сила, съставена главно от тарабонци, му бе вдъхвало увереност. Вече не беше сигурен, че е взел правилното решение. Все едно, много късно беше за самообвинения.
По средата между Елмора и границата с Амадиция, Серана лежеше в равната тревиста долина сред гористи хълмове, простряна на цяла миля до дърветата във всяка посока освен тази, в която се намираше той — между него и селото имаше езеро, запълвано от два широки потока. Не беше място, което да изненадаш посред бял ден. Селото си беше доста голямо още преди идването на сеанчанците, спирка за потеглилите на изток търговски кервани, с десетина хана и почти толкова улици. Селяните вече поемаха по дневните си дела — жените, закрепили кошове на главите си, плавно запълваха селските улички, други бяха напалили огньове под казаните за пране зад къщите си, мъжете с широки крачки бяха тръгнали по работа и от време на време поспираха да разменят някоя дума. Обичайна утрин. Децата вече тичаха и играеха — търкаляха обръчи и си подхвърляха торбички с боб. От невидима ковачница смътно се дочу ек на желязо. Димът от огнищата бавно изтляваше над комините.
Доколкото можеше да се види, никой в Серана не обръщаше внимание на трите двойки пазачи с белите ивици, драснати през металните им нагръдници, които бавно обикаляха на коне на около четвърт миля от селото. Езерото, доста по-широко от селото, го защитаваше Добре откъм четвъртата страна. Пазачите като че ли бяха приети като Дребна част от ежедневието, както и сеанчанският лагер, заради който Серана бе увеличила размерите си двойно.
Итуралд поклати глава. Самият той нямаше да разположи лагера така, лакът до лакът със селото. Покривите на Серана бяха все керемидени, червени, зелени или сини, но самите постройки бяха дървени; един пожар в селището щеше много лесно да плъзне и в лагера, където складовите шатри, съшити от зебло и големи колкото цели къщи, далеч надвишаваха по брой по-малките, в които спяха бойците, а огромните пирамиди от каци и бурета покриваха два пъти повече терен, отколкото всички шатри заедно. Беше почти невъзможно да се държат селяните с по-ловки пръсти далече от тях. Във всяко селище се намираха сръчни ръце, които свиваха всичко, до което можеха да се докопат, а дори и честните хора се поддават на изкушение под носа им. Но пък местоположението означаваше по-късо разстояние за носене на вода от езерото и още по-късо за войниците, които да прескочат за халба ейл или чаша вино в селото, когато не са на дежурство. Намекваше обаче и за командир, който поддържа хлабава дисциплина.
Хлабава или не, лагерът също се беше раздвижил и в сравнение с ритъма там суматохата в селото изглеждаше като леност. Войници проверяваха животните на дългите коневръзи, знаменосци проверяваха войници, подредени в строй, стотици работници товареха и разтоварваха фургони, коняри водеха коне към впряговете. Всеки ден по пътя от изток и запад към този лагер се стичаха кервани с фургони, докато други потегляха. Възхищаваше го сеанчанската ефикасност в грижата войниците да имат каквото им трябва тогава и където трябва. Заклети в Дракона мъже тук в Тарабон, повечето с кисели лица, повярвали, че сеанчанците са убили мечтата им, драговолно му бяха разправяли всичко, каквото знаеха, макар и да не можеха да тръгнат с него. В лагера се съхраняваше всичко — от ботуши до мечове, стрели и подкови, манерки за вода — достатъчно, за да се снаряжат хиляди войници от главата до петите. Щяха да усетят загубата.
Той сниши далекогледа, за да прогони една тлъста зелена муха, бръмнала пред лицето му. Почти моментално я замениха други две. В Тарабон гъмжеше от мухи. Винаги ли идваха тук толкова рано? Докато се върнеше в Арад Доман, там едва щяха да са започнали да се люпят. Стига да се върнеше. Не. Никакви лоши мисли.
Повечето мъже долу бяха наемни работници, а не войници, и не повече от стотина бяха сеанчанци. Все пак по обед предния ден бе пристигнала чета от триста тарабонци в нашарени на ивици брони, над два пъти повече от неговите хора, и това го принуди да промени плановете си. Друга тарабонска част, също толкова голяма, беше влязла в лагера по залез-слънце, колкото да могат да хапнат и да налягат за сън всеки където може да опъне походната си постеля. Свещите и маслото за светилници бяха войнишки лукс. В лагера имаше и една от ония окаишени жени, дамане. Той съжаляваше, че не можеше да изчака, докато го напусне — трябваше да я водят нанякъде, каква полза от дамане в снабдителен лагер? — но днес беше определеният ден и не можеше да си позволи да даде на тарабонците повод да го обвинят, че се въздържа. Някои щяха да се вкопчат в какъвто и да е повод, за да си тръгнат по своя път. Знаеше, че няма да го следват много дълго, но трябваше да задържи колкото може повече от тях за още няколко дни.
