вода и му се искаше да примижи от това слънце, което като че ли грееше десет пъти по-ярко отпреди. Старите рани в хълбока му се бяха стегнали от болка.
Башийр скочи пред него от якия си дорчо и огледа намръщено чукана на лявата му ръка. Откопча шлема си, смъкна го и го пъхна под мишница.
— Добре поне, че си жив. Виждал съм и по-лошо пострадали.
— И аз — отвърна Ранд. — Ще трябва обаче отново да се уча с меча. — Башийр кимна. Повечето удари изискваха боравене с двете ръце. Ранд се наведе да вдигне короната на Иллиан, но Мин пусна ръката му и бързо му я подаде. Той я сложи на главата си. — За всичко трябва да усвоя нови начини.
— В шок си — промълви замислено Нинив. — Току-що преживя тежко поражение, Ранд. Може би ще е по-добре да полегнеш. Лорд Даврам, накарайте някой от хората си да донесе едно седло, да може да си вдигне краката.
— Не е в шок — каза тъжно Мин. Тъга донесе връзката. Беше го хванала за ръката, сякаш искаше да го задържи прав. — Изгуби си едната ръка, но нищо не може да се направи, тъй че вече го остави зад гърба си.
— Празноглав тъпак — измърмори Нинив. Ръката й, още оцапана от кръвта на Сандомир, посегна към дебелата плитка, увиснала през рамото й, но не я дръпна ядосано. — Пострада тежко. Имаш пълното право да скърбиш. Имаш пълното право да си в шок. Нормално е!
— Нямам време — отвърна й той. Тъгата на Мин заплашваше да прелее през връзката. Светлина, нищо му нямаше! Защо трябваше да е толкова тъжна?
Нинив замърмори под нос нещо за „празноглавци“, „тъпаци“ и „мъжки инат“, но не беше приключила.
— Старите рани на хълбока ти пак са се отворили — почти изръмжа тя. — Не кървят силно, но все пак кървят. Може би най-сетне ще успея да направя нещо с тях.
Но колкото и упорито да се опитваше — а се опита три пъти, — нищо не се промени. Струйката кръв продължаваше да се стича по ребрата му. Раните продължаваха да са като възел, пулсиращ от болка. Най- сетне тя отдръпна ръката си от хълбока му.
— Направи каквото можа, Нинив. Достатъчно.
— Глупак. — Този път наистина изръмжа. — Как може да е достатъчно, щом продължаваш да кървиш?
— Коя е онази висока жена? — попита Башийр. Той поне разбра. Няма защо да си губиш времето с нещо, което не може да се оправи. — Не са се опитали да я
— Опитаха се — отвърна Ранд и му обясни накратко.
— Семирага ли? — промълви невярващо Башийр. — Как можеш да си сигурен?
— Тя е Анат Дорже, не е… не е каквото я нарекохте — провлече високо меденокожата сул-дам. Тъмните й очи бяха дръпнати, а косата — прошарена със сиви кичури. Изглеждаше най-възрастната сул-дам, и най-малко уплашената. Не че не изглеждаше уплашена, но се владееше добре. — Тя е Истиноречата на Върховната лейди.
— Млъкни, Фалендре — каза хладно Семирага и я погледна през рамо. Погледът й обещаваше болка, а Господарката на Болката държеше на обещанията си. Пленници се бяха самоубивали, щом разберат, че са в неин плен, мъже и жени, успели да разкъсат вена със зъби или нокти.
Фалендре обаче като че ли не го забеляза.
— Не можеш да ми заповядваш. Ти не си дори со’джин.
— Как можеш да си сигурен? — сопна се Кацуан. Златните лунички и звездички, птички и рибки се полюшнаха, щом замести пронизващия си поглед от Ранд към Семирага и обратно.
Семирага му спести усилието да измисля някоя лъжа.
— Той е луд — хладно каза тя. Стоеше неподвижно като статуя, ножът на Мин бе щръкнал до ключицата й, а предницата на черната й рокля бе лъснала от кръв, но все едно беше кралица на трона си. — Грендал би могла да го обясни по-добре от мен. Лудостта е нейна специалност. Но ще се постарая. Нали знаете за хора, които чуват гласове в главите си? Понякога, много рядко, гласовете, които чуват, са гласове от предишни животи. Ланфеар твърдеше, че той знае неща от нашия Век, неща, които би могъл да знае само Луз Терин Теламон. Ясно е, че чува гласа на Луз Терин. По-важното е, че този глас е истински. Всъщност това само прави положението още по-лошо. Дори Грендал обикновено не успяваше да постигне пълно изцеление на човек, който чува истински глас. Доколкото разбирам, потъването в необратима лудост може да е… внезапно. — Устните й се изкривиха в усмивка, която така и не засегна тъмните й очи.
