корона. За простите хора може и да е все едно, но за кралете и кралиците няма да е така.
— Те все пак са Айез Седай — отвърна му също така тихо Ранд. — Които и да са. — „И където и да са — помисли си той сухо. — Айез Седай… Слуги на всички… Съветът на слугите разцепен… разцепен завинаги… рухнал… Илиена, обич моя…“ Той смаза безмилостно мислите на Луз Терин. Понякога те всъщност му помагаха, подавайки му знания, от които имаше нужда, но често ставаха твърде силни. Ако наистина имаше някоя Айез Седай… Жълта, те знаеха много за Церителството… може би тя… Беше имало една Айез Седай, на която можеше да се довери, макар едва преди смъртта й, и тя — Моарейн — му бе оставила един съвет за Айез Седай, за всяка друга жена, носеща шала и пръстена. — Никога не ще се доверя на никоя Айез Седай — изхриптя той тихо. — Ще ги използвам, защото имам нужда от тях, но все едно дали ще са от Кулата, или бунтовнички, знам, че ще се опитат да ме използват, защото Айез Седай знаят да правят само това. Никога няма да им се доверя, Башийр.
Салдеецът кимна умислено.
— Тогава използвай ги, ако можеш. Но не забравяй едно. Никой не може да се съпротивлява дълго, преди да тръгне натам, накъдето поискат Айез Седай. — И се изсмя, рязко и късо. — Доколкото знам, Артур Ястребовото крило е бил последният. Светлината очите ми да изгори дано, може би ти ще си вторият.
Скърцането на ботуши въвзвести нечия поява в двора. Беше един от хората на Башийр — младеж с яки рамене, с една глава по-висок от пълководеца си, с пищна черна брада и мустаци. Крачеше като човек, привикнал повече да язди, отколкото да върви пеш. Поклони се повече на Башийр, отколкото на Ранд. Башийр можеше и да следва Ранд, но Тумад — доколкото Ранд си спомняше, това беше името му: Тумад Азкан — следваше Башийр. Инайла и още три от Девите приковаха очи в новодошлия — те не вярваха на никой влагоземец, озовал се в близост до Кар-а-карн.
— Един мъж чака пред портите — каза притеснено Тумад. — Твърди, че е… самият Мазрим Таим, милорд Башийр.
Глава 2
Новодошлият
Мазрим Таим. Преди Ранд и други мъже през столетията бяха заявявали, че са Преродения Дракон. А през последните няколко години се бяха появили безброй Лъжедракони, някои от които наистина можеха да преливат. Мазрим Таим беше един от тях, вдигнал беше армия и бе опустошил Салдеа преди да го заловят. Лицето на Башийр остана невъзмутимо, но кокалчетата на пръстите му върху дръжката на меча побеляха. Тумад го гледаше в очакване на заповед. Бягството на Таим по пътя за Тар Валон, където трябваше да го опитомят, беше главната причина Башийр да се озове в Андор — Салдеа толкова се боеше от Мазрим Таим и толкова го мразеше, че кралица Тенобия беше изпратила Башийр с войска, за да го преследва където и да иде, колкото и дълго да продължи това, само за да е сигурна, че Таим никога повече няма да обезпокои Салдеа.
Девите останаха спокойни по местата си, но името подпали андорците като факла, хвърлена в купа сухо сено.
— Опрощението — каза Ранд.
— А ако не е дошъл заради твоето опрощение? — попита Башийр. — Ако още претендира, че той е Преродения Дракон? — Андорците се размърдаха: никой не желаеше да е на по-малко от сто мили разстояние от място, където Единствената сила можеше да се използва в двубой.
— Ако смята така — отвърна Ранд твърдо, — ще го извадя от заблудата. — В джоба си имаше най- редкия вид ангреал — направен за мъже, — каменна статуетка на малък дебел мъж с меч. Колкото и силен да беше Таим, на това нямаше да устои. — Но ако е дошъл заради опрощението, има го, както би го получил всеки друг. — Каквото и да беше сторил Таим в Салдеа, не можеше да си позволи да върне мъж, който прелива, мъж, когото не трябваше да учи на първите стъпки. Имаше нужда от такъв мъж. И никого нямаше да прогони и да отвърне от себе си, освен някого от Отстъпниците, не и ако не го принудеха. „Демандред и Самаил. Семирага и Месаана, Ашмодеан и…“ Ранд потисна гласа на Луз Терин; сега не можеше да си позволи разсейване.
Накрая Башийр кимна и пусна меча си.
