Въпреки всички закони, които Ранд беше променил в двете страни, въпреки че лордовете вече се изправяха пред съдиите и биваха бесени за убийство или глобявани солено за насилие, те все още си въобразяваха, че съществува някаква вродена разлика, някакъв естествен порядък, според който те са лъвове, а обикновената тълпа — овце. Един върховен лорд, отишъл на ешафода, умираше като върховен лорд, но Дарлин и другите щяха да умрат като селяци, нещо, което в очите на тези мъже изглеждаше по-жестоко дори от самата смърт. В очите на някои от слугите блесна задоволство.
— След като решихме и това — каза Ранд, смъкна шуфата и пристъпи към масата — да разгледаме картите. Самаил е по-важен от някаква шепа глупци, които са решили да изгният в Хадънски мрак. — Надяваше се наистина да изгният. Да ги изгори дано!
Устните на Вейрамон се свиха, а Толмеран побърза да изглади намръщената си физиономия. Лицето на Сюнамон беше така гладко, че можеше да мине за маска. Другите тайренци изглеждаха също толкова изпълнени с неверие, както и кайриенците, макар Семарадрид да го прикриваше добре. Някои от тях бяха видели мърдраали и тролоци по време на онази атака в Камъка, други бяха видели двубоя му със Самаил в Кайриен — и въпреки това си мислеха, че твърдението му за измъкналите се на свобода Отстъпници е проява на лудост. Чувал беше дори да шепнат, че сам е причинил всичките разрушения в Кайриен, нанасяйки побеснял удари както по врагове, така и по приятели. Ако се съдеше по вкамененото лице на Лия, някой от тях можеше и да получи някое копие в ребрата, ако не махнеха по-скоро недоверчивите изражения от лицата си.
Но все пак се струпаха около масата, след като той захвърли шуфата на пода и започна да оглежда картите. Башийр беше прав — хората бяха готови да следват безумци, стига да са победители. Докато са победители. Тъкмо когато намери картата, която му трябваше — подробна скица на източния край на Иллиан, — пристигнаха айилските вождове.
Пръв влезе Бруан на Накаи Айил, следван по петите от Джеран на Шаарад, Деарик на Рейн, Хан на Томанеле и Ерим на Чарийн, като всеки от тях отвърна на киманията на Сюлин и другите три Деви. Бруан, едър мъж с тъжни сиви очи, всъщност предвождаше петте клана, които Ранд бе изпратил до този момент на юг. Никой от останалите не бе възразил — странно кроткият характер на Бруан прикриваше уменията му на пълководец. Петимата не носеха никакво оръжие освен ножовете си, но пък айилците едва ли можеха да се вземат за невъоръжени дори да бяха с голи ръце и нозе.
Кайриенците просто се правеха, че за тях айилците не съществуват, но тайренците явно се заусмихваха и засмъркаха в кутийките си с благовония и напоените с парфюми копринени кърпи. Тийр беше изгубил Камъка от айилците и при това с помощта на Преродения Дракон, както вярваха — или на Айез Седай, — но Кайриен на два пъти беше опустошаван от тях, на два пъти превзет и унизен.
С изключение на Хан, айилците ги пренебрегнаха до един. Хан, белокос и с лице като намачкана ощавена кожа, ги изгледа убийствено. Бе доста сприхав; ако се сбиеха, това, че повечето тайренци бяха високи колкото него, едва ли щеше да им помогне особено. За айилец той беше нисък — което означаваше над средния ръст при влагоземците — и почти толкова докачлив, колкото Инайла. И, разбира се, като всеки айилец презираше „дървоубийците“ — едно от наименованията им за кайриенците — повече от всички други влагоземци. Другото име за тях беше „клетвопрестъпници“.
— Да видим сега иллианците — каза твърдо Ранд и затисна картата с Драконовия скиптър и една позлатена мастилница. Нямаше нужда тези мъже да започнат да се избиват. Не мислеше, че ще го направят — поне не в негово присъствие. В сказанията съюзниците обикновено си вярваха и дори се обикваха, но той се съмняваше, че тези мъже ще стигнат някога до това.
Хълмистите равнини на Маредон навлизаха малко в територията на Иллиан, отстъпвайки пред гористи хълмове недалече от Манедерендрелле и разклоняващата се от нея река Шал. Пет нанесени с мастило кръста на отстояние десетина мили един от друг бележеха източния край на тези хълмове. Хълмовете Дойрлон.
Ранд опря показалеца си в средния кръст.
— Сигурни ли сте, че Самаил не е вдигнал още станове? — Леката гримаса на лицето на Вейрамон го накара да повиши тон раздразнено. — Лорд Бренд, ако предпочитате тогава, или Съвета на Деветимата, или Матин Степанеос ден Балгар, ако искате самия крал. Все още ли са толкова?
