Сорилея едва-едва усети преливането вътре. Едва можа да го усети, защото и тя самата едва можеше да прелива, но не това беше причината да не му обърне внимание. Те бяха преливали тук ден и нощ, откакто бяха пристигнали, и никоя от Мъдрите вече не си губеше времето да се чуди защо го правят. Сега Сорилея определено имаше по-важни неща, за които да мисли. В двореца на дървоубиеца Девите вече бяха настръхнали заради Ранд ал-Тор и мърмореха, че Кар-а-карн този път трябвало да им даде някакво обяснение, когато се върнел. Сорилея бе преживяла много повече от всички Деви, много по-дълго бе живяла от всички Мъдри, нищо, че беше немощна със Силата, но и тя бе притеснена. Както повечето мъже, Ранд ал-Тор тръгваше когато пожелае и отиваше където пожелае — в това отношение мъжете бяха като котките, — но този път, в същия момент, в който той се беше измъкнал нанякъде, Мин също беше изчезнала на път за двореца. Сорилея не обичаше съвпаденията, колкото и да обкръжаваха те Кар-а-карн.
Глава 52
Сплитовете на Силата
Мъжете, насядали по масите в гостилницата на „Скитащата жена“, бяха предимно местни хора. Дългите им жилетки бяха ушити от ярка коприна, често с брокат, и ги носеха върху бели ризи с широки ръкави. Гранатови камъчета красяха пръстените по ръцете им, широките като халки обеци по ушите им бяха златни, а по ефесите на извитите им ножове, стърчащи от коланите им, святкаха лунни камъни и сапфири. Няколко от мъжете бяха облечени не в жилетки, а с палта, със златни или сребърни верижки, висящи на тесните ревери, извезани на цветчета или животински фигури. Тези палта всъщност изглеждаха странно — твърде малки, за да ги облече човек, почти като къси пелерини — но облеклите ги носеха дълги тесни мечове, както и по един извит кинжал и изглеждаха еднакво готови да използват и двете, заради крива дума, заради поглед накриво или просто защото така им се е дощяло.
Общо взето, тълпата беше пъстра. Двама мурандийски търговци със засукани мустаци и смешни малки брадички и един доманец с коса, падаща под раменете му и с тънки мустачки, който носеше златна гривна и тясна златна огърлица, както и голяма перла, полюшваща се на едното му ухо. Мургав Ата-ан Миере в яркозелено палто, с татуирани длани и два ножа, затъкнати в червения пояс, както и един тарабонец с прозрачен воал, покриващ дебелите му мустаци, които почти скриваха устата му, и още немалко чуждоземци, които можеше да са отвсякъде. Но всеки от тях беше струпал камара монети пред себе си, макар големината на купчините да бе различна. „Скитащата жена“ бе съвсем близо до Тарасинския палат и привличаше гости с достатъчно злато за харчене.
Мат разбърка петте зара в кожената чаша и ги завъртя на масата. Спряха се на две корони, две звезди и знака купа. Прилично хвърляне; не повече. Късметът му прииждаше на вълни и в момента вълната изглеждаше ниска, което означаваше, че в най-добрия случай печелеше в половината хвърляния. Досега бе успял да изгуби десет пъти поред — необичайна поредица за него. Заровете се озоваха в ръката на един синеок чужденец, мъж с тясно лице, който, изглежда, разполагаше с достатъчно монети за прахосване въпреки простоватото си кафяво палто.
Ванин се наведе и прошепна в ухото на Мат.
— Пак са навън. Том казва, че все още не може да разбере как излизат. — Мат се извърна към него с такава гримаса, че дебелият Ванин се изправи по-бързо, отколкото човек би допуснал, че е в състояние при това негово туловище.
Мат отпи от динения си пунш и изгледа намръщено масата. Пак! Хвърлените от синеокия зарове се затъркаляха на масата и се спряха на три корони, роза и пръчка. Печалбата му бе споходена с мърморене около масата.
— Кръв и пепел — изруга Мат. — Остава само Щерката на Деветте луни да влезе и да ме повика с пръст. — Синеокият, надигнал бокала да отпразнува победата си, се задави. — Да не го знаеш това име? — попита Мат.
— Пуншът ми влезе в кривото гърло — обясни мъжът с акцент, който Мат не можа да разпознае. — Що за име спомена?
Мат направи умиротворителен жест; виждал беше да започват битки и заради по-малки дреболии от тази. Събра останалото му злато и сребро, прибра всичко в кесията си, пъхна я в джоба си и стана.
