изтъквал, че ако всеки ден им носи още мъже в лагера тук, същото става и в укрепленията в Иллиан. Несъмнено планът на Вейрамон бе резултат от неговата настойчивост, въпреки че сам сигурно щеше да измисли нещо по-добро. Съмненията на Толмеран се въртяха около Мат. Въпреки това, което беше чул от кайриенците за военните умения на Мат, Толмеран го смяташе за чисто ласкателство от страна на глупци към един селянин, затова, че просто е приятел на Преродения Дракон. Възраженията им бяха откровени, а това на Семарадрид дори имаше стойност — стига планът, който им бе подхвърлен, да беше нещо повече от прикритие. Самаил едва ли разчиташе само на плъхове и гарвани за съгледвачи. Ранд допускаше, че в лагера има и хора шпиони — и за някой от другите Отстъпници, както и за Айез Седай навярно.
— Ще бъде както кажете, милорд Дракон — отрони тежко Вейрамон. Стигнеше ли се до битка, този мъж беше доста храбър, но иначе си бе пълен идиот, неспособен да помисли за нищо друго освен за омразата си към иллианците и презрението си към кайриенците и айилските „диваци“. Ранд беше сигурен, че точно Вейрамон е човекът, който му трябва. Толмеран и Семарадрид нямаше да избързат да тръгнат, докато Вейрамон командваше.
Още дълго си говореха, а Ранд ги слушаше и им подхвърляше несъществени въпроси. Нямаше повече възражения, нито настоявания да предприемат нападението още сега, изобщо никакви дискусии за нападение. Това, за което Ранд питаше Вейрамон и останалите, бяха фургоните и пак фургоните, и какво има в тях. В равнините на Маредон имаше малко села и нито един по-голям град, с изключение на Фар Маддинг на север, и недостатъчно годна за земеделие земя, която да изхрани дори обитателите им. Една огромна армия щеше да има нужда от постоянен приток на фургони от Тийр, които да й карат всичко, от брашно до подковите за конете. С изключение на Толмеран, върховните лордове смятаха, че армията ще може сама да си носи всичко нужно, докато прекосят равнината, а след това ще се изхранва от Иллиан; изглежда, изпитваха някаква наслада при мисълта, че ще опоскат земите на древния си враг като скакалци. Кайриенците споделяха друго мнение, особено Семарадрид и Менерил. Не само простите хора бяха страдали от глада по време на кайриенската гражданска война и обсадата на столицата от Шайдо — хлътналите страни на военачалниците го подсказваха достатъчно красноречиво. Почвата на Иллиан беше тлъста и ферми и лозя се срещаха дори из хълмовете Дойрлон, но Семарадрид и Менерил не искаха да доверяват коремите на войниците си на несигурното продоволствие, ако имаше друг начин. Колкото до Ранд, той не искаше Иллиан изобщо да бъде опустошаван, доколкото можеше да го избегне.
Всъщност той не притискаше никого. Сюнамон го увери, че са събрани достатъчно фургони, а той отдавна си беше получил урока затова, че казва на Ранд едно, а върши друго. Продоволствие се събираше из цял Тийр, въпреки гримасите на досада по лицето на Вейрамон от цялата тази тема и запотеното мърморене на Ториан за големите разходи. Най-важното обаче беше, че планът, който им беше дал, се придвижваше — и отстрани щеше да се вижда, че е в ход.
Сбогуването предизвика още по-помпозно дърдорене, усърдни поклони, не особено искрени покани да остане за някакъв пир и още по-неискрени предложения да го придружат в заминаването, след като не можел да остане за гощавката, която щели да приготвят. И тайренците, и кайриенците гледаха колкото се може повече да избягват компанията на Преродения Дракон, стига това да не ги лиши от благоволението му, като същевременно се преструваха, че изобщо не е така. Изпратиха го, разбира се, но Сюнамон въздъхна нескрито, когато той ги остави, и Ранд дори чу как Ториан се изкикоти облекчено.
Айилските вождове продължиха мълчаливо с Ранд, а Девите отвън се присъединиха към Сюлин и другите три, за да оформят пръстен около шестимата мъже, крачещи към шатрата със зелените ивици. Вождовете мълчаха. Почти нищо не бяха казали и в павилиона. Когато Ранд им го подхвърли, Деарик му отвърна:
— Тези влагоземци не искат и да ни чуят. — Сините му очи бяха пълни с презрение. — Те слушат само вятъра.
— Казаха ли ти за онези, които са въстанали срещу теб? — попита Ерим.
— Казаха ми — отвърна Ранд, а Хан го изгледа намръщено.
