Наставницата на новачките, разбира се. Но дните си теча-ха и след като посещенията й при Силвиана не даваха никакъв резултат, този порой от заповеди намаля и накрая пресъхна. Дори Асейл и Мейр всъщност не се правеха на зли, само се държаха така, както смятаха, че е редно при създалите се обстоятелства, и се чудеха какво да правят с нея.
Някои Посветени проявяваха признаци на страх от крачещите из Коридорите покойници или от промените в Кулата, и щом видеше пребледняло лице или насълзени очи, тя казваше същите неща, които казваше на новачките. Без да се обръща пряко към жената, което по-скоро щеше да я ядоса, вместо да я утеши, а все едно че си говори сама. Действаше точно толкова добре, колкото с новачките. Много жени се сепваха, щом почнеше, или отваряха уста, сякаш се канеха да й кажат да млъкне, но не я спираха и винаги след нея оставаше умислено лице. Щом влезеше, Посветените продължаваха да излизат в галерията с каменните перила, но я гледаха смълчани, сякаш се чудеха какво е. Рано или късно щеше да ги научи какво е. Тях, както и Сестрите.
При слугуването на Заседателки и Сестри една застанала тихичко в ъгъла жена в бяло бързо се превръщаше в част от мебелировката, дори да е прочута. Забележеха ли я, сменяха темата на разговора, но тя все пак успяваше да подслуша това-онова, най-вече за заговори за мъст заради обида или прегрешение на друга Аджа. Странно, повечето Сестри сякаш гледаха на другите Аджи в Кулата като на по- големи врагове, отколкото им бяха Сестрите извън града, а и при Заседателките не беше по-добре. Искаше й се да ги напердаши. Вярно, това вещаеше добро за отношенията, щом другите Сестри се върнеха в Кулата, но все пак…
Но улавяше и други неща. Невероятния провал, сполетял експедицията, пратена срещу Черната кула. Някои от Сестрите като че ли все още не можеха да го повярват, но като че ли се опитваха да се самоубедят, че е могло да не се случи. Сестри били пленени след някаква голяма битка и принудени неизвестно как да се закълнат във вярност на Ранд. Самата тя вече бе подочула за този случай и не й харесваше повече от това, че Аша’ман са обвързали Сестри. Това, че си тавирен или Прероден Дракон, не беше извинение. Айез Седай никога не се беше заклевала във вярност на който и да било мъж. Сестрите и Заседателките спореха кой е виновен — Ранд и Аша’ман бяха най-отгоре в списъка. Но все се стигаше до едно друго име. Елайда до Аврини а-Ройхан. И за Ранд си говореха също, как да го намерят преди Тармон Гай-дон. Знаеха, че наближава, въпреки че не съумяваха да успокоят Посветените и новачките, и отчаяно жадуваха да се докопат до него.
Понякога подхвърляше рисковано по нещо — например че на Ше-мерин са й отнели шала противно на всякакви обичаи, че прокламаци-ята на Елайда е била най-добрият начин да накара Ранд да се заинати. Споделяше съчувствието си към Сестрите, пленени от Аша’ман, към заловените при Думайски кладенци — като подхвърли отново името на Елайда, — съжаляваше за гниещата смет по чистите някога улици на Тар Валон. Тук нямаше нужда да споменава Елайда — много добре знаеха кой носи отговорност за Тар Валон. Понякога тези подмятания й носеха нови визити в кабинета на Силвиана и още работа отгоре, но изненадващо — често пъти не следваше нищо. Грижливо си отбелязваше наум Сестрите, които само й казваха да замълчи. Или още по-добре: нищо не казваха. Някои дори кимваха съгласни, преди да се усетят.
Някои от задачите й водеха до интересни срещи.
На заранта на втория ден почистваше затлачените езерца във Водната градина с гребло с дълга бамбукова дръжка. Предната нощ се беше излял пороен дъжд и силният вятър беше струпал листа и трева около светлозелените листа на лилиите и водния ирис, даже и едно мъртво врабче, което тя кротко зарови в сухата шума. Две Червени стояха на извитото мостче над езерата, опрени на изящното каменно перило, и гледаха нея и рибките, лудуващи на въртопчета от червено, златно и бяло. От клоните на един клен излетяха няколко врани, мълчаливо възвиха и продължиха на север. Врани! Теренът на Кулата уж се пазеше с прегради на Силата срещу врани и гарвани. Червените като че ли не забелязаха.
