добрите отношения с Мъдрите, макар че Сюан нямаше как да го знае. Изгледа Сюан, докато тя се отдалечаваше по улицата. Изглежда, сега тя трябваше да предлага закрилата. Надяваше се да се справи не по-зле, отколкото приятелката й навремето.
Чаят не беше изстинал и тя реши да прати Миеса, слугинята си, за кифлички и плодове, но когато на вратата плахо се почука, се оказа, че не е Миеса, а Луцилде, една от новачките, които бяха довели от Кулата.
— Делана Седай? Пристигнала е една жена и Аная Седай каза, че трябва да я доведа при вас. Казва се Халима Саранов. Твърди, че се познавате.
Делана тъкмо отвори уста да й каже, че не познава никаква Халима Саранов, когато на прага се появи жена. Изглеждаше едновременно тънка и сочна и носеше тъмносива рокля с дълбоко деколте; дълга черна коса обрамчваше зеленооко лице, което сигурно щеше да накара всеки мъж, който я види, да зяпне. Но не заради всичко това зяпна Делана, разбира се. Жената държеше ръцете си на хълбоците, но с мушнати палци между показалеца и средния пръст. Делана никога не беше очаквала да види този знак от някоя жена, която не носи шала, а тази Халима Саранов не можеше дори да прелива. Достатъчно близо беше, за да е сигурна в това.
— Да — каза Делана. — Познаваме се. Остави ни сами, Луцилде.
Без да дочака новачката да излезе, Халима залюшка бедра към стола, на който доскоро беше седяла Сюан, и седна, без да я канят. Вдигна една от недокоснатите чаши, кръстоса крака, отпи и погледна Делана над нея.
Делана я прикова с твърд поглед.
— За каква се мислиш? Колкото и високо да смяташ, че стоиш, никоя не може да стои по-високо от Айез Седай. И къде си го научила този знак?
Халима й се усмихна насмешливо.
— Наистина ли мислиш, че тайните на… да я наречем „по-тъмната“ Аджа са чак толкова тайни? Колкото до това кой къде стои, много добре знаеш, че дори един просяк да ти покаже подходящите знаци, трябва да скочиш и да се подчиниш. Колкото до мен, за известно време бях спътничка на Кабриана Мекандес, Синя сестра. За съжаление, Кабриана умря — падна от коня си, — а Стражникът й толкова се натъжи, че отказа да стане от постелята си и да яде. Той също умря. — Халима се усмихна. — Двете с Кабриана доста си поговорихме преди да умре и тя ми каза за Салидар. Каза ми също така доста неща, които беше научила за плановете на Бялата кула за вас. И за Преродения Дракон.
Делана съвсем не беше от жените, склонни лесно да се предадат. Пердашила беше крале, за да ги принуди да сключат мир, когато искаха война, влачила беше кралици за вратовете, за да подпишат договори, които трябваше да се подпишат. Вярно, щеше да се подчини на предполагаемия просяк, ако представеше подходящите знаци и изречеше правилните думи, но ръцете на Халима я бяха отличили като Черна Аджа, каквато тя явно не беше. Навярно жената смяташе, че това е единственият начин Делана да я признае, или може би искаше да се изперчи с познаването на забранени неща. Не, тази Халима никак не й харесваше.
— Значи от мен се очаква да се погрижа Съветът да приеме информацията ти — каза тя навъсено. — Няма да е проблем, стига да знаеш достатъчно за Кабриана, за да подкрепиш версията си. В това не мога да ти помогна — срещала съм я само един-два пъти. Няма вероятност тя да се появи и да развали версията ти, нали?
— Никаква. — Жената пак се усмихна подигравателно. — А животът на Кабриана мога да го издекламирам наизуст. Знам неща, които и тя самата беше забравила.
Делана само кимна. Убийството на една Сестра винаги беше достойно за съжаление, но каквото трябва да стане, трябва да стане.
— Тогава няма никакъв проблем. Съветът ще те приеме като гостенка, а аз ще се погрижа да те изслушат.
— Гостенка не е точно това, което имах предвид. Нещо по-постоянно, струва ми се. Твоя секретарка, или още по-добре — съветничка. Искам да съм сигурна, че вашият Съвет ще бъде напътстван грижливо. Освен онази история за вестите на Кабриана, от време на време ще трябва да ви давам указания.