— Ако изпратиш тези тайренци срещу техни сънародници, ще допуснеш грешка. Дори да може да им се вярва, не мисля, че биха могли да го направят. Прати копията. Един клан ще е предостатъчен.
Ранд поклати глава.
— Дарлин и неговите бунтовници могат да почакат. Сега е важен Самаил.
— Тогава ни пусни да тръгнем към Иллиан — каза Джеран. — Остави ги тия влагоземци, Ранд ал-Тор. Тук вече има събрани близо двеста хиляди копия. Можем да унищожим иллианците преди Вейрамон Саняго и Семарадрид Маравин да са минали половината път.
За миг Ранд стисна очи. Всички ли днес смятаха да спорят с него? Но тези мъже нямаше да се стреснат от едно намръщване на Преродения Дракон. Преродения Дракон беше само влагоземско пророчество — те следваха Оня, що иде със Зората, Кар-а-карн, а както вече му беше омръзнало да го чува, дори Кар-а-карн не бе крал.
— Искам думата ви, че ще стоите тук, докато Мат не ви каже да тръгнете. Обещание от всеки поотделно.
— Но това е чисто губене на време — изкриви устни Хан. — Никога сянка да не видя, ако не е. — Джеран и Ерим кимнаха.
Ранд не беше и очаквал да отстъпят толкова бързо.
— От време на време се налага човек да губи време, за да си го спести — каза той.
В шатрата със зелените ивици Ранд свали шуфата си и седна на пода. Бруан и останалите вождове седнаха срещу него. Девите се присъединиха към Ходещите по мълнии около шатрата и между тях се понесоха отново закачки, прекъсвани от буен смях. Този път, изглежда, надделяваше Лейран, младежът с белега; във всеки случай Девите на два пъти заудряха с копията си по кожените щитове. Ранд не разбра почти никое от остроумията.
Той натъпка лулата си с табак и подаде кесията от козя кожа на вождовете да напълнят своите лули — в Кемлин беше намерил сандъче с хубав табак от Две реки, — след което преля да запали своята, докато те пратиха един Ходещ по мълнии да им донесе запалена клечка от един от готварските огньове. Когато всички лули най-сетне бяха запалени, се отдадоха на приказка.
Разговорът се проточи точно толкова дълго, колкото беседата му с лордовете, не защото имаше какво толкова да си говорят, но защото Ранд беше разговарял сам с влагоземците. Айилците бяха докачливи на чест; целият им живот се ръководеше от джи-е-тох, чест и дълг, с толкова сложни правила, колкото странен беше хуморът им. Говореха за айилците, все още на път от Кайриен, кога ще пристигне Мат и какво ще предприемат, ако изобщо предприемат нещо, по отношение на Шайдо, поговориха си също така за лов, за жени и за това дали ракията е толкова добро питие, колкото уускай, както и за хумора. Дори търпеливият иначе Бруан разпери отчаяно ръце, безпомощен да му обясни смисъла на айилските шеги. Какво толкова смешно, в името на Светлината, имаше в това, че жена намушкала, без да иска, мъжа си или че някой мъж най-накрая се оженва за сестрата на жената, за която е искал да се ожени? Хан сумтеше, пръхтеше и не можеше да повярва, че Ранд не разбира; виж, той се разсмя така здраво на разказчето за намушкания мъж, че за малко да се затъркаля по пода. Единственото, за което не говориха, беше предстоящата война с Иллиан.
Когато си тръгнаха, Ранд излезе с тях и се загледа с присвити очи към слънцето, наполовина смъкнало се към хоризонта. Хан преразказваше историйката с намушкването и другите вождове отново се кикотеха. Ранд изчука пепелта от лулата си и я зарови с крак в пръстта. Все още имаше време да се върне в Кемлин и да се срещне с Башийр, но той се върна в шатрата и седна, загледан в залязващото слънце. Когато дискът му докосна чертата на хоризонта и се окървави, Инайла и Сомара му донесоха блюдо с овнешка яхния, отрупано колкото за двама, комат хляб и кана ментов чай, охладен във ведро с вода.
— Не се храниш достатъчно — каза Сомара и посегна да приглади косата му, но той си дръпна главата.
Инайла го изгледа.
— Ако не отбягваше толкова Авиенда, тя щеше да се грижи да се храниш.
— Привлича интереса й, а после бяга от нея — промърмори Сомара. — Трябва отново да я привлечеш. Защо не й предложиш да й умиеш косата?
— Не бива да бъде чак толкова настоятелен — каза твърдо Инайла. — Да й предложи да й измие косата ще е прекалено. Той не иска тя да си помисли, че е чак толкова напорист.
