бяха описали така, че да изглежда в очите им съчетание от всички легендарни Сестри в историята, наред с Биргит Сребролъката и самата Амаресу, носила Меча на Слънцето в битка. Половината като че ли изпитваха благоговение към нея, други неясно защо я гледаха с яд или с открито пренебрежение. Някои глупаво се опитваха дай подражават, но честите посещения при Силвиана бързо сложиха край на това. На обяда на третия ден над двайсетина новачки ядоха прави и с лица, зачервени от смут; Никола също бе сред тях. И Алвистер, за нейна изненада. На вечерята тази бройка спадна до седем, а на четвъртия ден останаха само Никола и младата кайриенка. И с това приключи.
Очакваше някои да изпитат неприязън към нея, след като не се огъваше, докато тях набързо ги вкараха в правата и тясна пътечка, но стана тъкмо обратното: това като че ли само намали броя на сърдитите и пренебрежителните и усили уважението. Никоя не се опита да се сприятели с нея, и толкова по-добре. Въпреки бялата рокля тя беше Айез Седай, а не беше редно Айез Седай да се сприятелява с новачка. Твърде голям беше рискът момичето да се възгордее и да си навлече неприятности. Започнаха обаче да я търсят за съвет, както и да им помага да си научат уроците. Отначало само шепа новачки, но броят започна да расте от ден на ден. С готовност им помагаше да учат, което обикновено се оказваше само въпрос на укрепване на увереността на момичето или да се убеди младата жена, че е разумно да се внимава, или търпеливо да ги преведе по стъпките на сплита, който ги затруднява. На новачките бе забранено да преливат, без да присъства Айез Седай или Посветена, макар че почти винаги го правеха тайничко, но тя
Една вечер, когато се връщаше от поредната си визита при Силвиана, случайно подслуша Никола, която говореше на две новачки, не повече от шестнайсетгодишни. Егвийн почти не помнеше да е била толкова млада. Струваше й се, че е било преди цял живот. Мара беше едра набита мурандийка с лукави сини очи, а Намени — висока стройна доманка, която се кикотеше непрекъснато.
— Питайте Майката — рече Никола. Няколко новачки бяха започнали да я наричат така, но само пред жени, облечени в бяло. Глупави бяха, но не и пълни глупачки. — Тя с охота ще ви даде съвет.
Намени се изкикоти нервно и поклати глава.
— Не искам да й досаждам.
— Пък и тя винаги дава един и същи съвет — добави с весела нотка Мара.
— Един, но добър. — Никола вдигна ръка и зареди наставнически с пръсти: — Слушай Айез Седай. Слушай Посветените. Работи упорито. И още по-упорито.
Егвийн се усмихна и продължи към стаята си. Не беше успяла да накара Никола да се държи прилично, докато беше открито Амирлин, но май беше успяла, предрешена като новачка. Забележително.
И още нещо можеше да направи за тях: да ги утешава. Колкото и невероятно да изглеждаше, интериорът на Кулата понякога се менеше. Губеха се хора, докато търсят стаи, в които са били десетки пъти. Понякога се виждаха жени, излизащи от стените или газещи през теб, често облечени в рокли със старомодна кройка или в странно облекло — рокли, които по-скоро бяха просто дълги яркоцветни платове, увити около тялото, извезани, дълги до глезените табарди върху широки панталони, и още погстранни неща. Светлина, кога жена би поискала да облече рокля, откриваща изцяло гърдите й? Егвийн беше успяла да обсъди със Сюан тези неща в Тел-айеран-риод, тъй че знаеше, че всички тези странности са признак за приближаването на Тармон Гай-дон. Неприятна мисъл, но нищо не можеше да се направи. Каквото имаше Да става, щеше да стане, и не че самият Ранд не беше вестител на Последната битка. Някои Сестри в Кулата трябваше да знаят какво означава всичко това, но улисани в своите си работи, не се и опитваха да утешат новачките, които чак плачеха от страх. Егвийн го правеше. Светът е пълен със странни чудеса — заговори тя на Корайд, светлокосо момиче, което хлипаше в леглото си, захлупило лице. Корайд бе само с година по-малка от нея, но определено все още си беше момиче, нищо, че пребиваваше в Кулата вече от година и половина. — Защо да се изненадваме, че някои от тези чудеса се появяват в Бялата кула? Та може ли да има по-подходящо място? — На такива момичета изобщо не споменаваше за Последната битка. Това едва ли щеше да ги утеши.
