— Таим? Следи внимателно всеки от школниците, които се учат твърде бързо. Уведомявай ме веднага. Някой от Отстъпниците може да се опита да се промъкне сред учениците ти.
— Някой от Отстъпниците! — За втори път Таим изглеждаше потресен. — Но защо ще…
— Колко силен си ти? — прекъсна го Ранд. — Привлечи сайдин. Хайде. Колкото можеш да удържиш.
За миг Таим само го погледна безизразно, а после Силата нахлу в него. Липсваше сияние като при жените, но Ранд можеше да го усети ясно, само като чувство за мощ и заплаха, и да го оцени. Таим удържаше достатъчно сайдин, за да опустоши фермата и всички наоколо за секунди, достатъчно, за да превърне в гола пустош цялата околност, докъдето стигаха очите му. Не беше повече от това, което Ранд можеше да си представи, без помощ. Но пък мъжът можеше и да се сдържа. Липсваше чувство за напрежение и той можеше да не иска да покаже пълната си мощ пред Ранд — откъде можеше да знае как ще реагира той?
Сайдин, усещането за него, заглъхна от Таим и Ранд едва сега осъзна, че сам се е изпълнил с мъжката половина на Извора, като бушуващ поток, всяка струя от който можеше да протече през ангреала в джоба му. „Убий го! — промърмори Луз Терин. — Убий го веднага!“ Ранд се изуми; пустошта, която го обгръщаше, се разклати, сайдин забушува и се изду и той с усилие освободи Силата, преди тя да успее да срине Празнотата заедно с него самия. Той ли бе сграбчил сайдин, или Луз Терин? „Убий го! Убий го!“
Разгневен, Ранд изкрещя в ума си: „Замълчи!“ И за негова изненада гласът заглъхна.
Пот рукна по лицето му и той я избърса с трепереща длан. Сам беше сграбчил Извора; така трябваше да е. Гласът на един мъртвец не можеше да направи това. Несъзнателно бе проявил недоверие към Таим, привлякъл толкова сайдин, докато той стои пред него беззащитен. Това трябваше да е.
— Ти само наблюдавай внимателно всеки, който се учи твърде бързо — промърмори Ранд. Навярно споделяше твърде много с Таим, но хората имаха право да знаят пред какво може да се озоват. Стига да искаха да знаят. Не смяташе да позволи нито на Таим, нито на никого да разбере откъде е научил толкова много. Ако разберяха, че е държал като свой пленник един от Отстъпниците и е позволил да се измъкне… Ако това изтечеше, щеше да плъзне мълва за нещо много повече от държането на пленници. Белите плащове твърдяха, че е Лъжедракон и Мраколюбец. Твърдяха го за всеки, който докосва Единствената сила. Ако светът научеше за Ашмодеан, мнозина други щяха да го повярват. Нищо, че Ранд бе имал нужда от мъж, който да го научи да борави със сайдин. Никоя жена не можеше да му помогне, нито дори да види сплитанията му, както и той техните. Мъжете лесно вярват в най-лошото, а жените вярват, че то е още по- лошо — стара поговорка в Две реки. Сам щеше да се разправи с Ашмодеан, ако пак се появеше. — Ти само си отваряй очите. И кротко.
— Както заповяда лорд Дракона. — Таим дори леко му се поклони, после се обърна и закрачи през двора.
Ранд усети, че Девите го гледат. Инайла и Сомара, Сюлин и Джалани, и всички останали. Очите им бяха изпълнени с тревога. Те приемаха почти всичко, което правеше, без да трепнат, но все пак се тревожеха за него.
— Не бива да се изморяваш — каза му тихо Сомара. Ранд я изгледа и бузите на светлокосата жена се изчервиха. Не можеше да се смята, че са на публично място — Таим вече се бе отдалечил достатъчно, — но забележката все пак беше прекалена.
Инайла обаче измъкна една шуфа от колана си, подаде му я и каза:
— Силното слънце е вредно за теб.
Една от останалите се обади:
— Трябва му жена, която да го наглежда.
Не можа да разбере коя — дори Сомара и Инайла се въздържаха от подобни приказки пред него. Знаеше обаче коя имат предвид. Авиенда. Та можеше ли да се намери по-добра съпруга за сина на една Дева от една Дева, оставила копието, за да стане Мъдра?
Потискайки изблика си на гняв, той уви шуфата около главата си и се почувства благодарен — сиво- кафявият плат отблъскваше удивително голяма част от топлината. Потта му моментално се попи. Дали Таим знаеше нещо подобно на хитрината на Айез Седай с недопускането на жегата и студа да ги засегнат? Салдеа не беше чак толкова далече на север, но въпреки това мъжът почти не се потеше, досущ като айилците. Въпреки благодарността си Ранд каза само:
— Това, което не бива да правя, е да се мотая тук и да си губя времето.
