падаха върху празното легло и той отвори напълно вратата, за да се увери със сигурност, че Моли не беше в стаята. Вътре царуваше абсолютна тишина, която му подсказваше, че съпругата му не е там, но Улф въпреки това се отправи към банята. Просто за всеки случай. Залепи ухо на вратата, ослушвайки се за леко движение или плискане на вода, нещо, което да му подскаже, че Моли е вътре.
Нищо. Отвори вратата, за да се увери, че е прав.
Докато Улф обличаше обикновени дрехи, които предпочиташе да носи във Ванора Пойнт си каза, че това, което го бе обезпокоило, бе само сън. Казваше си, че просто бе изморен, защото постоянно мислеше за Моли. Нейното лице се бе появило на мястото на това на Джийн в стария кошмар, защото бе заспал, като мислеше за Моли.
Ларкин не чакаше в подножието на стълбите, един добър знак. Може би сервираше закуската й или я наблюдаваше по своя тайнствен начин, както се изразяваше Моли.
Трапезарията беше празна. Ако Моли бе закусила, след нея приборите бяха вдигнати и масата бе почистена. Улф застана на вратата и се ослуша, опитвайки се да долови някакъв шум, който би му подсказал къде е жена му. Тя със сигурност бе някъде в къщата. Тъй като не чу нищо, Улф реши да провери в библиотеката. Ако Моли седеше на стола си и четеше или бродираше, нямаше да издаде нито звук.
НЯМАШЕ ЗА КАКВО ДА СЕ ПРИТЕСНЯВА.
Прислужницата стоеше на един висок стол и бършеше прах от лавиците с книги и когато изви глава и го погледна, Улф очакваше, че от страх ще падне от нестабилната си опора. Въпреки това, поне сега, момичето не изпищя уплашено. Всъщност гледаше го право в очите.
— Добро утро, мистър Тревелиън — поздрави го тя тихо, но гласът й изобщо не трепна. — Имате ли нужда от стаята? Мога да довърша по-късно.
Шърли понечи да слезе, но Улф вдигна ръка и я спря.
— Просто търся жена си.
— О! — прислужницата — дали се казваше Шърли? — отново го погледна в очите. — Мисис Тревелиън замина и ще отсъства през целия ден.
— Замина къде? — Не би трябвало да изпитва такъв страх при тези обикновени думи.
— Не каза, сър. — Шърли го гледаше странно, като че го виждаше за пръв път. — Наистина, госпожата каза, че ще се прибере късно. Предполагам, че Ларкин би могъл да знае къде е отишла.
От Моли нямаше и следа, от Ларкин също. Разумът му подсказваше, че няма от какво да се страхува толкова, но въпреки това се отправи към скалата.
Зад ръба на скалата океанските вълни с рев се разбиваха в брега. Улф винаги бе обичал силата и красотата на океана, величествената гледка, която се разкриваше пред погледа му. Беше израснал, играейки на ръба на същата тази скала, мечтаейки да тръгне по стъпките на прадядо си, първия Улф Тревелиън, безстрашния пират.
Колко дни бе прекарал тук, мечтаейки си да избяга от скучния живот при баща си, като отплува по море? Колко нощи бе съзерцавал луната над океана, като вярваше, че на света няма нищо по-хубаво?
Имаше време, когато вярваше в това, но от седем години избягваше скалата и гледката, която се откриваше от нея. Когато достигна ръба, Улф погледна надолу. Знаеше, че Моли не беше там, че страховете му са просто спомени от един сън, който не искаше да избледнее, както би трябвало да стане, но въпреки това чувстваше нужда сам да се увери.
Вълните се разбиваха в острите скали, които бяха на повече от сто и петдесет фута под него. По тях оставаше бяла пяна. При тази гледка Улф изпусна шумно въздуха от гърдите си.
Разбира се, Моли не беше тук. Не бе очаквал да види тялото й разбито върху скалите. Само проклетия кошмар го бе накарал да дойде тук.
