и една години по-късно, след като бил разкрит заговор да я върнат на Амирлинския трон.
— Бунтове? — възкликна невярващо Бене. — И то шест? В изгнание и
— Всичко това е записано в тайните истории, в Тринайсети депозитар. Макар че може би не трябваше да ти го казвам. — Егвийн отпи от чая и сбърчи нос. Намирисваше. Нищо чудно, че Бене така и не беше докоснала своя.
— Тайни истории? Тринайсети депозитар? Ако съществуваше такова нещо, мисля, че трябваше да го знам. Защо да не трябва да ми го казваш?
— Защото по закон съществуването на тайните истории, както и на тяхното съдържание, може да се знае само от Амирлин, от Пазителката и Заседателките. Както и от библиотекарите, поддържащи архива. Дори самият закон е част от Тринайсети депозитар, така че май не трябваше да ти казвам и това. Но ако успееш някак да получиш достъп до него или ако попиташ някоя, която знае и ще ти каже, ще видиш, че съм права. Шест пъти в историята на Кулата, когато Амирлин се е оказвала опасно склонна към разкол или опасно некомпетентна, а Съветът не е успявал да реагира подобаващо, Сестрите са се вдигали, за да я отстранят. — Това беше. Едва ли и с лопата щеше по-дълбоко да посади семето. Или да го набие по-силно с чук.
Бене я зяпна продължително, след което надигна чашата към устните си. Задави се още щом чаят стигна до езика й и взе да трие петънцата слюнка от роклята си с тънката, обшита с дантела носна кърпа.
— Великата зимна война — хрипливо подхвана тя, щом остави чашата на пода до стола — е започнала в края на шестстотин седемдесет и първа година… — Повече не спомена за тайни записки или за бунтове, но не се и налагаше. Неведнъж по време на урока млъкваше и поглеждаше намръщено към нещо отвъд Егвийн, а тя не се съмняваше какво е.
По-късно същия ден Лирен Дойрелин каза, докато крачеше пред камината в дневната си:
— Да, в това Елайда допусна съдбоносна грешка.
Сестрата кайриенка беше съвсем мъничко по-ниска от Егвийн, но нервността, с която очите й шареха насам-натам, й придаваше вид на подгонено животинче, дори на врабец, подплашен от котки и убеден, че околността гъмжи от тях. По тъмнозелените й поли имаше само четири тънки червени ивици, въпреки че някога беше Заседателка.
— Тази нейна прокламация… Не стига, че се опита да го отвлече, ами… Едва ли можеше да се измисли нещо по-добро, което да задържи момченцето ал-Тор колкото може по-далече от Кулата. О, прави грешки Елайда, и още как.
На Егвийн й се дощя да попита за Ранд и за това отвличане — отвличане? — но Лирен не остави пролука, а продължи с многото грешки на Елайда, като продължаваше да крачи напред-назад, да стрелка очи наляво-надясно и ръцете й неволно да потръпват. Егвийн не беше сигурна дали и този урок може да се нарече успех, но поне не беше провал. А и беше научила нещо.
Не всичките й набези минаваха толкова добре, разбира се.
— Това не е дискусия — заяви твърдо Притале Нербайджан. Тонът й беше съвсем спокоен, но дръпнатите й зелени очи блестяха. Стаите и приличаха повече на Зелена, отколкото на Жълта с няколкото голи меча, окачени по стените, и сребърното пано с мъже, сражаващи се с тролоци. Стискаше дръжката на камата си на сребърния си колан. Не обикновен нож за колан — кама с острие, дълго цяла стъпка, и с обсипана със смарагди дръжка. Защо се бе съгласила да учи Егвийн беше загадка, предвид нежеланието й да дава уроци. Навярно защото беше Егвийн. — Ти си тук на урок за границите на властта. Много основен урок, подходящ за новачка.
На Егвийн й се искаше да помръдне на трикракото столче, което Притале й беше дала да седне, ала вместо това се съсредоточи върху болката, да я изпие. Да я приеме. Същия ден три пъти бе посетила Силвиана и вече усещаше, че ще последва нова визита — а обядът бе само след час.
