която да се скрият и да опазят достойнството си, това беше грешка. Всъщност можеше да се окаже най- лошата грешка.
— Ако позволите да изразя мнение… — подхвана тя толкова деликатно, колкото можеше. Не се славеше с особена деликатност.
— Не позволявам — прекъсна я рязко Елайда, допи виното си и си наля още. Твърде много пиеше напоследък. Тарна дори я беше видяла пияна веднъж! — Как се справя Силвиана с онова момиченце, ал- Вийр?
— Егвийн прекарва по половин ден в кабинета на Силвиана, Майко. — Постара се да запази тона си безразличен. Елайда питаше за първи път за младата жена, откакто я бяха пленили преди девет дни.
— Толкова много? Искам я озаптена, а не прекършена.
— Аз… съмнявам се, че ще бъде прекършена, Майко. Силвиана ще внимава за това. — А и самото момиче. Само че това не беше за ушите на Елайда. Много викаше напоследък. Тарна се беше научила да избягва теми, които водят до викане. Непредложените съвети и мнения не бяха по-полезни от неприетите съвети и мнения, а Елайда почти винаги ги отхвърляше. — Егвийн е упорита, но очаквам скоро да склони. — Трябваше да склони. Галина, която бе избила ината на Тарна, не беше приложила и една десета от усилията, които влагаше Силвиана над Егвийн. Момичето скоро трябваше да поддаде.
— Чудесно — промълви Елайда. — Чудесно. — Очите й блестяха. — Вкючи името й в списъка на дежурните при мен. Всъщност да ме обслужва още тази вечер. Може да поднесе вечерята на мен и Мейдани.
— Както заповядате, Майко. — Явно поредната визита при Наставницата на новачките беше неизбежна, но Егвийн несъмнено щеше да си спечели не по-малко дори изобщо да не се доближеше до Елайда.
— А сега докладите ти, Тарна.
Елайда седна и кръстоса крака.
Тарна остави едва докоснатия бокал на подноса, вдигна папката си и седна на стола, заеман допреди малко от Мейдани.
— Възстановените прегради като че ли задържат плъховете извън Кулата, Майко. — За колко дълго, това беше отделен въпрос. Тези прегради лично ги проверяваше всеки ден. — Но на терена на Кулата са видели гарвани и врани, така че преградите на стените трябва да се…
Обедното слънце мяташе петниста светлина през листатите клони на високите дървета, най-вече дъб, клен и тупело, изпъстрени тук-там с тополи и дебели борове. Явно преди години тук бе преминала свирепа буря, защото нападалите дънери, пръснати безразборно, но общо взето в една посока, предлагаха добро място за сядане след малко работа с брадвата, колкото да се окастри някой. Редките храсти пък предлагаха добра гледка във всички посоки. Бистро поточе ромолеше сред обраслите с мъх камъни. Щеше да е добро място за стан, ако Мат не бе решил да покриват всеки ден колкото може повече разстояние, но поне беше удобно, колкото да отдъхнат конете и всички да хапнат. Планината Дамона все още се намираше поне на триста мили на изток — той бе решил за неделя да стигнат до нея. Ванин твърдеше, че знаел един проход на контрабандисти — само чуто-недочуто, разбира се; случайно го бил подслушал някъде, но знаеше точно къде да го намери — а след два дни през него щяха да навлязат в Муранди. Много по-безопасно, отколкото да опитат на се-вер към Андор или на юг към Иллиан. И в двете посоки разстоянието до спасителното убежище щеше да е по-дълго, а вероятността да се натъкнат на сеанчанци — по-голяма.
Мат сдъвка последното късче месо от заешката кълка и хвърли кокала на земята. Плешивият Лопин притича, почеса се с ужас по брадата, вдигна го и го пусна в ямата, която двамата с Нерин бяха изкопали в покритата със суха шума земя, макар че горските животинки щяха да я изровят само половин час, след като те си тръгнеха. Мат се надигна и отърка ръце в бричовете си. Тюон, която дъвчеше кълка от яребица от другата страна на огъня, го изгледа много остро, с вдигнати вежди, а пръстите на другата й ръка заиграха към Селусия, която на свой ред беше нагънала половин яребица. Едрогърдата жена не й отвърна, само изсумтя. Високо. Мат изгледа Тюон в очите и нарочно доизбърса длани в панталоните си. Можеше да прескочи до потока, където Айез Седай си миеха ръцете, но всички дрехи бездруго щяха да се изцапат, докато стигнат Муранди. Пък и щом една жена непрекъснато те нарича „Играчко“, съвсем в реда на нещата си е да й покажеш, че не си ничия играчка. Тя поклати глава и пръстите й отново зашаваха. Този път Селусия се изсмя и Мат се изчерви. Можеше да си представи две-три неща, които е казала, и нито едно нямаше да му хареса да чуе.