Улф обърна гръб на океана, ядосан на себе си за това, че бе позволил съмненията му да го доведат до това състояние. За това, че бе позволил Моли да стане толкова важна част от живота му. За това, че се нуждаеше от нея.
Защо Моли настояваше той да й признае любовта си? Защо да й разголва душата си? Моли беше единственият човек на този свят, който можеше да го унищожи и ако той имаше изобщо някаква гордост, трябваше да опакова нещата си и да се изнесе, преди тя да се върне във Ванора Пойнт.
Улф дори за миг не се замисли над такава възможност.
Когато Улф зави зад къщата, пред погледа му се откри странна гледка — Ларкин бързо вървеше по пътеката към къщата, разрошен и с размъкнати дрехи. Вратовръзката му беше разхлабена, стоманеносивата му коса бе разрошена от вятъра и стърчеше във всички посоки.
Когато икономът дойде по-близо, Улф забеляза още необичайни неща. Потта се стичаше обилно по зачервеното му лице. Той никога не бе виждал Ларкин да се поти.
— Всичко наред ли е, Ларкин? — извика Улф, докато Ларкин приближи до входната врата.
— Надявам се, сър — отвърна Ларкин, останал без дъх.
— Търся Моли. Виждал ли си я?
Дали наистина Ларкин изруга под нос? Сигурно не.
— Мисис Тревелиън отиде в Кингспорт да посети майка си и приятелките си.
— И ти отиде с нея?
— И така може да се каже, сър.
Улф се усмихна, най-накрая се беше досетил.
— Последвал си я?
— Да, сър. — Ларкин си пое дълбоко дъх. — Само докато стигна покрайнините на града.
Икономът оправи вратовръзката си и прокара пръсти през косата си с такъв израз на лицето, сякаш бе истинско богохулство да влезе в къщата по този начин.
— Тя видя ли те?
Ларкин хвърли на Улф поглед, пълен с отвращение.
— Разбира се, че не, сър.
Улф погледна към пътя, който водеше към Кингспорт. Искаше да види Моли, имаше нужда от нея, но нямаше намерение да подложи себе си или нея на изпитанието да застане лице в лице с жителите на този малък град, който никога нямаше да му прости.
— Преди да излезе от къщата, мисис Тревелиън каза ясно и точно, че ще се върне късно следобед.
Ларкин бе успял да приведе външността си в ред, доколкото му бе възможно. Последните думи икономът каза с онази професионална безстрастност, която бе усъвършенствал в течение на годините.
— Благодаря ти, Ларкин.
— Просто си вършех работата, сър — отвърна Ларкин, като влезе в къщата, движейки се почти настрани, така че да не обръща гръб на Улф. — Не искам да бъда прекалено безочлив… — Ларкин се поколеба.
— Продължавай.
Старият човек въздъхна и хвърли тревожен и уморен поглед към Улф.
— Правите работата ми изключително трудна, сър.
— Така ли? — Улф кръстоса ръце пред гърди, но Ларкин изобщо не изглеждаше уплашен.
— Да, сър.
За първи път, доколкото Улф можеше да си спомни, Ларкин му обърна гръб и се отдалечи.
В крайна сметка, посещението в Кингспорт бе неуспешно и Моли полагаше всички усилия да не се разплаче, докато вървеше по пътя от Кингспорт.
Моли не можа да си наложи да каже на никого за бебето. Стела се чувстваше ужасно, болна и изтощена. Моли не искаше първият човек, на когото щеше да каже, да й отвърне със сълзи, а точно така щеше да реагира Стела, ако научеше за бебето. Тя все още не бе убедена, че Моли е в безопасност, като жена на Улф.
Дори не помисли да каже на Хана. Така целият град щеше да научи, а Моли не бе готова за това.
Моли би трябвало да каже на майка си, но Мери изглеждаше толкова щастлива. Мистър Хенсън не се отдели от Мери през цялото време на посещението на Моли. Двамата се държаха за ръце и се усмихваха през цялото време. Дори да им бе казала, че ще има бебе, те едва ли щяха да я чуят.
Докато поемаше по пътя към Ванора Пойнт, Моли трябваше да признае пред себе си, че всичките
