че внимателно. Вече и трите Бели сестри я гледаха.
— Леане, Сестрите, които те посещават, същите въпроси ли ти задават?
— Казах да си лягаш — сопна се Норайн и плесна с ръце, сякаш това трябваше да накара Егвийн да се подчини.
— Да — отвърна Леане. — Разбирам какво имаш предвид. Навярно може малко да се разчита.
— Малко — отвърна Егвийн.
Норайн опря юмруци на кръста си. Гласът и лицето й вече не бяха никак хладни, пък и погледът й не беше толкова разсеян.
— Щом отказваш да си легнеш, можеш да идеш при Наставницатана новачките и да й кажеш, че не си се подчинила на Сестра.
— Разбира се — бързо отвърна Егвийн и се обърна да си тръгне. Беше получила отговор — Беонин не беше предала Пътуването, а това означаваше, че вероятно не е предала и нищо друго; навярно можеше малко да се разчита на нея — а освен това Нагора и Мияси бяха тръгнали към нея. Последното, което искаше, беда я завлекат до кабинета на Силвиана, нещо, на което Мияси наистина беше способна. Имаше по-силни ръце и от Ферейн.
На заранта на деветия ден в Кулата, малко преди разсъмване, Дезине лично дойде в стаичката на Егвийн, за да й даде сутрешната доза Цяр. Дъждът отвън ромонеше глухо. Двете Червени, които я бяха пазили, докато спи, й дадоха вилняка, изгледаха намръщено Дезине и бързо се отдалечиха. Жълтата Заседателка изсумтя презрително, щом вратата зад тях се затвори. Приложи стария Цяр, което накара Егвийн да ахне, все едно че я хвърлиха в ледено езеро, и я остави вълчи гладна за закуската. Освен това премахна болката в задника й. Това предизвика странно чувство у нея: с времето човек можеше да се приспособи към всичко и отеклият задник вече й се струваше нещо обичайно. Но прилагането на стария начин, начина, по който й даваха Цяра всеки път, откакто я плениха, отново потвърди, че Беонин е затаила няколко тайни, макар че как бе успяла все още си оставаше загадка. Самата Беонин й бе казала само, че повечето Сестри смятат приказките за новите сплитове за чиста мълва.
— Изобщо не мислиш за скапана капитулация, нали, Дете? — рече Дезине, докато Егвийн навличаше роклята си. Езикът й никак не отиваше на елегантната й външност — беше облечена в извезана със злато синя коприна и носеше сапфири на ушите и в косата й.
— Може ли Амирлинският трон да капитулира? — попита Егвийн и изви ръце зад гърба си да се заеме с копчетата.
Дезине отново изсумтя, но не презрително, както се стори на Егвийн.
— Храбър курс си избрала, Чедо. Макар да се обзалагам, че Силвиана все пак много скоро ще те вкара в правия път. — Но излезе, без да я сгълчи, че се нарича „Амирлинския трон“.
Егвийн за пореден път навести кабинета на Наставницата на новачките преди закуска — нито ден не беше го пропускала досега, — а след упоритото усилие наведнъж да се развали цялата работа на Дезине сълзите й секнаха още щом камшикът на Силвиана спря да бие. Прие с радост парещата болка, стопли се с нея, все едно че стопляше дланите си пред огнище в студена зимна утрин. В този миг всъщност между парещия й задник и топло огнище като че ли имаше доста голяма прилика. А когато се погледна в огледалото, видя невъзмутимо лице. Зачервено, но спокойно.
— Как е било възможно Шемерин да бъде понижена до Посветена? — попита тя, докато изтриваше сълзите си с носната си кърпа. — Разпитах и се оказа, че няма такава клауза в закона на Кулата.
— Колко пъти те пращаха при мен заради тези „разпитвания“? — попита Силвиана, докато закачаше раздвоения камшик в тесния до-лап. — Отдавна трябваше да се откажеш.
— Любопитна съм. Как, след като няма клауза?
— Няма клауза, Чедо — заговори кротко Силвиана, все едно че наистина обяснява на Чедо. — Но и забрана няма. Вратичка… Е, няма да навлизаме в това. Най-много да си докараш още един бой така. — Поклати глава и седна зад писалищната маса. — Проблемът е, че самата Шемерин го прие. Други Сестри й казаха да пренебрегне присъдата, но щом разбра, че молбите няма да разубедят Амирлин, сама се премести в сектора на Посветените.
Стомахът на Егвийн изръмжа, зажаднял за закуската, но тя все още не беше приключила. Всъщност водеше разговор със Силвиана. Разговор, колкото и необичайна да беше темата.