— Аз приключих. Благослов на Светлината за всички тук. — Всички на масата повториха пожеланието, дори чужденците. Хората в Ебу Дар бяха много учтиви.
Макар да беше преди пладне, гостилницата беше доста пълна и двама от по-младите синове на госпожа Анан помагаха на момичетата с поднасянето на късната закуска. Самата ханджийка седеше в дъното на помещението край каменните стъпала и държеше всичко под око. До нея седеше една млада хубавичка жена, в чиито големи черни очи проблясваха весели пламъчета, като че ли тя знаеше някаква шега, която никой друг още не е чул. Лицето й бе гладко, косата й — лъскава и черна, а дълбокото деколте на роклята й разкриваше привлекателна гледка. Насмешката в очите й се усили, когато тя се усмихна на Мат.
— При вашия късмет, лорд Каутон — каза госпожа Анан, — съпругът ми трябва да ви пита накъде да си праща рибарските лодки. — Странно защо, гласът й прозвуча сухо.
Мат прие титлата, без да мигне. В Ебу Дар малцина щяха да предизвикат един лорд, освен други лордове; за него това си беше чисто пресмятане на числа. Лордовете все пак бяха доста по-малко от простолюдието, което означаваше по-малко възможности някой да се опита да му забие ножа. Въпреки това през последните десет дни му се беше наложило да счупи три глави.
— Боя се, че късметът ми не работи за такива неща, госпожо.
Олвер сякаш изведнъж изникна от едната му страна и нетърпеливо попита:
— Можем ли да прескочим до конните надбягвания. Мат?
Фриела, средната дъщеря на госпожа Анан, дотича и спипа момчето за раменете.
— Ще прощавате, лорд Каутон — каза тя загрижено. — Току-що ми се измъкна. — Вече мома за женене — спретнатата сребърна огърлица за брачния й нож вече беше стегнала тънката й шийка — тя си бе избрала доброволно да се грижи за Олвер и със смях обясняваше как искала да си роди шестима синове. Мат подозираше, че вече предпочита да са дъщери.
Този обаче, който си спечели сърдития поглед на Мат, достатъчно твърд, за да накара тайренеца да се закове на място, беше Нейлсийн — той тъкмо слизаше по стълбата. Тъкмо Нейлсийн беше включил Вятър в две надбягвания, с Олвер за ездач — тук в надбягванията яздеха момчета, — без Мат да разбере. Това, че Вятър се беше оказал толкова бърз, колкото името си, с нищо не оправяше нещата. Двете победи на Олвер го бяха направили алчен да напира за още.
— Вината не е ваша, госпожице — каза той на Фриела. — Натикайте го в някое буре, ако трябва. Разрешавам.
Олвер го изгледа с укор, но след миг се обърна и изгледа Фриела с нахална усмивка, която бе придобил незнайно откъде. Хич не му отиваше, с тези големи уши и широка уста — от него чаровен момък никога нямаше да се получи.
— Ще си седя кротко, само да мога да ти гледам очите. Имаш красиви очи.
Фриела беше наследила много неща от майка си, и не само външния вид. Тя се изсмя сладко и го погъделичка под брадичката, а той се изчерви. Майка й и младата чернокоса жена се усмихнаха.
Мат поклати глава и се заизкачва по стълбите. Трябваше да поговори с момчето. Не можеше така да се хили на всяка жена, която срещне. И да казва на Фриела, че имала красиви очи! На неговата възраст! Мат не знаеше откъде го беше взел Олвер това.
Докато се разминаваше с Нейлсийн, мъжът каза:
— Пак са се измъкнали, нали? — И когато Мат кимна, Нейлсийн подръпна острата си брада и изруга. — Ще събера мъжете, Мат.
Нерим се суетеше в стаята на Мат — триеше масата с влажен парцал, сякаш слугините вече не бяха избърсали прахта още заранта. Той делеше с Олвер съседната, по-малка стая и рядко излизаше от „Скитащата жена“. Ебу Дар беше разпуснат и нецивилизован град, така твърдеше той.
— Милорд ще излиза? — каза с печал Нерим, когато Мат си взе шапката. — В тази дреха? Боя се, че на рамото ви има винено петно от снощи. Щях да го махна, ако милорд беше благоволил да си я свали за малко тази сутрин. И съдрано на ръкава — от нож, предполагам — можех да го закърпя.
Мат го остави да му донесе едно сиво палто със сребърни ширити на маншетите и с висока яка и му подаде зеленото със златното везмо.
