— Защо? Дори и Асунава не може вече да се намеси. Ще е против закона.
Галад едва се сдържа да не въздъхне отново. Младият Дейн бе служил като Чедо по-дълго от него, а и баща му беше служил през целия си живот, но явно знаеше за Чедата по-малко и от него — за Разпитвачите законът бе това, което те казваха, че е.
— Просто ги дръж под око.
Тром застана по средата на двора, вдигнал над главата си извадения меч, успоредно на земята, и за разлика от Валда, изрече думите точно както бяха написани:
— В името на Светлината, сбрали сме се да свидетелстваме в Съд под Светлината, свещено право на всякое Чедо на Светлината. Светлината свети над истината и тук Светлината ще освети правдата. Нека никой не проговаря освен оня, що има законно право, и всеки, що се опита да се намеси, да бъде посечен на място. Тук правосъдие ще се намери под Светлината от мъж, обрекъл живота си под Светлината, от силата на десницата му ще се намери, и от волята на Светлината. Противниците ще се срещнат без оръжие където аз сега стоя — продължи той и сведе меча настрани, — и ще говорят насаме, само за техните уши. Светлината дано им помогне да намерят слова да спрат това без кръвопролитие, а ако не го сторят, едно от Чедата трябва днес да умре, името му да бъде заличено от списъците ни и анатема да падне над паметта му. Да бъде, в името на Светлината.
Тром отстъпи встрани и Валда закрачи към центъра с походката, наречена „Котка, прекосяваща двора“, нагло и нехайно. Знаеше, че няма думи, които да спрат проливането на кръв.
За него битката вече бе започнала. Галад пристъпи напред да го срещне. Беше почти с една глава по- висок от него, но Валда се държеше все едно че той е по-едрият, уверен в победата си. Усмивката му бе изпълнена с презрение.
— Нищо ли няма да кажеш, момченце? Нищо чудно, след като майстор на меча ще ти резне главата след минута. Но едно искам да ти набия в ума, преди да те убия. Пачаврата беше здрава последния път, когато я видях, а ако вече е мъртва, ще съжалявам. — Усмивката му се разшири, изпълнена с насмешка и презрение. — Беше най-хубавата кобила, която съм яздил, и се надявам отново да я яхна някой ден.
Нажежен, изпепеляващ гняв бликна в душата на Галад, но той с усилие успя да обърне гръб на Валда и се отдалечи, съсредоточил целия си гняв във въображаемия пламък, като го бяха учили двамата му учители. Мъж, който се бори с гняв, умира в гняв. Когато спря при младия Борнхалд, вече бе постигнал онова, което Гарет и Хенре наричаха „целостта“. Понесе се в пустошта, измъкна меча от ножницата, поднесена му от Борнхалд, и леко извитото оръжие се превърна в част от него.
— Какво ти каза? — попита Дейн. — За миг лицето ти стана убийствено бледо.
Биар стисна Дейн за рамото и изръмжа:
— Не го разсейвай.
Галад не беше разсеян. Чуваше съвсем ясно всяко проскърцване на кожено седло, всяко изкънтяване на копито по каменните плочи. Чуваше бръмченето на мухите на десетина стъпки от себе си все едно че бръмчаха в ухото му. Струваше му се, че дори вижда пърхането на крилцата им. Слял се беше с мухите, с двора, с двамата мъже. Част бяха от него — и не можеше да се разсее от самия себе си.
Валда го изчака да се обърне, преди с мълниеносно движение да извади оръжието си. Мечът вихрено се завъртя в лявата му ръка, със скок се озова в дясната и отново изсвистя в кръг във въздуха, преди да застине, вдигнат и непоклатим в двете му ръце. Той се плъзна напред, отново с походката „Котка, прекосяваща двора“.
Вдигнал своя меч, Галад тръгна към него без мисъл, с повлияна навярно от състоянието на ума му походка. Бе наречена „Празнота“ и само тренирано око щеше да разбере, че той не просто върви. Само тренирано око щеше да види, че той е в съвършено равновесие при всеки удар на сърцето си. Валда не беше спечелил меча си със знака на Чаплата като благоволение. Петима майстори на меча се бяха събрали да преценят уменията му и бяха гласували единодушно да бъде удостоен с титлата. Гласуването винаги трябваше да е единодушно. Единственият друг начин да се спечели тя бе да убиеш носителя на меч със знака на Чаплата в честен двубой, един срещу друг. Валда го бе получил по-млад, отколкото Галад беше сега. Все едно. Не беше се съсредоточил върху смъртта на Валда. Не беше се съсредоточил върху нищо. Но желаеше смъртта му дори да се наложеше да „Прибере меча в ножницата“, тоест драговолно да приеме оръжието със знака на Чаплата в плътта си, за да го постигне. Приел беше, че може да се стигне и до това.
