само че никого не беше убила, а беше Изцерила нещо, за което твърдяха, че не може да се Изцери.
Нинив прикри раздразнението си. Жълтата им Аджа и цялото им прехвалено знание за Церителството, дето беше готова на колене да им падне и да ги моли да я научат! Ами че тя разбираше от Церителство повече от всички тях заедно!
— Сега внимавайте много. Направя ли го, скоро няма да имате друга възможност да го видите.
Реакцията на Леане беше различна от тази на Сюан. Тя прегърна сайдар и се усмихна, а после го пусна, без да престава да се усмихва. После разпери ръце, прегърна Нинив, притисна я чак докато кокалите й не изпукаха, и зашепна:
— Благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти…
Сред Жълтите се надигна мърморене и Нинив се приготви да потъне в наслада от похвалите им. Щеше милостиво да приеме и извиненията им. Но после чу какво говореха.
— …ще ми използва Огън и Земя, сякаш дупка в камък ми е запробивала. — Това дойде откъм Дагдара.
— По-мек допир щеше да е по-добре — съгласи се Шанел.
— …да се види дали Огън няма да е полезен при сърдечни проблеми — каза замислено Терва, потупвайки се с пръст по дългия нос. Белдемайн, пълната арафелка със сребърните звънчета в косата, кимна разсъдливо.
— …щом Земя се съчетава с Въздух толкова лесно, нали разбираш…
— Огън, впреден с Вода…
Нинив зяпна. Те съвсем я бяха забравили. Въобразяваха си, че могат да направят това, което току-що им беше показала, по-добре от нея!
Миреле я потупа по рамото и каза:
— Браво. Добре се справи. Не се притеснявай, похвалите ще дойдат по-късно. Все още са малко слисани.
— Надявам се, това поне означава, че няма да лъскам котлите повече.
Шериам я изгледа смаяно.
— Тъй ли, чедо? Че какво те кара да мислиш така? — Все още прегръщаше с една ръка Сюан, която си бършеше очите с кърпичка. — Ако всеки започне да нарушава правилата, които сам е избрал, и започне да прави каквото му хрумне, а после се измъкне от наказанието само защото е направил нещо добро, за да го уравновеси, светът щеше да е пълен хаос.
Нинив въздъхна тежко. Сама трябваше да се сети.
— Предполагам това означава, че ще трябва отново да опитомим Логаин — каза Нисао. Каза го все едно че й се иска да отрече всичко случило се току-що.
— А можем ли? — попита Карлиня и всички очи се извърнаха към нея. — От етична гледна точка, ние можем да си обсъждаме дали да подкрепим един мъж, който може да прелива, мъж, който се опитва да събере други мъже, които го могат, и да продължаваме както преди, опитомявайки всеки, когото намерим. От практична — как ще му въздейства това, което сме направили, когато го разбере? Колкото и да е смущаващо, както стоят нещата, той ще види в нас нещо отделно от Кулата и което е по-важно — от Елайда и Червената Аджа. Ако опитомим дори един мъж, можем да се лишим от тази отлика и с това — от възможността да го имаме на наша страна преди Елайда.
Мълчание загърна стаята. Айез Седай се заспоглеждаха угрижено. Сестри бяха загинали, докато пленят Логаин, и макар отново да беше заслонен безопасно, Нинив бе станала причината отново да се занимават с него, при това забърквайки още по-голяма каша.
— Мисля, че трябва да тръгваш — каза тихо Шериам.
Нинив нямаше никакво намерение да спори.
Навън я чакаше Елейн.
— Съжалявам, Нинив — каза тя. — Толкова бях възбудена, че издрънках всичко на Шериам и едва тогава забелязах, че Романда и Делана също са там.
— Няма значение — отрони тежко Нинив. — Рано или късно щеше да се разбере. — Само дето не беше честно. „Направих нещо, за което казваха, че е невъзможно, и сега пак трябва да търкам котлите!“ — Елейн, не ме интересува какво казваш, но трябва да се махаме. Том и Джюйлин ще ни намерят коне, а Биргит ако ще да…
— Боя се, че е твърде късно — отвърна отчаяна Елейн. — Новината вече е плъзнала.