Другояче ли го гледаха вече? Лицето на Логаин беше неразгадаемо, като маска. Башийр сякаш все още не можеше да повярва. Нинив беше зяпнала, очите й бяха ококорени. Връзката… По връзката течеше изтръпналост, дълго и мъчително. Ако Мин се отвърнеше от него, не знаеше дали ще може да го понесе. Ако се отвърнеше, за нея това щеше да е най-доброто нещо на света. Но състраданието и решимостта, здрави като планина, смениха тази изтръпналост, а и любов, толкова гореща, че му се стори, че може да стопли ръцете си над нея. Тя го стисна още по-силно под мишницата и той посегна да сложи ръката си над нейната. Твърде късно се сети да дръпне чукана на пострадалата си ръка и той докосна дланта й. Нищо по връзката дори не трепна.
Кацуан пристъпи към високата жена и я изгледа отдолу. Това, че стои пред Отстъпничка, като че ли не я притесни повече от това да застане срещу Преродения Дракон.
— Доста спокойна си за пленничка. Вместо да отхвърлиш обвинението, даваш доказателство против себе си.
Семирага измести хладната си усмивка от Ранд към Кацуан.
— Че защо да се отричам от себе си? — Гордост капеше от всяка нейна дума. — Аз съм Семирага. — Някой ахна и повечето сул-дам и дамане се разтрепериха и заплакаха. Една сул-дам, хубавичка русокоса жена, изведнъж повърна, а друга, грубовата и мургава, изглеждаше готова всеки момент също да го направи. Кацуан само кимна.
— Аз пък съм Кацуан Мелайдрин. И изгарям от нетърпение да си поприказваме надълго и широко с тебе.
Семирага се озъби. Изобщо ней липсваше кураж.
— Мислехме, че тя е Върховната лейди — заговори припряно и на пресекулки Фалендре. Зъбите й още малко щяха да затракат, но все пак успяваше да изтръгва думите от гърлото си. — Мислехме, че сме удостоени с висока чест. Беше ни взела стая в Тарасинския палат, където се появи… дупка във въздуха, минахме през нея и се озовахме тук. Кълна се в очите си! Мислехме, че тя е Върховната лейди.
— Значи няма да ни се изсипе армия — каза Логаин. От тона му не можа да се разбере доволен ли е, или разочарован. Дръпна меча от ножницата и го тикна обратно. — С тях какво да правим? — Кимна към сул-дам и дамане. — Да ги пратим в Кемлин като другите?
— Връщаме ги в Ебу Дар — каза Ранд. Кацуан се обърна и го изгледа. Лицето й бе съвършена маска на айезседайска ведрост, но той се съмняваше, че е много ведра отвътре. Окаишването на дамане бе мерзост, която всяка Айез Седай приемаше лично. Нинив изобщо не беше ведра. С гневен поглед, стиснала плитката си с оцапаната си с кръв ръка, тя отвори уста, но Ранд я изпревари. — Този мир ми трябва, Нинив, а ако вземем тези жени в плен, изобщо няма да го получа. Недей да спориш. Те ще го нарекат така, и за дамане, и го знаеш не по-зле от мен. Могат да ги известят, че искам да се срещна с Щерката на Деветте луни. Наследничката на трона е единствената, която може да направи този мир валиден.
— И все пак не ми харесва — твърдо отвърна тя. — Бихме могли да освободим дамане. Другите ще стигнат да ти донесат посланието. Дамане, които не плачеха досега, избухнаха в сълзи, Някои захлипаха на своите сул-дам да ги спасят. Лицето на Нинив се сбръчка от отврат, но тя вдигна безпомощно ръце и се отказа да спори.
Двамата войници, които Башийр беше пратил в къщата, излязоха — вървяха с леко поклащане, свикнали бяха повече на седлата. Хамад беше с пищна черна брада и белег през лицето. Аган имаше дебели мустаци като на Башийр и носеше под мишница проста дървена кутия без капак.
— Къщата е празна, милорд — рече Аган. — Но в няколко стаи килимите са оцапани с кръв. Прилича на касапница, милорд. Мисля, че тези, които са живели тук, са мъртви. Това беше до входната врата. Стори ми