— Амнистията ти е в сила, разбира се. Но запомни добре, ал-Тор. Ако Таим отново стъпи в Салдеа, няма да доживее, за да я напусне. Твърде тежки са спомените от него там. Не моята команда — дори заповедта на Тенобия не би предотвратила това.
— Ще го държа извън Салдеа. — Таим или беше дошъл да му се подчини и да го последва, или щеше да се наложи да го убие. Ранд несъзнателно бръкна в джоба си и напипа дебелия мъничък мъж. — Да дойде тук.
Тумад погледна Башийр и бързо излезе.
— Можете да напуснете — каза Ранд на андорците и те започнаха да се изнизват.
Чакането в жегата се проточи, но никой не помръдваше. Погледът на Башийр остана прикован към мястото, от което щеше да се появи Таим. Девите гледаха навсякъде, но те го правеха винаги, и ако изглеждаха готови да вдигнат булата си, и това го правеха винаги. Ако не бяха очите им, човек можеше да ги вземе за статуи.
Най-сетне в двора отекна тропот на ботуши. Ранд почти посегна към сайдин, но се сдържа. Мъжът щеше да разбере, че държи Силата, още щом пристъпеше в двора. Ранд не можеше да си позволи да покаже боязън.
Тумад се появи пръв, а след него — чернокос мъж малко над средния ръст, чиито скосени очи, клюнест нос и високи скули издаваха, че също е салдеец, макар да беше гладко обръснат и облечен като доскорошен процъфтяващ андорски търговец, преживяващ напоследък трудни времена. Тъмносиньото му палто бе от фина вълна и обшито с кадифе, но беше износено и с раздърпани маншети, панталоните — издути на коленете, а напуканите му ботуши бяха покрити с прах. При все това той крачеше гордо, явно развеселен от присъствието на другите четирима от хората на Башийр зад него — оголените им мечове почти бяха опрени в гърба му. Жегата като че ли почти не го засягаше. Очите на Девите го последваха през двора.
Ранд загледа проницателно Таим, докато той и неговият ескорт прекосяваха двора. Поне с петнадесет години по-голям от него; значи на тридесет и пет или най-много с някоя година повече. Малко беше известно за мъжете, които могат да преливат — това бе тема, която повечето хора предпочитаха да отбягват — но Ранд бе научил каквото можеше. Всъщност малцина мъже се стремяха да го постигнат съзнателно — това беше един от проблемите на Ранд. От Разрушението насам повечето мъже, които преливаха, притежаваха тази способност вродена и тя избуяваше с навлизането им в мъжка възраст. Някои успяваха да се предпазят от лудостта с години преди Айез Седай да ги намерят и опитомят; други бяха вече безнадеждно полудели, когато ги намираха, в много случаи — за по-малко от година от първото им докосване до сайдин. Дотук Ранд бе успял да съхрани разсъдъка си близо две години. И все пак пред себе си имаше мъж, успял да оцелее вече десет или петнадесет години. Това само по себе си струваше нещо.
Спряха на няколко крачки пред него след жеста, даден от Тумад. Ранд отвори уста, но преди да успее да заговори, Луз Терин бясно се надигна в главата му. „Самаил и Демандред ме намразиха, каквито и почести да им предлагах. Колкото повече ги удостоявах, толкова повече ме намразваха, докато не продадоха душите си и не преминаха на противната страна. Особено Демандред. Трябваше да го убия! Всички трябваше да ги убия! Земята да подпаля, само да ги убия! Земята да подпаля!“
Лицето на Ранд се вкамени и разсъдъкът му започна да се бори, за да потисне чуждия. „Аз съм Ранд ал-Тор. Ранд ал-Тор! Никога не съм познавал Самаил, Демандред или който и да е от тях! Светлината да ме изгори, аз съм Ранд ал-Тор!“ Като заглъхващо ехо отнякъде дойде друга мисъл. „Светлината да ме изгори дано!“ Прозвуча като зов за помощ. А сетне Луз Терин вече го нямаше, натикан в някоя от сенките, които обитаваше.
Башийр се възползва от настъпилата тишина.
— Казваш, че си Мазрим Таим? — Изрече го с голямо съмнение и Ранд го погледна смутен. Таим ли бе това, или не? Само луд човек можеше да твърди, че името му е точно това, ако не беше наистина така.
Устата на пленника се изви в подобие на усмивка.
— Обръснах се, Башийр. — Гласът му беше повече от насмешлив. — Тук не е чак толкова на юг, не си ли забелязал? Но и тук е по-горещо, отколкото трябва да е. Доказателства ли искаш? Да взема да ти прелея? — Тъмните очи пробягаха към Ранд, после пак към Башийр, чието лице помръкваше при всяка
