На улицата все още имаше хора — седем-осем мъже и жени; бяха скупчени точно пред препускащата колона и като че ли не чуваха тропота на копитата. Нямаше време сеанчанците да се спрат, дори й искаха, а имаха всякакво основание да не го направят с врага отп-ред, но ръката на високия мъж като че ли изобщо не трепна на юздите когато той и останалите връхлетяха върху хората. Ветеран значи, Итуралд смъкна далекогледа и измърмори молитва за мъртвите. По-добре бе да не гледа онова, което щеше да остане след колоната.
На двеста разтега извън селото офицерът започна да престроява ескадрона си при стрелците, които вече бяха спрели и чакаха в готовност със заредени стрели. Замаха с ръка на тарабонците кой накъде да поеме, след което се завъртя и насочи далекогледа си към Ланасиет. Светлината се отрази от металната обшивка на тръбата — слънцето вече се издигаше. Тарабонците се раздвоиха, лъснаха остриетата на пиките, всички наклонени под един и същ ъгъл — бяха дисциплинирани бойци и се строиха идеално от двете страни на лъкометците.
Офицерът се наведе в седлото и каза нещо на сул-дам. Ако сега я оставеше да се отприщи с нейната дамане, щеше да е катастрофа. А и да не я оставеше, пак можеше да се окаже катастрофа. Последните тарабонци, дошлите най-късно, започнаха да се развръщат в редица на петдесет разтега зад другите, насочили остриетата на пиките към земята, и заизваждаха късите си лъкове от калъфите, стегнати зад седлата. Ланасиет, проклетникът, подкара своите напред в галоп.
Итуралд се извърна за миг и извика, достатъчно силно, за да го чуят всички:
— Готови!
Кожените седла изскърцаха, щом мъжете стиснаха юздите. После той измърмори нова молитва за мъртвите и каза сухо:
— Стреляй!
Като един, тристате тарабонци в дългата редица — неговите тарабонци — вдигнаха лъковете си и стреляха. Не му трябваше далекоглед, за да види как настръхнаха от забититите стрели сул-дам, дамане и офицерът. Бяха почти пометени от седлата, мигом улучени на десетина места. Гризеше го съвестта заради тази заповед, но на това бойно поле двете жени бяха най-опасните. Останалото от залпа свали повече-то вражески стрелци и още докато падаха, полетя втори залп, който орази последните стрелци и очисти още конски гърбове.
Изненадани, верните на Сеанчан тарабонци се опитаха да дадат отпор. Сред тези, които все още бяха на коне, някои снишиха пиките за контраатака. Други, може би обзети от безразсъдството, обсебващо онякога хората в битка, пуснаха пиките и опънаха лъковете си. Но третият залп ги помете, фурията от стрели прониза гръдните брони от съвсем близо — и оцелелите изведнъж осъзнаха, че са оцелели. Повече то им другари се гърчеха на земята или се мъчеха да се надигнат, макар и пронизани от по две-три стрели.
Вече бяха по-малко на брой от противниците си. Няколко души обърнаха конете и след миг повечето вече бягаха на юг, подгонени от последния дъжд стрели, който свали още от тях.
— Стой! — викна Итуралд. — Задръж.
Шепа конници стреляха отново, но останалите благоразумно се въздържаха. Можеха да убият още някой, преди врагът да избяга извън обхвата им, но тази група вече бе разбита, а много скоро щеше да им потрябва всяка стрела. Най-хубавото беше, че никой от тях не се впусна в гонитба.
Същото не можеше да се каже за Ланасиет. С развети плащове, той и двестате му тарабонци вече препускаха след бягащите. Итуралд си представи, че чува лая им — като кучета по дирята на бягаща плячка.
— Според мен Ланасиет го видяхме за последно, милорд — каза Джалам, щом дръпна юздите до него.
Итуралд сви рамене.
— Сигурно, млади приятелю. Все едно — изобщо не съм си въобразявал, че тарабонците ще се върнат с нас в Арад Доман. А ти?
— Не, милорд — отвърна високият Джалам. — Но си мислех, че ще опази честта си в първата битка.
Итуралд вдигна далекогледа си към продължаващия бясната езда Ланасиет. Вече не се виждаше и едва ли щеше да му дойде умът, дето го нямаше. Една третина от частта му беше пометена, все едно че ги беше избила дамане. А беше разчитал на още няколко дни. Трябваше пак да промени плановете си, може би да промени и следващата си цел.
