преследват и да й бъркат под полата, не и докато се опитваше да постигне нещо в живота си. Поради някаква неизвестна причина бог й бе дал цялата тази коса, прекрасното лице и тънкото тяло с големи гърди, макар че тя ги бе стегнала здраво. Сякаш някой си правеше шега с нея, защото всеки ден й се налагаше да прикрива прелестите си, за да може да си гледа работата с нужната сериозност.
— Това ли е новата гувернантка?
Грейс погледна към детето, което сигурно беше десетгодишната Мери Луиз — пълно копие на майка си.
— Здравей — изрече тя с приятелска усмивка.
Мери Луиз си кръстоса ръцете.
— Тази рокля е грозна.
Грейс се облещи от изненада.
— Замълчи — каза Хана.
Мери Луиз се разсмя.
— Точно такава е. Шия калъфка за възглавница. Сгрешила съм всички бодове. Ела да ги оправиш.
Грейс още не се бе съвзела.
— Извинете?
— Това ти е работата — каза детето надменно, — да ми помагаш.
— Мис О’Рурк започва от утре, Мери Луиз — понечи да каже Хана.
— Млък, глупава негърко — рече Мери Луиз. — Нямаш ли си работа за вършене? Ей, ако мама разбере, че стоиш тук, вместо да работиш, ще те прати да носиш нещо тежко. Ако това се бе случило преди няколко години, хубаво щеше да те набие за това, че ми казваш какво да правя! Дано те набият някой път нощните ездачи!
Хана стисна зъби, но в очите й блесна страх.
— Стига — извика Грейс и улови Мери Луиз за китката. — Ще се извиниш веднага за думите си. Първо на мен, после на Хана.
Мери Луиз я изгледа втренчено. В очите й се четеше изненада.
— Очаквам да се извиниш на мен и на мис Хана.
— По-скоро ще умра, отколкото да се извиня на лошата мързелива чернилка — каза Мери Луиз със сподавен глас.
Грей отстъпи назад. Какво очакваше? Това беше далечният Юг, не Ню Йорк. Мери Луиз се възползва от удобния случай, за да избяга от стаята.
— Всичко е наред, мис О’Рурк — каза Хана. — Слезте долу да хапнете нещо, когато станете готова. Джон ще ви качи чантите.
Хана излезе.
Грейс не беше виждала толкова лошо държане през целия си живот. Запита се дали ще й разрешат да наказва децата. О, боже, ако не й позволят, как ще се справи с това дете? Тя се успокои, когато в коридора прозвучаха стъпки и в стаята влезе Джон с нейните две малки чанти. Зад него стоеше малко момче на около шест години, което носеше куфара.
— О, Джон, благодаря ти, но този куфар е прекалено тежък за това малко момче.
— Аз го носих сам по целия път нагоре дотук — момчето сияеше, а белите му зъби блестяха на кръглото черно лице.
— Не приказвай, щом не те питат — каза строго Джон на момчето. — Моля ви, не се сърдете на момчето ми.
— Не смятам да се сърдя — отвърна спокойно Грейс.
Момчето се бе похвалило горделиво, но сега бе навело глава след нахокването от баща си. Тя се наведе с усмивка към него.
— Как се казваш?
Джефри, мадам.
— Благодаря ти много, Джефри, за добре свършената работа.
Момчето се присви от удоволствие.
— Ако ви трябва още нещо, само кажете на мен или на Хана — рече Джон, докато излизаше, побутвайки сина си пред себе си.
Грейс отиде да разгледа учебната стая и я намери надолу по коридора. Стаята очевидно беше предназначена за деца. Там беше Марагарет Ан, която представляваше пълно копие на сестра си, като изключим това, че бе по-закръглена. Тя седеше на пода и си играеше с кукла, която изглеждаше много скъпа. Тя спря да си играе, вдигна поглед и се вторачи в нея.
