канеше да извади нож. Опасен човек. Той трябваше да е Мерилин.
Двама мъже и две жени седяха на походни столчета и си бъбреха и щом Карийд слезе от коня, едната жена — със строго лице — се изправи и го прониза предизвикателно със сините си очи. Носеше меч, окачен на широк кожен пояс, стегнат през гърдите й, по моряшки. Косата й беше подрязана късо, а не както подобаваше на Низшата кръв, ноктите й бяха къси и нито един не беше лакиран, но той все пак беше сигурен, че е Егеанин Тамарат. Единият мъж — едър и набит, с къса коса като нейната и с ръка на дръжката на късия си меч, се вторачи в него, все едно че бе готов да скочи. Другата жена — хубавичка, с дълга до кръста тъмна коса и с уста като розова пъпчица, като на тарабонките — за миг като че ли беше готова да се просне на земята, но изправи рамене и го погледна право в очите. Последният мъж, дълъг и кльощав и с чудата червена островърха шапка, която сякаш беше изрязана от дърво, се изсмя гръмко и я прегърна през раменете. Хиленето, с което удостои Карийд, не можеше да се нарече Другояче освен триумфално.
— Том — каза Деловайнд, — това е Фурик Карийд. Иска да поговори с човек, който „се нарича“ Том Мерилин.
— С мен? — попита невярващо дългокракият белокос мъж и се надигна тромаво. Десният му крак явно беше малко вдървен. Някаква стара бойна рана може би? — Но аз не се „наричам“ Том Мерилин. Това си ми е името, макар да се изненадвам, че го знаете. Какво искате от мен?
Карийд смъкна шлема си, но преди да си отвори устата, притича една хубава жена с големи кафяви очи — и още две по петите й. И трите бяха с онези прословути айезседайски лица: погледнеш ги — и ти заприличат накъм двайсет, в следващия миг — на два пъти повече а в третия — някъде по средата. Много объркващо.
— Това е Шерейн! — извика хубавата жена, зяпаше Милен. — Освободете я!
— Наистина не разбираш, Джолайн — заговори сърдито едната от жените, притичали с нея. Беше с тънки устни и тесен нос и изглеждаше все едно, че може и камъни да сдъвче. — Тя вече не е Шерейн. При първа възможност ще ни предаде.
— Теслин е права, Джолайн — намеси се третата. Бе по-скоро чаровна, отколкото хубава, с дълга черна коса, падаща до кръста. — Ще ни предаде.
— Не го вярвам, Едесина — сопна се Джолайн. — Ще я освободите веднага — изръмжа тя на Мелитен — или…
И изведнъж изохка.
— Казах ти — въздъхна горчиво Теслин.
Някакъв младок на тъмнокафяв кон с плоска муцуна препусна в галоп към тях, спря и скочи от седлото.
— Какво, става тук по дяволите? — изрева сърдито и закрачи към огъня.
Карийд не му обърна внимание. Защото Върховната лейди Тюон беше дошла с младия мъж — яздеше кон на черни и бели ивици, каквито не беше виждал никога. Селусия беше до нея, на дореста кобила, с увита в пурпурен шарф глава, но той не можеше да откъсне очи от Върховната лейди. Беше й порасла къса черна коса, но с нищо не можеше да сбърка лицето й. Тя само го погледна веднъж, безизразно, и отново впи погледа си в младия мъж. Карийд се зачуди дали изобщо го е познала. Вероятно не. Много време беше изтекло, откакто служеше в личната й охрана. Не погледна през рамо, но беше сигурен, че юздите на дорестия кон на Аджимбура ги държи един от гвардей-ците. Привидно невъоръжен и без дългата плитка, която го отличаваше, Аджимбура трябваше без проблеми да се е измъкнал от лагера. Постовете изобщо нямаше да го забележат тоя дребосък. Аджимбура беше добър бегач, а и умееше да се промъква добре. Скоро Мусенджи щеше да разбере, че Върховната лейди наистина е тук.
— Тя ни заслони, Мат — каза Джолайн, а младокът смъкна шапката си и закрачи към коня на Мелитен, сякаш се канеше да дръпне юздите му от ръцете й. Беше дългокрак, въпреки че не можеше да се нарече висок, и носеше черен шал, провиснал на гърдите му. Ако се съдеше по това, май трябваше да е оня, дето всички го наричаха „Играчката на Тилин“, и това, че беше играчка на кралицата, като че ли беше единственото му качество. Сигурно беше така. Играчките рядко притежаваха нещо друго. Странно, но не изглеждаше достатъчно красив за играчка. Изглеждаше як обаче.