Изтласка Ланасиет от мислите си, обърна далекогледа към улицата, където бяха стъпкани селяните, и изсумтя изненадано. Не се виждаха никакви прегазени тела. Приятели и съседи сигурно бяха излезли да ги извлекат, макар че при битка в края на селото това изглеждаше почти толкова вероятно, колкото ако труповете сами се бяха вдигнали, след като конете ги бяха стъпкали.
— Време е да изгорим тия хубавички сеанчански складове — рече той.
Пъхна далекогледа в кожения калъф, вързан за седлото, нахлузи шлема и смуши Здравеняк надолу по склона. Джалам и другите го последваха в колона по двама. Коловозите от селски фургони и разровеният бряг издаваха брода през източния поток.
— А, Джалам! Кажи на няколко души да предупредят селяните да почнат да местят каквото там искат да спасят. Да почнат с къщите най-близо до лагера.
Щом пожарът можеше да плъзне в едната посока, със същата сила можеше и в другата. И сигурно щеше да стане точно така.
Всъщност той вече беше подпалил най-важния пламък. Най-мал-кото беше раздухал жаравата. Стига Светлината да го огрееше, стига никой да не се окажеше обзет от нетърпение или отчаян от прангите, наложени от Сеанчан над Тарабон, стига никой да не бе претърпял злополуките, които можеха да провалят и най-добре замисления план, то из целия Тарабон над двайсет хиляди мъже щяха да са нанесли удар като този, или щяха да го сторят до края на деня. А на другия ден щяха да го повторят. Единственото, което му оставаше сега, беше с бой да си пробие път назад, през над четиристотинте мили в Тарабон, без да щади кръвта на Заклетите в Дракона тарабонци, да събира своите и след това да прекоси наново равнината на Алмот. Стига Светлината да го огрееше, този пламък щеше да опари сеанчанците достатъчно силно, за да ги накара да го подгонят, изпълнени с гняв. С много, много гняв, надяваше се Итуралд. И тогава щяха да се напъхат главоломно в капана, който им беше поставил, преди да са разбрали за съществуването му. А ако не го подгонеха, поне беше отървал отечеството си от тарабонците и бе обвързал доманските Заклети в Дракона да се сражават за краля, а не срещу него. А ако усетеха капана…
Докато яздеше надолу по склона, Итуралд се усмихна. Ако усетеха капана, той вече бе подготвил друг план, и още един зад него. Винаги гледаше напред и винаги предвиждаше всяка възможност, която можеше да си въобрази, освен ако самият Прероден Дракон не се появеше пред него. Смяташе, че плановете, които е подготвил, ще се окажат достатъчни. Засега.
Върховната лейди Сурот Сабел Мелдарат лежеше будна в леглото си, втренчена в тавана. Луната беше залязла и сводестите прозорци с изглед към дворцовата градина бяха притъмнели, но очите й се бяха приспособили, тъй че можеше да различи поне очертанията на изящно изрисуваните фигури. До разсъмване оставаха не повече от час-два, но тя все още не беше мигнала. Беше лежала будна през повечето нощи, откакто изчезна Тюон, заспиваше едва след като умората склопи очите й, колкото и упорито да се мъчеше да ги задържи отворени.
Сънят й носеше кошмари, които, за жалост, не можеше да забрави. В Ебу Дар така и не падаше истински студ, но нощем все пак ставаше леко прохладно, достатъчно, за да я държи будна под тънката копринена завивка. Въпросът, който терзаеше сънищата й, бе прост и очевиден. Жива ли беше Тюон, или мъртва?
Бягството на онази дамане от Ата-ан Миере и убийството на кралица Тилин говореха в полза на смъртта й. Твърде значими бяха тези три „случайни“ събития в рамките на една нощ, за да са просто съвпадение, а първите две сами по себе си бяха достатъчно ужасяващи, за да намекнат, че с Тюон се е случило най- лошото. Някой се опитваше да всее страх сред Риагел, „Завърналите се“, може би за да осуетят цялото Завръщане. А как по-добре щеше да го постигне от това да убие Тюон? Нещо по-лошо, трябваше да е някой от своите. След като Тюон бе слязла тук под булото, никой тукашен не знаеше коя е. Тилин със сигурност бе убита с Единствената сила, от сул-дам и нейната дамане. Сурот беше подскочила от радост при