Тъкмо беше клекнала до водата и миеше ръцете си от калта, след като зарови горкото птиченце, когато се появи Алвиарин, плътно увита в шала с белите ресни, все едно че утринта още е ветровита, а не ясна и ведра. За трети път виждаше Алвиарин и всеки път беше сама вместо в компания на други Бели. Иначе беше виждала Бели на групи по коридорите. Дали не беше някаква податка това? И да беше, не можеше да се досети за какво, освен ако Алвиарин по някаква причина не я отбягваха от собствената й Аджа. Не можеше гнилото да е стигнало чак толкова надълбоко.
Алвиарин погледна накриво двете Червени и се приближи до нея по чакълената пътека, лъкатушеща между езерцата.
— Много ниско падна — подхвърли й. — Сигурно го чувстваш много болезнено.
Егвийн се изправи, отри длани в полата си и вдигна греблото.
— Не съм единствената. — Беше си направила първото посещение при Силвиана още преди съмване, а когато си тръгна, отново завари Алвиарин да си чака реда в коридора. Беше си ежедневен ритуал за Бялата и повод за приказки в сектора на новачките, всички се чудеха защо. — Майка ми все казваше: не плачи за нещо, което не може да се поправи. При тези обстоятелства ми се струва, че е добър съвет.
По страните на Алвиарин избиха червени петънца.
— Но ти май доста плачеш. Безкрайно, както разправят. Щеше да го избегнеш, ако можеше.
Егвийн закачи още един дъбов лист и го измъкна на купчината мокри листа в краката си.
— Ти май не изпитваш голяма преданост към Елайда, нали?
— Защо казваш това? — попита подозрително Алвиарин, хвърли поглед към Червените, които сякаш гледаха повече рибките, отколкото Егвийн, и се доближи, за да продължат шепнешком.
Егвийн издърпа дълъг сноп трева, който трябваше да е дошъл чак от равнините отвъд реката. Дали да спомене за писмото, което тази жена беше написала до Ранд, с което на практика му обещаваше да сложи Бялата кула в нозете му? Не, това сведение можеше да се окаже ценно, но като че ли беше от нещата, които можеш да използ-ваш само веднъж.
— Тя те лиши от шарфа на Пазителка и ти наложи наказание. Едва ли е повод за преданост.
Лицето на Алвиарин си остана гладко, но раменете й видимо се тпуснаха. Айез Седай рядко се издаваха толкова. Сигурно беше неве-оятно напрегната, за да не се владее. Отново хвърли поглед към Чер-ените и прошепна:
— Ти помисли за своето положение. Ако искаш да се измъкнеш от него, какво пък, може и да намериш начин.
— Доволна съм си от положението — отвърна простичко Егвийн. Веждите на Алвиарин подскочиха от удивление, но щом отново се озърна към Червените — едната вече гледаше тях, а не рибите — тя плавно се плъзна по пътеката. Бързо плъзване, на ръба да премине в бяг.
На всеки два-три дни след това се появяваше, докато Егвийн си вьршеше работата, и макар да не й предлагаше направо помощ за бягство, често споменаваше тази дума. Дори взе да проявява отчаяние, но Егвийн не се хваща на въдицата. Въдица си беше естествено. Не можеше да й се довери. Сигурно беше заради писмото, замислено явно за да привлече Ранд ал-Тор в лапите на Елайда, а може би беше заради това, че чакаше Егвийн да направи първия ход, да й се примоли сигур-но. Тогава Алвиарин сто на сто щеше да постави условия. Все едно, бездруго нямаше намерение да се измъква, освен ако не се окажеше без избор, тъй че винаги отвръщаше със същото:
— Доволна съм си от положението.
Алвиарин започна видимо да скърца със зъби, щом го чуеше. На четвъртия ден търкаше синьо-белите плочки по пода, на четири крака, когато покрай нея изтропаха ботушите на трима мъже, придружени от Сестра в пищно извезана с червено сива коприна.
— Това ще да е тя — рече мъжки глас с иллиански акцент. — Показаха ми я. Мисля да поговоря с нея.
— Тя е само новачка, Матин Степанеос — отвърна му Сестрата. — Ти нали поиска да се поразходиш в градината. — Егвийн топна четката в сапунената вода във ведрото и се залови с поредната ивица плочки.
— Късметът да ме жъгне дано, Кариандре, това може да е Бялата кула, но все пак аз съм законният крал на Иллиан и искам да говоря с нея — с теб като гувернантка, всичко да си е както му е редът и благоприлично — и значи ще поговоря с нея. Казаха ми, че е отраснала в същото село с ал-Тор. — Два ботуша, излъскани до блясък, спряха до Егвийн.