— Но все пак, защо е побягнала? Не се съмнявам, че приятелките й не са спирали да я вразумяват.
— Някои я разубеждаваха — отвърна сухо Силвиана. — Други… — Замърда длани във въздуха като блюда на везни, едната нагоре, другата — надолу. — Други я принуждаваха да се вразуми. Пращаха я при мен почти толкова често, колкото и теб. Гледах на посещенията й като на самонаказания, но на нея й липсваше твоята… — Изведнъж млъкна и изгледа Егвийн зад премрежените си пръсти. — Виж ти. Успя да ме накараш да се разбъбря с теб. Не че е забранено, но едва ли е подходящо при тези обстоятелства. Върви да закусваш — добави тя, вдигна перото и отвори сребърната капачка на мастилницата. — Ще те отбележа пак за обяд: знам си, че нямаш намерение да правиш реверанс. — В гласа й се прокрадна лека нотка на примирение.
Когато Егвийн влезе в трапезарията на новачките, първата, която я видя, стана и изведнъж по пъстрите плочки на пода се разнесе шумно скърцане на пейки — и другите взеха да стават. Стояха смълчани пред пейките си, докато тя крачеше по централната пътечка към кухнята. После Ашелин, пълничко хубаво момиче от Алтара, заприп-ка към кухнята и преди Егвийн да стигне до вратата, вече се връщаше с поднос в ръце, с обичайната купа димящ чай и резен хляб, маслини и сирене. Егвийн се пресегна за подноса, но смуглото момиче заситни към най-близката маса и го постави пред празната пейка — и лекичко приклекна, преди да се отдръпне. Късмет извади, че никоя от придружителките на Егвийн не бе решила тази заран да надникне в трапезарията. Късмет имаха и всички станали на крака новачки.
На пейката пред подноса на Егвийн лежеше възглавничка. Опърпана и сплъстена, с безброй кръпки, но възглавничка все пак. Егвийн я вдигна и я остави в единия край на масата, преди да седне. Да приеме болката беше лесно. Потопи се с наслада в топлината на собствените си пламъци. Из стаята се разнесе обща въздишка. Чак когато лапна една маслинка, новачките насядаха.
И за малко да я изплюе — беше си почти гнила, — но беше изгладняла след Цяра, тъй че изплю само костилката в шепата си, остави я в чинииката и отми вкуса с глътка чай. В чая имаше мед! Новачките получаваха мед само по специални поводи. Постара се да не се усмихне, докато почистваше чинията си, а я почисти добре, дори събра трохите хляб и сирене с мокрия си пръст. Ала й беше трудно да не се усмихне. Първо Дезине — Заседателка! — после примирението на Силвиана, а сега и това. Двете Сестри бяха много по-важни от новачките или меда, но всички те показваха едно и също.
Егвийн печелеше своята война.
Глава 25
Да слугуваш на Елайда
С щампованата със злато кожена папка под мишницата, Тарна бавно се изкачваше към покоите на Елайда, макар това да означаваше, че ще изкатери като че ли безкрайна поредица стълбища — на два пъти въпросните стълбища се оказаха не там, където ги помнеше, но ако продължаваше все нагоре, щеше да стигне крайната си цел — вместо по леко извиващите се на спирала коридори. По стълбите не срещаше никого освен тук-там по някой слуга в ливрея: кланяха й се или приклякаха в реверанс, след което отново забързваха по задачите си. Във всеки от двата лъкатушещи коридора щеше да й се наложи да мине покрай входовете на жилищата на Аджите и навярно щеше да се срещне с други Сестри. Шарфът на Пазителката й позволяваше да влезе в сектора на всяка Аджа, но тя ги избягваше, освен Червените, стига дългът да не й го налагаше. Сред Сестрите от другите Аджи твърде силно усещаше, че тесният й шарф е червен, твърде силно усещаше жарките погледи на хладните лица. Не че я изнервяха — малко неща можеха да я изнервят; променящия се интериор на Кулата дори приемаше мимоходом, ала все пак… Смяташе, че нещата не са стигнали чак дотам, че някоя да нападне самата Пазителка, но все пак нямаше смисъл да рискува. Каквото и да си въобразяваше Елайда, изходът от това положение щеше да е дълъг и мъчителен, а едно нападение над Пазителката можеше да съсипе всичко.
Освен това фактът, че не й се налага да се озърта през рамо, и позволяваше да мисли за тревожния въпрос на Певара, въпроса, над който не се беше замисляла преди предложението да се обвържат Аша’ман. На коя от Червените всъщност можеше да се повери такава задача? Ловът на мъже, способни да преливат,