— Сваляй щита — рече й той, все едно че очакваше да му се подчини. Карийд повдигна учудено вежди. Това ли беше Играчката? Мелитен и Милен ахнаха почти едновременно, а младокът се изсмя: — Значи на мене това не ми действа. А сега ги сваляйте скапаните щитове, иначе ще ви смъкна от седлата и ще ви напердаша по скапаните задници. — Лицето на Мелитен помръкна. Малцина дръзваха да говорят така на една дер’сул-дам.
— Свали щитовете, Мелитен — каза Карийд.
— Марат-дамане за малко щеше да прегърне сайдар — отвърна тя, вместо да се подчини. — Не се знае какво можеше да направи, ако…
— Свали щитовете — повтори той твърдо. — И освободи Силата.
Младият мъж кимна доволно, а после рязко се обърна и посочи с пръст трите Айез Седай.
— А вие да не ми почвате! Тя пусна проклетата Сила. Вие също. Хайде! — И отново кимна, все едно беше сигурен, че са се подчинили. Но както го гледаше Мелитин — може би бяха. Тоя да не беше Аша’ман? Аша’ман сигурно можеха по някакъв начин да засичат преливането на дамане. Не изглеждаше много вероятно, но Карийд не можеше да измисли нищо друго. Това обаче никак не се връзваше с начина, по който Тилин се държеше с младежа, според приказките.
— Някой ден, Мат Каутон — заговори жлъчно Джолайн, — някой ще те научи да се държиш почтително с Айез Седай, и се надявам да съм там, за да го видя.
Върховната лейди и Селусия се изсмяха гръмко. Хубаво беше да види, че е съхранила духа си по време на пленничеството. Близостта на слугинята й несъмнено беше помогнала. Но вече беше време да продължи. Време беше да започне безумната си игра.
— Генерал Мерилин — започна Карийд. — Вие проведохте кратка, но забележителна кампания и постигнахте чудеса, като запазихте силите си неуловими, но късметът ви скоро ще се изчерпи. Генерал Чайсен разгада същинската ви цел. Той обърна армията си и сега бързо се придвижва към Теснините на Малвайд. След два дни ще е тук. Аз разполагам с десет хиляди души недалече оттук, достатъчно, за да ви задържим, докато той пристигне. Но Върховната лейди Тюон ще бъде застрашена, а искам да избегна това. Позволете ми да си тръгна с нея и аз на свой ред ще позволя вие и хората ви да се оттеглите без пречки. Ще се отправите отвъд планините, в Зева на Молвейн, преди да пристигне Чайсен, а оттам — в Муранди, преди да ви е догонил. Единственият друг избор е унищожение. Чайсен има достатъчно хора, за да ви помете. Това няма да е битка. Сто хиляди души срещу осем хиляди ще е клане.
Слушаха го, все едно са слисани. Добре се владееха. Или може би наистина се бяха слисали, че планът на Мерилин е разкрит в последния миг.
Мерилин поглади с пръст дългите си бели мустаци. Като че ли прикриваше усмивка.
— Боя се, че ме бъркате с друг, флаг-генерал Карийд. — Гласът му бе дълбок и звънлив. — Аз съм веселчун, много по-висок ранг от дворцов бард, разбира се, но чак генерал… Човекът, който ви трябва, е лорд Матрим Каутон. — И леко се поклони към младежа, който тъкмо слагаше широкополата шапка на главата си.
Карийд се намръщи.
— Вие имате стотина души от Гвардията на Смъртната стража и може би десетина Градинари — заговори Каутон спокойно. — Според това, което съм чул, могат равностойно да се бият срещу пет пъти повече обикновени войници, но Бандата не са обикновени войници, а аз имам малко повечко от шестстотин. Колкото до Чайсен, ако е същият, който се изтегли през Теснините, дори да е разгадал плановете ми, не би могъл да се върне за по-малко от пет дни. Последните донесения на съгледвачите ми говорят, че продължава в усилен марш на югозапад по пътя за Ебу Дар. Същинският въпрос обаче е следният: можете ли да върнете Тюон в Тарасинския палат невредима?
Карийд се почувства все едно, че Харта го е сритал в корема, и не само защото този младок изрече така небрежно името на Върховната лейди.
— Искате да кажете, че ще ми позволите да я отведа?
— Стига тя да ви вярва. И стига да можете да я отведете невредима в палата. Докато стигне там, тя е в опасност. В случай, че не го знаете, цялата ви проклета Всепобедна скапана армия е готова да й клъцне