— Но тя мина през стена! — проплака Корайд и вдигна глава. Лицето й беше почервеняло и подпухнало, по страните й блестяха сълзи. — Стена! А после не можахме да си намерим класната стая, и Педра също, и ни нахока. Педра никога не ни хока. И тя се беше уплашила!
— Но се обзалагам, че не се е разревала. — Егвийн приседна на ръба на леглото на момичето и остана доволна от себе си, че не трепна. Креватите на новачките не се славеха като особено меки. — Мъртвите не могат да навредят на живите, Корайд. Не могат да ни докоснат. Те дори не ни виждат. А и те са били Посветени на Кулата или слугини. Това е бил техният дом, също като на нас. А колкото до стаи и коридори, които не са там, където трябва да са, просто запомни, че Кулата е място на чудеса. Помни го и няма да те плашат.
На самата нея й се стори неубедително, но Корайд избърса сълзите си и се закле никога вече да не се плаши. За жалост като нея имаше сто и две и не всички се утешаваха толкова лесно, а това още повече усили гнева й към Сестрите в Кулата.
Дните й не минаваха само в уроци, в утешаване на новачки и в наказания от Наставницата на новачките, макар последното да заемаше неприятно голяма част от времето й. Силвиана се оказа права в съмненията си, че ще й остава много свободно време. На новачките винаги се възлагаше работа. Често трудът беше ненужен, тъй като Кулата разполагаше с над хиляда слуги, мъже и жени, без да се броят ратаите, но физическият труд помагаше в изграждането на характера, така поне се вярваше. А и уж спомагаше новачките винаги да са толкова уморени, че да не мислят за мъже. Нея обаче я товареха с шетня много повече, отколкото се полагаше на новачките. Някои задачи й ги възлагаха Сестри, които още я смятаха за „бегълка“, други — Силвиана, с надеждата, че умората ще затъпи острието на нейния „бунт“.
Всеки ден, след едно или друго ядене, трябваше да търка котлите с луга и корава четка в стаята за чистене на главната кухня. От време на време Лейрас надничаше вътре, но без да й заговори. И никога не замахваше към нея с дългия черпак, дори когато я завареше да разтрива гърба си, заболял я от навеждането в големия казан, вместо да търка. Но пък пердашеше щедро слугини и помощник-готвачки, щом се опитат да се закачат с Егвийн, нещо обичайно с новачки, пратени в кухнята. Всеки път щом изпердашеше някоя, заявяваше гръмко, че имат достатъчно време за игрички, като си свършат работата, ала Егвийн забеляза, че Лейрас съвсем не бърза толкова, когато някоя ощи-пе истинска новачка или й сипе чаша студена вода във врата. Май все пак имаше някаква съюзничка в нейно лице. Само дето не можеше да измисли как да я използва.
Мъкнеше вода с ведрата, окачени на кобилицата — за кухнята, за сектора на новачките, за Посветените, както и чак най-горе, в жилищата на Аджите. Разнасяше ядене на Сестрите в покоите им, плевеше градински пътеки, слугуваше на Заседателки, метеше подове, миеше подове, търкаше подове на четири крака и всичко това — само отчасти за да не даде повод да я нарекат мързелива. Донякъде го приемаше като наказание, че не се беше подготвила както трябва за превръщането на пристанищната верига в куендияр. Наказанията трябваше да се понасят с достойнство. Поне с толкова достойнство, колкото може да има човек, докато търка под.
Освен това посещенията й в жилищата на Посветените й даваха възможност да разбере как те гледат на нея. В Кулата имаше трийсет и една Посветени, но по всяко време повечето преподаваха на новачки или взимаха своите си уроци, тъй че рядко заварваше повече от десетина в стаите им около девететажния кладенец около вътрешната градинка. Вестта, че е дошла обаче се пръскаше бързо, тъй че публика не й липсваше. Отначало много от тях се опитваха да я притискат със заповедите си, особено Мейр, пълничка синеока арафелка, и Асейл, слаба тарабонка със светла коса и кафяви очи. Двете бяха новачки, когато тя дойде в Кулата, и вече изпитваха ревност заради бързото й издигане в Посветена. При тях всяка втора фраза беше „донеси ми това“, „отнеси онова“. За всички тя беше „новачката“, създала толкова трудности, „новачката“, въобразила си, че е Амирлинския трон. Мъкнеше ведрата с вода, докато гърбът я заболеше, без да се оплаква, но отказваше да се подчини на заповедите им. И това й носеше още посетения при