— Сега ти ме чуй! Аз…
Халима я прекъсна, без да повиши глас.
— Казаха ми да ти спомена едно име. Име, което понякога използвам. Аран-гар.
Делана се отпусна тежко. Това име й беше споменавано в сънищата. За пръв път от години Делана Мозалейн се изплаши.
Глава 31
Червен восък
Чаткането на копитата почти се стопи в шума на Амадор, когато Еамон Валда бавно подкара черния си кон по многолюдните улици. Потта се просмукваше през всяка негова пора под съвършено излъсканата му ризница и снежния плащ, проснат върху мощната задница на коня, но той изобщо не обръщаше внимание на зноя, все едно че беше прохладен пролетен ден. Правеше върховни усилия да не обръща внимание и на мръсните мъже и жени, дори деца, с окъсани дрехи и посърнали лица на хора, изгубили всичко. Дори тук. Дори и тук.
За пръв път в живота му величавите каменни стени на Крепостта на Светлината, увенчани с кули, окичени със знамена и несъкрушими, бастион на истина и право, не повдигнаха духа му. Той се смъкна от седлото в големия двор, подхвърли юздите на едно Чедо и му изръмжа добре да се погрижи за животното; мъжът си знаеше работата, разбира се, но Валда просто изпитваше потребност да се сопне на първия, който му попадне. Белоплащи мъже щъкаха във всички посоки с твърде показна енергичност въпреки зноя. Надяваше се в това да има нещо повече от показност.
Младият Дейн Борнхалд се появи тичешком отнякъде и опря пестник в покритата си с броня гръд в пламенен поздрав.
— Светлината да ви освети, милорд-капитане. Добре ли пътувахте от Тар Валон? — Очите му бяха кръвясали и миришеше на ракия. Пиенето денем не се прощаваше.
— Бързо, във всеки случай — изръмжа Валда, докато си сваляше ръкавиците и ги затъкваше в колана си.
Не беше заради ракията, макар че това провинение заслужаваше сериозна забележка. Пътуването наистина беше бързо за такова разстояние. Смяташе да даде на легиона една нощ отпуск в града като награда, след като вдигнеха стана си отвън. Бързо пътуване наистина, но той не беше одобрил заповедта да се връща тъкмо когато едно силно подбутване можеше да срути килналата се Кула и да зарови вещиците под руините й. И освен това всеки ден му беше носил лоши вести. Ал-Тор в Кемлин. Всъщност нямаше значение дали този мъж бе Лъжедракон, или истинският — важното бе, че той можеше да прелива, а всеки мъж, който правеше това, трябваше да е Мраколюбец. Заклетите в Дракона в Алтара. И този така наречен Пророк и неговата сган в Геалдан, дори в самата Амадиция.
Успял беше поне да избие част от тази утайка, въпреки че беше трудно да се бие с врагове, които се стапят и изчезват по-често, отколкото устояват, които можеха да се слеят с прокълнатите потоци от бежанци и още по-лошо — с обезумели скитници, които, изглежда, си въобразяваха, че ал-Тор е преобърнал целия световен ред с главата надолу. Но той беше намерил решение, макар и не съвсем задоволително. Пътят зад легиона му сега бе покрити с леш и гарваните се хранеха до пръсване. Щом не беше възможно да се различи боклукът на Пророка от бежанския боклук, какво пък, трепи наред всички, които се пречкат на пътя ти. Невинните да са си останали по домовете, където им е мястото — нали Създателят бездруго ще ги приюти. Ако питаха него, той просто им помагаше в това.
— Чух, че Мургейз била тук — каза той. Не го вярваше — всяка втора приказка в Андор беше умуване над това кой точно е убил Мургейз — затова се изненада, когато Дейн кимна.
Изненадата му се превърна в отвращение, когато младежът заломоти за покоите на Мургейз и за ловуванията й, колко добре се отнасяли към нея и как тя със сигурност щяла много скоро да подпише договор с Чедата. Валда открито се намръщи. Друго от Ниал не можеше и да се очаква. Този мъж навремето си бе един от най-добрите воини, смятаха го за велик военачалник, но беше остарял и омекнал — Валда го беше разбрал още когато заповедите му стигнаха в Тар Валон. Ниал трябваше да се придвижи със сила към