— Казах само, че щом Шемерин може да бъде понижена до Посветена, значи властта на Елайда няма граници. Най-малкото тя поне си мисли така. Но щом го приемате, значи наистина няма.
Ръката на Притале стисна камата толкова силно, че чак кокалчетата на пръстите й побеляха, но тя като че ли не се усети.
— Щом мислиш, че знаеш повече от мен — отвърна хладно тя, — можеш да посетиш Силвиана, щом приключим.
Частичен успех, може би. Егвийн не мислеше, че гневът на Притале е заради нея.
Друг ден Серанча Колвайн й каза много твърдо:
— Очаквам от теб прилично поведение. — Думата, която най-добре описваше Сивата сестра, беше „ощипана“. Ощипана уста, ощипан нос, който сякаш непрекъснато надушваше лоша миризма. Даже светлосините й очи изглеждаха „ощипани“ от неодобрение. Иначе сигурно можеше да мине за хубава. — Разбираш ли?
— Разбирам — отвърна Егвийн, както си седеше на трикракото столче, поставено пред удобния стол на Серанча. Утрото беше хладно и в каменната камина мъждукаше огън. Изпиваш болката. Приемаш я.
— Неправилен отговор — каза Серанча. — Правилният отговор е да направиш реверанс и да кажеш: „Разбирам, Серанча Седай“. Възнамерявам да направя списък на грешките ти, който да отнесеш на Силвиана, щом приключим. Ще започнем отново. Разбираш ли, Чедо?
— Разбирам — отвърна Егвийн, без да става. Айезседайско спокойствие или не, но лицето на Серанча стана мораво. Накрая списъкът й едва се побра в четири страници, изписани със ситен почерк. Отдели повече време за писане, отколкото за урока! Не беше успех.
И отгоре на всичко — Аделорна Бастайн. Зелената от Салдеа незнайно как успяваше да изглежда внушително, въпреки че беше крехка и не по-висока от Егвийн. Имаше царствено, властно излъчване, което можеше да бъде смущаващо, ако Егвийн го беше позволила.
— Чувам, че създаваш неприятности — рече й тя и вдигна четката за коса с костена дръжка от инкрустираната масичка до стола си. — Опиташ ли се и на мен да ги създадеш, ще разбереш, че знам как да използвам това.
Егвийн разбра, без да се опитва. Три пъти се озова върху скута на Аделорна и жената наистина знаеше как да борави с четката за коса не само за ресане. С това едночасовият урок се проточи цели два часа.
— Мога ли вече да си ходя? — попита накрая Егвийн и спокойно избърса мокрите си от сълзи страни с кърпата, която вече също бе мокра. Вдишваш болката. Поглъщаш огъня. — Трябва да занеса вода на Червените и не искам да закъснявам.
Аделорна погледна намръщено четката си, преди да я върне на масичката, която Егвийн на два пъти беше прекатурила с ритането си. После се намръщи на нея и я изгледа, сякаш искаше да проникне в черепа й.
— Жалко, че Кацуан не е в Кулата — измърмори тя. — Мисля, че щеше да види в тебе сериозно предизвикателство. — В гласа й като че ли се прокрадна нотка на респект.
Същият ден в някои отношения се оказа повратен. Първо, Силвиана реши Егвийн да получава Цяра два пъти дневно.
— Ти май си
— Току-що си помислих нещо смешно — отвърна Егвийн. — Нищо съществено. — Нищо съществено за Силвиана поне. Беше разбрала как да приеме болката. Водеше война, а не единична битка, и всеки път щом я набиеха, всеки път щом я пратеха при Силвиана, това бе знак, че е провела поредната си битка и не се предава. Болката беше знак за доблест. Виеше и риташе по-силно от всякога при този бой с чехъла, но докато изтриваше след това страните си, си тананикаше наум. Лесно беше да приемеш знака за доблест.
От втория ден на плена й отношението на новачките започна да се променя. Изглежда, Никола — и Арейна, която работеше в конюшните и често навестяваше Никола; бяха толкова близки, че Егвийн се чудеше дали не са станали дружки по възглавничка, вървяха все опрели глави и се усмихваха загадъчно — та, изглежда, Никола и Арейна бяха разправяли на всички истории за нея. Доста раздути истории. Явно я