Измести поглед на запад, без повече да си прави труд с далекогледа, и прошепна:
— Сега.
Сякаш по негова заповед двеста души с лица, скрити под тежки забрала, препуснаха в галоп от дърветата. И тутакси спряха, конете им залудуваха на място, ездачите заразмахваха увенчаните със стомана пики, а водачът им дивашки запрепуска пред тях в явно усилие да наложи някакво подобие на ред.
Итуралд много добре си представяше гнева на Торней Ланасиет, че трябва да разиграва цялото това позорище. Набитият Заклет в Дракона мъж изгаряше да се сблъска със сеанчанците. С които и да било сеанчанци. Трудно беше да го разубеди да не нападне още в деня, в който прекосиха границата. Предния ден видимо бе преизпълнен с радост, че най-сетне може да изтърка омразните ивици от бронята си, ивиците, показващи вярност към завоевателите. Все едно — дотук изпълняваше заповедите му до последната буква.
Когато стражите най-близо до Ланасиет завъртяха конете и препуснаха към селото и сеанчанския лагер, Итуралд насочи вниманието си натам и отново вдигна далекогледа. Тревогата, която вдигнаха, явно не се прие като неуместна. Всякакво движение беше секнало. Някои сочеха конниците, други стояха зяпнали. Последното, което бяха очаквали, беше набег. Защото сеанчанците със сигурност смятаха тарабон-ците за предани и свои. Той погледна към селото. Хората по улиците също зяпаха към странните ездачи. И те не бяха очаквали нападатели. Според него сеанчанците бяха прави — мнение, което едва ли щеше да сподели с който и да било тарабонец в обозримо бъдеще.
При добре обучени мъже стъписването обаче можеше да продължи само дотук. В лагера войниците се разтичаха за конете си, повече-то още неоседлани, макар конярите да бяха подхванали работата си колкото може по-бързо. Осемдесетина сеанчански пешаци-лъкометци се строиха и хукнаха през Серана. При това доказателство, че наистина има заплаха, селяните награбиха по-малките деца и подкараха по-големите към уж безопасните къщи. За няколко мига улиците опустяха — останаха само забързаните стрелци с разноцветно лакираните си брони и странните шлемове.
Итуралд завъртя далекогледа към Ланасиет и видя, че повежда конниците си в галоп.
— Изчакай — изръмжа той. — Задръж!
Тарабонецът като че ли отново чу заповедта му и най-сетне вдигна ръка да спре хората си. Добре, че все още бяха на половин миля от селото. Лудоглавият глупак уж трябваше да е на миля разстояние, още в края на гората, уж без да може да въдвори ред, тъй че да го ометат лесно, но и половината биваше. Итуралд едва потисна сърбежа да опипа рубина на лявото си ухо. Битката вече беше започнала, а в битка трябва да накараш подчинените си да повярват, че си съвършено хладнокръвен, напълно безстрастен. Че не държиш на всяка цена да сриташ предполагаемия си съюзник. Защото чувствата се преливат от пълководеца към хората му, а ядосаните бойци се държат глупаво, оставят се да ги убият и губят битките.
Опипа рисунката с форма на полумесец на бузата си — в ден като този един мъж трябва да изглежда възможно най-добре, — вдиша няколко пъти бавно и отмерено, докато се убеди, че вътрешно е толкова хладнокръвен, колкото и външно, след което отново насочи вниманието си към лагера. Повечето тарабонци вече бяха яхнали конете, но изчакаха двайсетимата сеанчанци, предвождани от един висок тип с тънък пискюл на шантавия си шлем, да препуснат в галоп през селото, преди да поемат след тях, дошлите късно вчера ги последваха. Итуралд гледаше фигурата в челото на колоната, мяркаща се в празнините между къщите. Единственият пискюл трябваше да отличава лейтенант или може би подлейтенант. Което на свой ред можеше да означава голобрадо хлапе в първата в живота му роля на командващ или пък побелял ветеран, който може да ти клъцне главата, ако направиш само една грешка. Странно, но дамане, която си личеше по лъскавата сребриста каишка, свързваща я с ездачката до нея, препускаше буйно като всички останали. Според всичко, което беше чувал, дамане бяха пленнички, но тази изглеждаше точно толкова нетърпелива като другата, сул-дам. Може би…
Изведнъж той затаи дъх и всякакви мисли за дамане изчезнаха от ума му.
