зайци по хълмовете около града, разбира се, а малкото оцелели страдаха толкова от сушата, колкото и от хората, но носът на Перин щеше да ги отведе до толкова, колкото щяха да са им нужни за месо, стига наистина това да им беше целта. Той така и не хвърли и една стрела, но настоя да останат, докато Гаул не го попита дали не се кани да лови прилепи под луната; понякога Перин забравяше, че други хора не могат да виждат толкова добре като него в нощта. На другия ден остана да ловува и по мръкнало, както и на по- другия.
Проблемът беше в това, че иначе простият му план като че ли се провали. Първата нощ, когато се върна в Слънчевия палат, приятно уморен от цялото това вървене, едно случайно полъхване донесе до него аромата на Берелайн тъкмо навреме, за да го спре да влезе в преддверието на палата. Перин даде знак на айилските стражи да замълчат и се измъкна крадешком през една слугинска врата, където се наложи да потропа, за да накара някакъв тип с гуреливи очи да му отвори. Следващата нощ Берелайн го очакваше в коридора пред покоите му; наложи му се да се крие зад един ъгъл половината нощ, докато я откаже. Всяка нощ тя го причакваше някъде, сякаш можеше да се престори, че срещата е случайна, когато всички с изключение на няколко слуги вече спяха дълбоко. Беше си чиста лудост — защо просто не се прехвърлеше на някой друг? И всяка нощ, когато най-после успееше да се промъкне в спалнята си с ботуши в ръцете, Файле се оказваше заспала в онази проклета дебела нощница. Дълго преди шестата му безсънна нощ той вече бе готов да си признае, че е сгрешил, макар да не разбираше как и в какво. Всичко, което му се искаше, беше само една дума от Файле, един намек за това, което трябваше да каже или да направи. А единственото, което получаваше, беше скърцането на собствените му зъби в мрака.
На десетия ден Ранд получи нова молба от Койрен за аудиенция, с думи също толкова учтиво подредени, колкото в първите три. Известно време той остана да седи, хванал дебелия кремав пергамент. Мислеше. Наистина все още не можеше да определи на какво разстояние беше Аланна, но ако сравнеше силата на усещането си за нея в първия ден със сегашната, май бе изминала половината път до Кайриен. Ако беше така, Мерана не си губеше времето. Това бе добре — искаше я нетърпелива. Разкаяна, поне малко, също щеше да му свърши работа, но това беше все едно да пожелае луната — тя беше Айез Седай. Още десет дни, докато стигнеха Кайриен, ако поддържаха същата скорост, а трябваше да могат. Достатъчно време, за да се срещне още два пъти с Койрен, така че да е предоставил на всяка група по три аудиенции. Нека Мерана да се замисли над това, когато пристигне. Изобщо никакво предимство за нея. Тя не биваше да разбере, че той по-скоро щеше да си пъхне главата в змийско гнездо, отколкото да се приближи до Кулата, особено с Елайда за Амирлин. Още десет дни и той щеше ботушите си да изяде, ако не минеха само още десет преди Мерана да хвърли поддръжката на Салидар в нозете му без никакви глупости за наставления. А после най-сетне щеше да насочи цялото си внимание към Самаил.
Когато Ранд седна да напише на Койрен, че може да доведе две от Сестрите в Слънчевия палат утре следобед, Луз Терин ясно замърмори: „Да. Самаил. Ще го убия този път. Демандред и Самаил, и всички, този път. Да, ще го сторя.“
Ранд не му обърна внимание.
Глава 51
Пленяването
Ранд остави Сюлин да му облече палтото по простата причина, че иначе трябваше буквално да й го издърпа от ръцете. Както обикновено, тя се опита да му го нахлузи на гърба, без да я интересуват подробности от рода на това къде ще се окажат ръцете му например. Резултатът беше малко танцуване посред спалнята му. Луз Терин заграчи в нещо като налудничава радост: „Самаил, о, да, но първо Демандред. Първо се отървавам от него, после от Самаил. О, да!“ Ако си имаше ръце, сигурно щеше да ги затърка от радост. Ранд го пренебрегна.
— Бъди почтителен — промърмори Сюлин. — Не прояви никакво уважение към онези Айез Седай в Кемлин и видя какво се получи. Мъдрите… Чух Мъдрите да казват някои неща… Трябва да бъдеш почтителен… милорд Дракон.