Сетале, която седеше в края на неговия дънер, се направи, че разбира. Това, че се беше разбрал с някогашната Айез Седай, изобщо не бе променило отношението й.
— Каза, че мъжете сте прасета — промърмори тя, без да вдига очи от гергефа си. — По-точно, че само ти си прасе. — Тъмносивата й рокля за езда беше с високо деколте, но тя все още носеше сребърното си колие с брачния нож, провиснал от него. — И че си кален селски тъпак с кал в ушите и слама в косата. И че…
— Мисля, че разбирам накъде клониш — отвърна й той и стисна зъби. Тюон се изкикоти, макар че в следващия миг лицето й отново стана като на екзекутор, хладно и сурово.
Той извади от джоба на палтото си лулата и кесийката с табак, натъпка чашката с палец и вдигна капачето на кутията с драскала в краката си. Възхищаваше се как пламъчето лумваше и пръскаше в началото искри във всички посоки, щом драснеше с червено-бялата главичка на някоя клечка по грапавата повърхност на кутийката. Изчака пламъкът да се разгори надолу от главичката, след което го поднесе към лулата. Това, че пое вкуса и мириса на сяра в устата си, за сетен път го успокои. Пусна горящата клечка и я стъпка здраво с ботуша си. Шумата все още беше влажна от последния паднал тук дъжд, но той никога не рискуваше с огън в горите. В Две реки хората се стичаха от мили, щом в горите лумнеше пожар, и въпреки това понякога изгаряха стотици маршове лес.
— Не бива да се хабят драскалата — рече Алудра и вдигна очи от камъчетата на игралното платно, опнато върху близкия дънер. Том гладеше дългите си бели мустаци и гледаше умислено играта. Рядко губеше на камъчета, но Алудра вече беше спечелила две игри, откакто оставиха позорището зад гърба си. Две от дузина или повече, но Том внимаваше с всеки, който успееше да го победи дори веднъж. Тя заметна над раменете си плитчиците с мънистата. — За да направя още, трябва два дни да остана на едно място. Мъжете все успяват да намерят работа на жените, нали?
Мат пусна облаче дим. Не бе съвсем доволен, ала все пак — доволен донякъде. Жени! Радост да ги гледаш, радост да си с тях. Докато не намерят начин да ти натрият кожата със сол. Колкото отгоре, толкова — отдолу. Така излизаше май.
Повечето от групата бяха привършили с яденето — на шишовете над огъня бяха останали две яребици и един заек, но тях щяха да ги увият в ленени кърпи; през сутрешната езда ловът беше добър, но не се знаеше дали и следобедът ще донесе нещо, а от сухите питки и боба не ставаше добро ядене. Приключилите вече си отдъхваха или, както беше с Червените ръце, оглеждаха товарните коне, над четирийсет, вързани на четири въжета. Купуването на толкова много в Мадерин се оказа скъпо, но Лука лично беше изтичал до градчето да се погрижи сам за пазаренето, след като чу за умрелия търговец на улицата. Почти — почти, но не съвсем — бе готов да им даде товарни коне от животните на трупата, само и само да се отърве от Мат. Много животни бяха натоварени с джунджуриите на Алудра и другите й вещи. У Лука накрая остана по-голямата част от златото на Мат, тъй или иначе. Мат беше пъхнал една тлъста кесия и на Петра и Кларине, но това си беше от приятелство, да им помогне по-скоро да си купят хана. Онова, което бе останало в дисагите му обаче, бе предостатъчно, за да преживеят удобно до Муранди, а за да си попълни запасите, му трябваше само някоя гостилница, в която хвърлят зарове.
Лейлвин, с извития меч, провиснал от широката кожена лента, стегната през гърдите й, и Домон, с късия меч на едното бедро и кривака с месинговите шипове на другото, си бъбреха с Джюйлин и Аматера на един дънер наблизо. Лейлвин — Мат вече се беше примирил с това име — се стараеше да покаже, че няма да избягва Тюон или Селусия, нито ще сведе очи, щом погледите им се срещнат, макар да й се налагаше да се вкочани, за да го издържи. Джюйлин беше навил маншетите на черното си палто, знак, че се чувства сред приятели, или поне сред хора, на които може да се довери. Някогашната панархеса на Тарабон все тъй се беше вкопчила здраво в ръката на хващача на крадци, но срещаше синеокия поглед на Лейлвин без много трепет. Всъщност често като че ли я зяпваше с нещо като благоговение.
Седнал на земята, без да обръща внимание на влагата, Ноал играеше на „Змии и лисици“ с Олвер и