— Нашите съгледвачи го потвърждават — отвърна спокойно Джеран. Тънък като острие на меч и със светлокафява коса, вече доста прошарена със сиво, сега той винаги беше спокоен, след като четиристотингодишната кръвна вражда между Шаарад и Гошиен Айил беше прекратена с идването на Ранд. — Совин Най и Дуаде Махди-ин ги следят отблизо. — Той кимна, доволен, както и Деарик. Джеран бе служил като Совин Най, Ръка-нож, преди да стане вожд на клан, а Деарик — като Дуаде Махди-ин, Водотърсач. — Научаваме за всяка промяна за пет дни от бегачите.
— Моите съгледвачи са убедени, че е така — заяви Вейрамон, все едно че Джеран не беше проговарял. — Изпращам нов отряд всяка седмица. Един месец отнема, докато отидат и се върнат, но ви уверявам, че съм в течение на позициите им, доколкото позволява разстоянието.
Лицата на айилците бяха като изсечени от канара.
Ранд пренебрегна поредното им надиграване. Беше се опитвал да затъква зевовете между тайренци, кайриенци и айилци, но те винаги пак се отваряха, още щом им обърнеше гръб. Безсмислено беше да се опитва пак.
Колкото до лагерите… Той сам знаеше, че все още са пет — беше ги посещавал, така да се каже. Съществуваше едно… място… в което знаеше как да влезе, някакво странно, необитавано отражение на реалния свят и той беше преброждал тамошните хълмове. Знаеше отговорите на почти всеки въпрос, който смяташе да им зададе, но жонглираше с най-различни планове като веселчун, жонглиращ със запалени факли.
— И Самаил продължава да изпраща в тях още хора? — Този път натърти на името. Физиономиите на айилците не се промениха — щом Отстъпниците бяха на свобода, значи бяха на свобода; светът трябваше да се приеме какъвто е, а не какъвто ти се иска да е — но другите отново го стрелнаха с тревожните си погледи. Трябваше да свикнат рано или късно. Рано или късно трябваше да го повярват.
— Всеки мъж в Иллиан, годен да носи копие, без да се спъва в него, поне така изглежда — каза навъсен Толмеран. Като всеки тайренец, и той гореше от нетърпение да се сражава с иллианците — двата народа се мразеха още от времето след откъсването си от империята на Артур Ястребовото крило, — но за разлика от повечето върховни лордове, не беше толкова уверен, че всяка битка може да се спечели само с една добра атака. — Всеки завърнал се отряд съгледвачи докладва, че лагерите се разрастват и са все по-добре укрепени.
— Трябва да тръгнем веднага, милорд Дракон — каза надуто Вейрамон. — Светлината да ми изгори душата дано, ако не мога да спипам иллианците по гащи. Сами са се вързали. Ами че те изобщо нямат конница! До един ще ги смажа и пътят към столицата ще е открит. — В Иллиан, както в Тийр и в Кайриен, „столицата“ беше градът, дал името на държавата. — Очите да ми изгори дано, ако не сложа знамето ви над Иллиан само за месец, милорд Дракон. Два, най-много. — Хвърли поглед към кайриенците и добави, сякаш някой теглеше думите му с ченгел. — Двамата със Семарадрид ще го направим. — Семарадрид кимна леко. Много леко.
— Не — отвърна отсечено Ранд. Планът на Вейрамон вещаеше пълен провал. Пътят бе цели двеста и петдесет мили, а Самаил също разполагаше със съгледвачи — всеки плъх или гарван можеше да е негов съгледвач. Двеста и петдесет мили. Дванадесет-тринадесет дни за тайренците и кайриенците. Айилците може би щяха да ги вземат за пет, ако се напрегнеха, но те не влизаха в сметките на Вейрамон. Дълго преди Вейрамон да достигне хълмовете Дойрлон, Самаил щеше да е готов да премаже тайренците, а не обратното. Глупав план. По-глупав дори от онзи, който Ранд им беше подхвърлил. — Дал съм ви заповеди. Ще стоите тук, докато Мат не се върне да поеме командването, и дори тогава никой няма да се придвижи и на една стъпка, докато не реша, че разполагам с достатъчно хора. Идват още мъже — тайренци, кайриенци и айилци. Смятам да премажа Самаил, Вейрамон. Да го премажа завинаги и да поставя Иллиан под знамето на Дракона. — Това поне беше вярно. — Жалко, че няма да съм с вас, но Андор все още задържа вниманието ми.
Лицето на Вейрамон заприлича на кисела буца, гримасата на Семарадрид можеше да превърне виното в пунша му на оцет, а Толмеран го гледаше толкова безизразно, че неодобрението му беше явно като юмрук, забит в носа. В случая със Семарадрид причината за тревогата беше в бавенето. Той неведнъж беше