Най-после той успя да си навлече палтото както трябва.
— Мин дойде ли вече?
— Случайно да я виждаш? — Сюлин щипна някакво въображаемо конче от червената коприна на дрехата му и започна да го закопчава. Искаше му се по-бързо да го остави на мира. — Мин ще дойде тогава, когато дойде и ако дойде. Сорилея ще приключи с нея в шатрите, когато приключи. — Изведнъж тя вдигна глава и го изгледа рязко. — Ти какво искаш от нея? Едва ли искаш да те ощипят по задника, докато Айез Седай са тук.
Той се намръщи. Сорилея много добре знаеше, че точно днес той имаше нужда от Мин — възможността тя да провиди Койрен и другите две Сестри не беше за изпускане. Сорилея беше обещала да я върне навреме. Той отново се дръпна, но Сюлин го последва и продължи да го закопчава.
— Сюлин, искам да отидеш до шатрата на Сорилея. Намери Мин и я доведи. Без въпроси, Сюлин. Просто го направи.
Тя успя да се усмихне и да изскърца със зъби едновременно.
— Както заповяда милорд Дракона. — И се поклони почти до пода.
— Колко още? — попита я той. Не беше нужно да уточнява до какво.
Тя отговори спокойно и решително — и изобщо без да ръмжи.
— Докато моят срам се изравни с техния. — За миг го изгледа право в очите, също като старата Сюлин, макар и с по-дълга коса, но също толкова бързо маската й се върна. — Ако милорд Дракона ме извини, трябва да изтичам да изпълня нареждането му. — И наистина изхвърча от стаята. Ранд поклати глава и сам дозакопча последните копчета.
Честно казано, чувстваше се добре. Освен относно Мин, разбира се. Сорилея беше обещала. И Мин беше обещала. Успееше ли да отклони неизбежните въпроси на Койрен дали все пак не е решил да тръгне с нея за Тар Валон, щеше да накара Мин да седне и да… Не беше сигурен какво. Но Аланна се беше приближила с още един ден. Малко време, колкото да изслуша Койрен, и след това щеше да се поупражнява с меча.
„Демандред — изръмжа Луз Терин. — Той искаше Илиена!“ Както обикновено, мисълта за Илиена го отпрати някъде далече, хлипащ и стенещ. „Илиена! О, Светлина, Илиена!“
Ранд взе Драконовия скиптър и излезе в приемната. Какво ли щеше да измисли днес Койрен? Той седна на високия стол на подиума, за да престане да крачи нервно. Не заради Айез Седай. Заради Мин. Тя знаеше, че има нужда от нея. Знаеше го.
Най-сетне едно от крилата на широката врата се отвори само колкото да пропусне една жена, но не се оказа Мин, а Чиад.
— Айез Седай са тук, Кар-а-карн. — Произнесе титлата малко вдървено, все още несигурна допустимо ли е един влагоземец да бъде вожд на вождовете. И впрочем, все още несигурна как да гледа на него като на син на Дева.
Ранд кимна и спря Драконовия скиптър на коляното си.
— Да влязат.
Щеше да се накара на Мин. Да седи с Мъдрите, след като знае, че му трябва!
Койрен се плъзна в залата като голям самоуверен лебед, последвана от Галина и някаква гарвановокоса жена с айезседайско лице. Всички днес бяха облечени в сиво, избрано, както той предположи, за да не се вижда прахта. За негова изненада след трите Айез Седай пак влязоха слугини, цяла дузина, приведени под тежестта на два обковани с месинг сандъка, и двата с внушителни размери. Някои от младите жени го погледнаха, но лицата на повечето останаха сведени, съсредоточени от тежестта или може би от страх.
Устните на Ранд се изкривиха. Ама те наистина си въобразяваха, че могат да го купят!
— Колко жалко, че твоята Зелена сестра днес не е тук — каза Галина.
Той се взря в нея. И трите Айез Седай го гледаха напрегнато. Как беше възможно да знаят за Аланна?
Не му остана обаче време за чудене — почти в същия миг кожата му започна да настръхва.
В него се надигна ярост, и в Луз Терин също. Ранд сграбчи сайдин и го измъкна почти от зъбите на Луз Терин. Нажежен до бяло гняв закипя по границите на Празнотата и той се взря яростно в Койрен, Галина и