Лариса Линдел и Дзенейр Годар — и двете от Жълтата Аджа — се спуснаха към Нинив като усорлици. Лариса беше кокалеста, а Дзенейр беше доста закръглена и високомерна за две кралици, но сега и двете бяха обзети от нетърпеливо очакване.
— Искам да ми го покажеш стъпка по стъпка, Нинив — каза Лариса и я хвана под ръка.
— Нинив — каза Дзенейр и я сграбчи за другата ръка, — обзалагам се, че ще открия стотина неща, за които не си се сещала дори, стига да ми го покажеш няколко пъти.
Салита Торанес, мургава тайренка, също изникна отнякъде.
— Изпреварили са ме, както виждам. Е, душицата ми да изгори, ако се оставя да чакам на опашката.
— Аз бях първа, Салита — каза твърдо Дзенейр. И стисна Нинив по-здраво.
— Аз бях първа — заяви Лариса и също я стисна.
Нинив хвърли отчаян поглед към Елейн, а тя я изгледа съчувствено и сви рамене. Това беше имала предвид, като й каза, че било твърде късно. Сега направо нямаше да я оставят на мира.
— Ядосана ли? — говореше Дзенейр. — Петдесет начина знам да я ядосам толкова, че…
— Аз мога да измисля сто — каза Лариса. — И смятам да и прекърша преградата, та ако ще това да е последното, което ще направя.
Магла Даронос си проби с рамене път сред групата — а рамене за това тя имаше. Имаше вид на размахала меч или най-малкото ковашки чук.
— Ти ли ще й я прекършиш, Лариса? Ха! Аз вече съм си наумила няколко начина ей сега да й я избия.
На Нинив просто й се дощя да запищи.
Единственото, което можеше да направи Сюан, бе да се въздържа да прегърне отново сайдар, макар да й се струваше, че всеки миг отново ще се разплаче. Това повече не можеше да си го позволи. А освен това щеше да се изложи като някоя глупава новачка пред скупчените около нея жени. Всеки израз на почуда и радост, всеки топъл поздрав, все едно че се е завърнала при тях след години раздяла, й идваха като балсам, особено от онези, с които беше дружка още преди да стане Амирлин, преди времето и дългът да ги разделят. Лелейн и Делана я прегръщаха както преди дълги години. Моарейн беше единствената й по- близка тогава, единствената освен Леане, която бе успяла да задържи край себе си, откакто бе наметнала шарфа и бе поела дълга си.
— Толкова е хубаво, че се върна — засмя се Лелейн.
— О, толкова е хубаво — измърмори топло Делана.
Сюан се засмя и се наложи да изтрие сълзите от бузите си. Светлина, какво й ставаше? Не беше се разплаквала толкова лесно дори като дете!
Навярно беше от радост, че си бе възвърнала сайдар, от цялата топлина около нея. Светлината беше свидетел, всичко това наведнъж можеше да трогне всекиго. Не беше посмявала дори да мечтае, че този ден ще настъпи някога, а сега, след като се случи, не хранеше никакво лошо чувство към тези жени, въпреки хладната им отчужденост доскоро, въпреки настояването им да не си забравя мястото, което й се полага.
С крайчеца на окото си забеляза Гарет Брин на стълбата в единия край на стаята.
— Извинете ме за малко — каза тя и се забърза към него.
Но бързането й означаваше да се спира на всеки две крачки, за да приеме поредното поздравление по целия път до стълбата, така че успя да го настигне едва когато той закрачи по коридора на втория етаж. Тя го изпревари и се обърна. Почти побелялата му коса беше разрошена, изсеченото му лице и износеното му палто бяха прашни. Изглеждаше корав като скала.
Той вдигна към нея снопа листове в ръката си и каза:
