— Вярвам, че милорд няма да донесе поне днес кръв. Петната от кръв се махат много трудно.
Този компромис между двамата вършеше работа. Мат се примиряваше с печалната физиономия на Нерим и с мрачните му забележки и го оставяше да оправя, да му чисти и поднася неща, които по-лесно можеше да си вземе сам. В замяна Нерим се съгласяваше, макар и с неохота, да не го мъчи да го облича.
Мат опипа ножовете в ръкавите си, под палтото и в извърнатите надолу маншети на чизмите, погледна копието си в ъгъла до вратата, след което слезе долу. Копието като че ли привличаше разни идиоти, които налитаха да се бият с него като мухи на мед.
Въпреки шапката потта изби по лицето му в мига, в който пристъпи извън сянката и относителната хладина на хана. Утринното слънце можеше да мине за хубаво лятно пладне, но площадът Мол Хара беше изпълнен с хора. Отначало той остана на място, загледан намръщено към Тарасинския палат. След като Джюйлин и Том следяха отвътре, а Ванин наблюдаваше отвън, как жените все пак успяваха да излязат незабелязани? Излизаха навън почти всеки ден. След третия път Мат бе разположил мъже да наблюдават палата отвсякъде — заемаха постовете си още преди да се е съмнало. Бяха повече от достатъчно, заедно с него самия и Нейлсийн. Никой не бе зърнал и косъм от жените, но точно преди обед Том бе излязъл, за да им съобщи, че те някак си са успели да излязат. Старият веселчун направо беше пощурял и бе готов да си откъсне мустаците. Мат всъщност разбираше какво става. Просто го правеха напук на него.
Нейлсийн и останалите го чакаха мрачни и запотени. Нейлсийн опипваше дръжката на меча си, сякаш гореше от желание да го използва.
— Днес ще огледаме отвъд реката — каза Мат. Неколцина от Червените ръце се спогледаха притеснено — чули бяха историите за отсрещния бряг.
Ванин поклати глава и каза:
— Губене на време. Лейди Елейн никога не би отишла там. Айилката може би, или Биргит, но не и лейди Елейн.
Мат за миг затвори очи. Как бе успяла Елейн да съсипе един толкова добър мъж за толкова кратко време? Все още се надяваше, че като мине повечко време без вредното й влияние, Ванин ще се оправи, но вече започваше да губи надежда. Светлина, колко не понасяше благородничките.
— Е, ако и днес не ги видим, можем да забравим за Рахад — там те ще изпъкват като чучулиги сред черни косове, — но съм решил да ги намеря, та ако ще да са се напъхали под някой креват и в Ямата на ориста. Търсете по двойки, както обикновено, и си пазете гърба. Сега да намерим лодкари да ни превозят. Да ме изгори дано — да не би пък да са отишли да продават плодове на корабите на Морския народ?
За Елейн улицата изглеждаше както я бе видяла в Тел-айеран-риод. Тухлени сгради на по пет и шест етажа, с кръпки ронеща се бяла мазилка, сбутани една до друга и надвиснали над неравната улична настилка. Само че по това време на деня, със златистото слънце, печащо отгоре, сенките по тези тесни проходи напълно бяха изчезнали. Единствените разлики със Света на сънищата бяха прането, висящо от прозорците, хората — малцина навън по това време на деня, разбира се — и миризмата — воня на гнило, която я караше да се мъчи почти да не вдишва. За съжаление, всички улици в Рахад си приличаха.
Тя пипна Биргит по рамото да я спре и заоглежда една олющена сграда. От половината прозорци висеше захабено пране. Тънкият писък на бебе долиташе някъде отвътре. Беше с подходящия брой етажи — шест. Сигурна беше, че бяха шест. Нинив настояваше, че били пет.
— Не мисля, че е редно да стърчим на едно място и да зяпаме — промълви Биргит. — Хората ни гледат.
Това не беше съвсем вярно, Биргит просто се тревожеше за нея. Мъже без ризи, само с дрипави елеци се тътреха по улицата и слънчевите лъчи святкаха по бронзовите халки на ушите им и по бронзовите пръстени по ръцете им, или се промъкваха крадешком като безпризорни псета, готови да ти се озъбят или да те ухапят. По същия начин се държаха и жените, в техните захабени рокли и с техните накити, също така от бронз и с цветни камъчета. Всички — и мъжете, и жените, носеха в коланите си криви кинжали и в повечето случаи по още един, обикновен.
