Елориен спря и я погледна през рамо.
— Когато дойде Тармон Гай-дон, Тремейн ще яхнат за Последната битка и ще яздим зад Лъва на Андор. — Поредният гръм разтърси стъклата, докато тя излизаше от Голямата зала. Слугинята ситнеше по петите й.
— Ще ме придружите ли до покоите ми? — обърна се Елейн към останалите.
Зад Лъва на Андор, но нито дума за Елейн Траканд. Тъй или иначе, близо половината й подкрепа бе съмнителна, Джарид Саранд все още се вихреше на воля, с доста значителна сила, а и рано или късно щеше да си има неприятности с Елориен. В сказанията накрая всичко се оказваше подредено и спретнато. Истинският живот бе доста по-… объркан. Все пак най-сетне имаше трона. Все още предстоеше коронацията, но това вече бе формалност.
Поведе ги от Голямата зала, бъбреше си с Люан и Пеливар, гръмотевиците в небесата забиха като бойнибарабани, в боен марш за Тармон Гай-дон. Колко ли още оставаше, преди знамената на Андор да тръгнат в Последната битка?
Глава 36
Под един дъб
Слънцето беше високо над планинските хребети. Карийд препускаше през леса към тъй наречените Теснини на Малвайд — бяха някъде на две мили напред. През широкия пет мили процеп в планините минаваше пътят от Ебу Дар за Люгард, на миля на юг. До Теснините щеше да намери лагера, който беше открил Аджимбура. Аджимбура не беше чак такъв глупак, че да се опита да влезе в лагера, тъй че Карийд все още не знаеше дали не влиза в смъртен капан за нищо. Не, не за нищо. За Върховната лейди Тюон. Всеки от Гвардията на Смъртната стража бе готов да загине за нея. Честта им беше дълг, а дългът често означаваше смърт. В небето се рееха само няколко пухкави бели облачета, без никаква заплаха за дъжд. Винаги се беше надявал, че ще загине под светлината на слънцето.
Беше взел много малък отряд. Аджимбура на дорестия му кон с бяло по краката да показва пътя, разбира се. Дребничкият жилав мъж беше отрязал рижата си плитка с бели кичури в знак на преданост. Мъжете от планинските племена взимаха тези плитки като трофеи от убитите в безкрайните си кръвни вражди и да нямаш плитка означаваше, че си опозорен в очите на всички племена и родове, че си се самопровъзгласил за страхливец. Тази преданост бе към Карийд, а не към Върховната лейди или Кристалния трон, но предаността на Карийд бе към тях, тъй че нещата се свеждаха до същото. Двама от Гвардията яздеха зад Карийд — с излъскани до блясък червено-зелени доспехи, също като неговите. Харта и двама от Градинарите крачеха отстрани, вдигнали брадвите си на рамо — с лекота поддържаха скоростта на конете. Техните доспехи също блестяха. Мелитен дер’сул-дам на Върховната лейди — дългата й побеляла коса бе вързана с яркочервена панделка — яздеше дългокрака сива кобила и сребристата каишка на ай-дам свързваше лявата й китка с шията на Милен. Едва ли можеше да се направи нещо повече, за да изглеждат още по-внушително, но ай-дам и синята рокля на Мелитен, с червените плохи на полите, както и бюстието със сребърните назъбени мълнии щяха да привлекат всяко око. Покрай тях никой изобщо нямаше да забележи Аджимбура. Другите бяха назад с Мусенджи в случай, че наистина се окаже капан.
Мислил беше да вземе друга дамане вместо Милен. Дребната женичка с лице, на което трудно можеше да припише възраст, почти подскачаше в седлото си от нетърпение да види отново Върховната лейди. Не беше сдържана, както подобаваше. Все пак нищо не можеше да направи без Мелитен и беше безполезна като оръжие, факт, заради който винаги клюмваше, щом той го изтъкнеше на дер сул-дам. Трябваше да я утешават, нейната сул-дам да я гали по главата и да й казва колко красиви Небесни светлини прави, колко великолепен е Цярът й. Само като си помислеше за това, Карийд потръпваше. Погледнато абстрактно, Цярът сигурно беше нещо прекрасно, рани, които изчезват за няколко мига, но за себе си смяташе, че трябва да е на ръба на смъртта, за да позволи някой да го докосне със Силата. И все пак, ако това можеше да спаси жена му Каля… Не, оръжията бяха оставени с Мусенджи. Ако днес предстоеше битка, то тази битка щеше да е от друг вид.