Валда бе решил да не губи време с маневри. В мига, в който Галад влезе в обхвата му, „Откъсването на висящата ниско ябълка“ блесна като мълния към шията на младия мъж, все едно че Валда наистина смяташе да му вземе главата още в първата минута. Имаше няколко възможни отговора, всички превърнали се в инстинкт след усилни тренировки, но предупрежденията на Биар се зареяха смътно в глъбините на ума на Галад и се съчетаха с обещаното от противника му.
Двойно предупреждение. Без да го помисли съзнателно, той избра друг начин — отстъпи встрани и напред тъкмо когато „Откъсването на висящата ниско ябълка“ премина в „Ласката на леопарда“. Очите на Валда се разшириха от изненада, щом ударът му не улучи лявото бедро на Галад — вярно, мина на косъм, ококориха се още повече, когато „Цепенето на коприна“ остави разрез на дясната ръка на противника му, над лакътя, но мигновено премина в „Гълъба в полет“, толкова бързо, че Галад трябваше да отскочи, преди мечът му едва да отбие атаката с „Кралския рибар, кръжащ над блатото“.
И двамата затанцуваха фигурите, напред и назад, плъзгаха се по каменната настилка. „Гущерът в трънливия храст“ отвърна на „Тризъ-бата мълния“. „Лист на вятъра“ контрира „Змиорка сред лилиите“, а „Двата подскачащи заека“ срещнаха „Колибри целува орлово нокът-че“. Напред-назад, гладко, като при демонстрация на фигури. Галад опитваше атака след атака, но Валда наистина беше бърз като усойница. „Танцът на горската яребица“ му струва плитка рана на лявото рамо, а „Червен ястреб сграбчва гълъба“ — още една на лявата ръка, малко по-дълбока. „Река от светлина“ можеше напълно да му отнесе ръката, ако не беше посрещнал водоравния удар с отчаяно бързия „Дъжд в бурен вятър“. Остриетата святкаха и изпълваха въздуха с трясъка на стомана в стомана.
Не можеше да каже колко дълго вече се биеха. Времето бе престанало да съществува, съществуваше само мигът. Струваше му се, че двамата с Валда се движат, сякаш са под вода, със забавени от тегленето на морето движения. На лицето на капитан-командира изби пот, но той се усмихваше самоуверено, привидно необезпокоен от леката рана на ръката си, единствената, която бе получил. Пот се стичаше по лицето на Галад и пареше очите му. И кръвта — на вадичка надолу по ръката му. Тази рана рано или късно щеше да го забави, сигурно вече го забавяше, но бе получил и две на лявото бедро, по-сериозни. Кракът му в ботуша вече бе мокър от кръв и той не можеше да избегне лекото накуцване, което с времето щеше да се влоши. Ако Валда щеше да умре, то трябваше да стане скоро.
Преднамерено си пое дълбоко дъх, после вдиша отново, бавно и през устата, и още веднъж. Нека Валда да си помисли, че се задъхва. Мечът му излетя напред във „Вдяването на иглата“, нацелен към лявото рамо на Валда и не толкова бързо, колкото можеше да е. Капитан-командирът парира с лекота с „Лястовицата в полет“ и моментално се плъзна в „Лъвския скок“. Това му донесе още едно перване в лявото бедро; не смееше да е по-бърз в защитата, отколкото в атаката.
Нов замах с „Вдяването на иглата“ към рамото на Валда, още веднъж и още, като през цялото време гълташе въздух през устата. Само късметът го пазеше да не получи още рани в размяната на удари. А може би Светлината наистина грееше над този двубой.
Усмивката на Валда се разшири — беше повярвал, че противникът му е на ръба на силите си, че е изтощен и схванат. Когато Галад започна „Вдяването на иглата“ за пети път, много бавно, мечът на противника му подхвана „Лястовицата в полет“, механично и почти небрежно. И Галад вложи цялата бързина, която му бе останала, изведнъж промени удара си и „Жъненето на ечемика“ перна Валда точно под гръдния кош.
За миг той като че ли не осъзна, че е поразен. Направи стъпка напред и подхвана нещо, което можеше да мине за „Падащите камъни от стръмнината“. После очите му се разшириха и той се олюля, изтърваният меч издрънча на каменните плочи, докато той рухваше на колене. Дланите му притиснаха широката рана, сякаш се опитваше да задържи вътрешностите си, устата му зейна, изцъклените очи се приковаха в лицето на Галад.
Каквото и да се канеше да каже, така и не се разбра, защото кръвта блъвна и потече по брадичката му. Валда рухна по очи и затихна.