Всъщност никой не им обръщаше внимание, въпреки че състареното лице на Биргит изглеждаше предизвикателно, а тя самата беше доста висока за ебударка. Това можеха да видят хората в тях благодарение на не толкова простите вътъци на Въздух и Огън, които Елейн сама бе заплела навътре и овързала. Биргит сега бе жена с тънки бръчици покрай черните очи и с черна леко прошарена коса. Преобразяването беше толкова по-лесно, колкото повече се придържаш към истинския облик на човек, така че косата, падаща по гърба на Биргит и овързана на четири плитки с парцалива зелена лента, беше значително по-дълга от това, което носеха ебударките, но пък и самата Елейн не беше пожелала да си отреже своята и като че ли на околните им беше все едно. Преобразяването беше съвършено — тя само съжаляваше, че сега й се налага да се поти. С добавката и на един още по-сложен вътък на Дух, прикриващ способността на една жена да прелива, Елейн беше минала покрай самата Миреле на път извън палата тази сутрин. Все още го държеше — вече няколко пъти бяха мяркали Вандийн и Аделиз от тази страна на реката.
Дрехите им, разбира се, не бяха част от вътъците, а груби вълнени рокли с избеляла бродерия по ръкавите и около дълбоките тесни деколтета. Ризите и чорапите им също бяха вълнени и Елейн поне я сърбеше. Тилин им беше осигурила тези облекла наред с куп полезни съвети и два брачни кинжала в бели кании. Изглежда, омъжените жени биваха предизвиквани много по-рядко, отколкото неомъжените, а вдовиците, отхвърлили втори брак — най-малко от всички. Възрастта също помагаше. Никой нямаше да предизвика една сивокоса бабичка, макар че, виж, тя можеше да те предизвика.
— Мисля, че трябва да влезем — каза Елейн и Биргит тръгна пред нея, с едната ръка на ножа си, за да отвори небоядисаната врата. Вътре се откри сумрачен коридор с груби врати от двете страни и стръмно тясно стълбище от оронени тухли в дъното.
С белите кании или без тях, да влезеш в сграда, където не ти е мястото, тук беше един от добрите начини да се забъркаш в бой с ножове. Както и да задаваш въпроси или да проявиш любопитство. Тилин ги бе посъветвала на всяка цена да го избягват, но първия ден те бяха посещавали странноприемници, белязани само със сините си врати, като се канеха да казват, че изкупуват стари вещи от складове, за да ги подновят и препродадат. Тя бе останала с Биргит, а Нинив и Авиенда бяха тръгнали отделно, за да покрият повече площ. Гостилниците бяха тъмни, мръсни места и на два пъти Биргит едва я бе измъкнала навън, и двете с камите в ръце, малко преди да започне сериозната кавга. Втория път на Елейн й се наложи да прелее малко, за да спъне две жени, които хукнаха да ги гонят по улицата, и въпреки това Биргит беше сигурна, че някой ама наистина ги беше преследвал през останалата част от деня. Нинив и Авиенда се бяха натъкнали на същите трудности, само дето не бяха ги гонили; Нинив всъщност беше халосала някаква жена с трикрако столче. Така че бяха зарязали и най-невинните въпроси и сега само се надяваха да не се натъкнат на нож иззад някой ъгъл.
Биргит се заизкачва по стръмното стълбище пред нея. Миризмите на готвено се смесваха с обичайната воня на Рахад по най-неприятен начин. Бебето спря да реве, но някъде из сградата се развика жена. На третия етаж някакъв мъж с яки рамене отвори една врата тъкмо когато двете се качиха. Биргит го изгледа навъсено и той вдигна двете си ръце с длани към тях, след което отстъпи назад по коридора, изрита някаква врата и влезе. На най-горния етаж, където трябваше да се намира онзи склад, стига сградата да беше същата, мършава жена по груба ленена долна риза седеше под едно прозорче и точеше камата си — и не извърна поглед от тях, докато не отстъпиха бавно надолу по стъпалата. Тогава вече Елейн наистина въздъхна облекчено.
Беше повече от щастлива, че Нинив не прие облога й. Десет дни. Оказала се бе наивна глупачка. Минаваше вече единадесетият ден, откакто бе проявила това безразсъдно самохвалство, единадесет дни, през които понякога й се струваше, че вечерта е на същата улица, по която се беше мотала заранта, единадесет дни без намек за купата. Понякога си бяха оставали в двореца само за да си прочистят мозъците. Добре поне, че Вандийн и Аделиз също нямаха никакъв късмет. Доколкото схващаше Елейн, никой в Рахад нямаше да каже и две думи драговолно на Айез Седай. Хората се измъкваха още щом разберяха що за птици са те; тя сама беше видяла как две жени се опитаха да намушкат Аделиз, несъмнено за да ограбят глупачката, дръзнала да тръгне из Рахад в копринена рокля, и докато Кафявата сестра надигаше двете с потоци на Въздух, за да ги натика през един прозорец два етажа по-горе, и един човек не бе останал на