Първият птичи зов, който чу, като че ли не беше по-различен от другите, които бе чувал тази сутрин, но се повтори някъде напред, а после — отново. И все по веднъж. Зърна някакъв мъж, кацнал на висок дъб, който го проследи с арбалета, докато препускаше. Не беше лесно да го види: бронята и шлемът му бяха боядисани в убито зелено, сливащо се с листата. Донякъде обаче помогна червеното парче плат, вързано на лявата му ръка. Ако наистина бе поискал да се скрие, Щеше да го е махнал.
Карийд махна на Аджимбура и жилавият дребосък му се ухили като сбръчкан синеок плъх, след което задържа дорчото си зад гвар-дейците. Дългият му нож днес беше прибран под палтото. Трябваше Да мине за слуга.
Много скоро Карийд вече яздеше през самия лагер. Не се виждаха нито шатри, нито някакви навеси, но имаше дълги, добре подредени коневръзи и много повече мъже от конете, в зелени доспехи. Заизвръщаха глави да погледнат минаващата група, но малцина бяха станали на крака, а още по-малко държаха арбалети. Мнозина спяха, явно уморени от тежката нощна езда. Значи птичият зов им беше съобщил че не преставлява някаква заплаха. Имаха вид на добре обучени войници, но това го беше очаквал. Не беше очаквал обаче да са толкова малко. О, дърветата сигурно криеха още, но в лагера нямаше повече от седем-осем хиляди души, твърде малко, за да могат да проведат кампанията, която беше описал Луни. Изведнъж нещо го стегна в гърди-те. Къде бяха останалите? Върховната лейди можеше да е с някоя от другите банди. Дано Аджимбура да забелязваше четта им.
Посрещна ги нисък мъж, яхнал висок червено-кафяв кон, и той дръпна юздите едва когато или трябваше да спре, или да го стъпче. Предната част на главата му беше обръсната и като че ли напудрена на всичко отгоре. Все пак нямаше вид на надут галфон. Тъмното му палто можеше да е от коприна, но все пак носеше същата убито зелена броня като обикновените войници. Погледът, с който огледа Мелитен, Милен и огиерите, беше твърд и безизразен. Физиономията му не се промени, щом очите му се върнаха на Карийд.
— Лорд Мат ни описа тази униформа — каза мъжът. — На какво дължим честта да ни посети Гвардията на Смъртната стража?
Лорд Мат? Кой, в името на Светлината, беше лорд Мат?
— Аз съм Фурик Карийд — представи се той. — Желая да разговарям с Том Мерилин.
— Талманес Деловайнд — вежливо отвърна мъжът. — Искате да говорите с Том? Какво пък, не виждам нещо да пречи. Ще ви заведа при него.
Карийд смуши Алдазар след Деловайнд. Посрещачът им изобщо не спомена очевидното — че няма да пуснат него и спътниците му извън лагера, за да не разкрият местонахождението на тази войска. Не му липсваше такт. Е, нямаше да ги пуснат, освен ако не подействаше безумният план на Карийд. Мусенджи му даваше шанс за успех само едно на десет — и едно на пет да оцелеят. Лично той смяташе, че шансовете са още по-малки, но беше длъжен да опита. А присъствието на Мерилин говореше, че и Върховната лейди е тук.
Деловайнд спря пред странно идилична сцена сред дърветата — хора, насядали на походни столчета или загърнати в одеяла около малък огън под клонест дъб. Над огъня къкреше котле. Карийд се смъкна от седлото и махна на гвардейците и Аджимбура също да слязат. Мелитен и Милен си останаха на конете — за по-изгодна позиция. Най-изненадващото беше, че не кой да е, а самата госпожа Анан, някогашната собственичка на хан в Ебу Дар, седеше на едно от трикра-ките столчета и четеше книга. Не носеше вече една от онези рокли, показващи много плът, на които толкова се беше наслаждавал, но на стегнатата й на шията огърлица все така висеше обсипаният със скъпоценни камъни по дръжката нож, втъкнат между пищните й гърди. Тя затвори книгата и леко му кимна, все едно че се е върнал в „Скитащата жена“ само след няколко часа отсъствие. Лешниковите й очи бяха съвсем спокойни. Навярно заговорът щеше да се окаже много по-заплетен, отколкото си бе помислил Търсачът Мор.
Един висок побелял мъж с мустаци, дълги почти колкото на Харта, седеше на пъстро одеяло пред игрално табло за камъчета срещу крехка жена, чиято коса беше сплетена на многобройни тънки плитчини. Погледна изпод вежди Карийд, поклати глава и отново се наведе над играта. Жената пък изгледа с омраза Карийд и хората зад него. Съсухрен старец с дълга бяла коса се беше изтегнал на друго одеяло с едно неописуемо грозно хлапе — играеха на някаква игра върху червен плат, нашарен с криви черни линии. Двамата се надигнаха, хлапето изгледа с любопитство огиерите, а мъжът посегна към палтото си, сякаш се