— Да си губиш времето ли? — отвърна с прекалено невинен гласец младата Джалани. — Как е възможно Кар-а-карн да си губи времето? Последния път, когато се изпотих като него, бях тичала непрекъснато от изгрев до залез слънце.
Останалите Деви избухнаха в неудържим смях. Червенокосата Майра, поне с десет години по-голяма от Ранд, се запляска по бедрото, а златокосата Дезора заприкрива усмивките си с ръка, както правеше винаги. Лия, с нашареното с белези лице, заподскача на пръсти, а Сюлин почти се прегъна на две. Айилският хумор в най-добрият случай можеше да се нарече странен. Героите в приказките никога не срещаха шеги за тяхна сметка и той се съмняваше, че и кралете понасят такива. Част от проблема бе в това, че един айилски вожд, дори той да беше Кар-а-карн, не беше крал; в едно или друго отношение можеше да има власт, но всеки айилец можеше да отиде при един вожд и да му каже точно това, което си мисли. Но по-важното бе нещо друго.
Ранд бе отгледан в Две реки от Трам ал-Тор и жена му Кари, но рождената му майка някога беше била Дева на копието, умряла при раждането му на склоновете на Драконовата планина. Не айилка, въпреки че истинският му баща беше бил такъв, но все пак Дева. И ето че сега айилските нрави, по-силни от всякакъв закон, го бяха засегнали. Не, не засегнали — обгърнали. Никоя Дева не можеше да се омъжи и да продължи да носи копието, и освен ако не се откажеше от копието, всяко дете, което можеше да роди, се предаваше на някоя друга жена от Мъдрите, така че Девата никога да не научи коя е тази жена. За всяко дете, родено от Дева, се вярваше, че е щастливо, както по рождение, така и в отрасването си, въпреки че никой друг освен жената, приела да го отгледа, и нейния мъж, никога не научаваше, че не е нейно собствено. А освен това айилското „Пророчество на Руйдийн“ гласеше, че Кар-а-карн ще бъде точно такъв, но отгледан от влагоземци. За Девите Ранд бе нещо като завръщане на всички такива деца, първото дете на Дева, за което знаят всички.
Повечето, било по-стари от Сюлин или млади като Джалани, го приемаха като отдавна изгубен брат. Пред външни хора му отдаваха всички дължими за един вожд почести, колкото и повърхностни да изглеждаха понякога, но насаме с тях той все едно че им беше брат, въпреки че дали го приемаха за по- малкото братче, или за батко, изобщо не зависеше от възрастта на жената. Радваше го само, че едва шепа от тях следваха пътя на Инайла и Сомара; насаме или не, направо го дразнеше, когато някоя не много по- възрастна от него жена се държеше с него, сякаш е синът й.
— Тогава да отидем някъде, където няма да се потя — отвърна той и успя донякъде да се усмихне. Дължеше им го. Някои вече бяха загинали заради него и още щяха да загинат преди да се свърши. Девите бързо потиснаха смеха си, готови да тръгнат накъдето каже Кар-а-карн, готови да го защитят.
Въпросът беше къде? Башийр го чакаше за прегледа на бойците и Авиенда най-вероятно също щеше да е там. Ранд я отбягваше, доколкото можеше. Беше успял да го прикрие от Девите досега; ако само го допуснеха, щяха да му вгорчат живота. Но истината беше, че трябваше да стои настрана от нея. Носеше гибел със себе си като заразна болест; беше непрестанна мишена и хората около него загиваха. Трябваше да вкочани сърцето си и да позволи да загиват Деви — Светлината да го изгори дано, че им бе обещал това! — но Авиенда се бе отказала от копието, за да се учи при Мъдрите. Не беше сигурен какво изпитва към нея, знаеше само, че ако тя загине заради него, нещо в самия него също ще загине. Имаше чист късмет, че поне доколкото му се струваше, липсваха някакви по-интимни чувства. Тя се стараеше да е край него само защото Мъдрите искаха да го следи и защото искаше да го пази за Елейн. Но нито едното, нито другото правеше нещата по-лесни за Ранд. Тъкмо обратното.
Всъщност решението беше лесно. Башийр трябваше да почака, за да може той да избегне Авиенда, значи на ред беше срещата с Вейрамон, която трябваше да стане скришом в двореца и която уж бе отхвърлена.
Сграбчил сайдин, той отвори Портал и светлият прорез във въздуха се ушири, за да разкрие вътрешността на голяма шатра на зелени ивици, празна, само с настилка от цветни пътеки, изтъкани в тайренски лабиринтови шарки. Нямаше вероятност за никаква засада тук, по-малка беше дори отколкото във
