За тайренец Вейрамон не беше нисък, макар че Ранд стърчеше с една глава над него, но винаги напомняше на Ранд за надут петел.
— Слава на лорд Дракона — каза той и пак се поклони, — завоевателя на Иллиан. Слава на Властелина на утрото. — Другите се отзоваха почти мигновено, тайренците разперили широко ръце, а кайриенците — докосвайки сърцата си с длани.
Ранд отвърна с гримаса. Властелинът на утрото беше една от титлите на Луз Терин, или така поне се твърдеше във фрагментарно запазените хроники. Твърде много знание беше изгубено по време на Разрушението на света, още повече се бе превърнало в пепел по време на Тролокските войни и по-късно, през Стогодишната война, но понякога оцеляваха смайващи отломки. Той се изненада, че използваната от Вейрамон титла не събуди налудничавото дърдорене на Луз Терин, но пък не беше чувал повече онзи глас, откакто му беше креснал. Доколкото помнеше, това бе първият път, в който се бе обърнал към самия глас, вгнездил се в главата му. Другите възможни обяснения предизвикаха ледени тръпки по гърба му.
— Милорд Дракон… — захвана Сюнамон, триейки месестите си длани. Като че ли се стараеше да не вижда шуфата, увита около главата на Ранд. — Вие… — Той преглътна думите си и се усмихна угоднически: да пита един потенциален луд — потенциален в най-добрия случай — дали е добре вероятно не беше точно това, което му се искаше да каже. — Би ли пожелал лорд Дракона малко пунш? Лоданелска реколта, смесена с пъпеш „медена роса“. — Един длъгнест поземлен лорд, заклет във вярност към Сюнамон, махна рязко с ръка и някакъв слуга притича за златен бокал от страничната масичка до платнената стена. Друг се забърза да го напълни.
— Не — каза Ранд и повтори по-силно: — Не. — Дали Луз Терин наистина го беше чул? Това правеше цялата история да изглежда още по-зле. Не искаше сега да мисли за тази възможност. Изобщо не му се искаше да мисли за това. — Щом Еарн и Симаан пристигнат, почти всичко ще си дойде на мястото. — Тези двама върховни лордове щяха да пристигнат скоро; те водеха големи части тайренски войници, които трябваше да напуснат Кайриен преди месец. Разбира се, имаше и по-малки групи на път на юг, както и още кайриенци. И още айилци също така. — Искам да видя…
Изведнъж забеляза, че павилионът е съвсем притихнал. Само Ториан отметна глава, за да доизгълта остатъка от пунша си, отри уста с длан и протегна бокала си за още, но слугите сякаш се мъчеха да се скрият сред стените на червени ивици. Сюлин и другите три Деви изведнъж се напрегнаха, готови да се забулят.
— Какво има? — попита Ранд тихо.
Вейрамон се поколеба.
— Симаан и Еарн тръгнаха… тръгнаха към Хадънски мрак. Няма да дойдат. — Ториан дръпна една позлатена кана от един от слугите и сам си напълни бокала, разливайки пунш по чергите.
— И защо е трябвало да тръгнат натам вместо да дойдат тук? — Ранд не повиши глас. Беше сигурен, че знае отговора. Тия двамата — и още петима върховни лордове освен тях — бяха изпратени към Кайриен главно за да се създаде работа за мозъци, склонни да се увлекат в заговори срещу него.
Сред кайриенците пробягаха злобни усмивки, повечето полуприкрити зад набързо вдигнатите бокали. Семарадрид, лордът с най-висок ранг сред тях, не скри усмивката си. Мъж с издължено лице и с черни очи, които можеха да строшат камък, той се движеше вдървено заради раните, получени по време на гражданската война в страната му, но куцането му беше от боеве с Тийр. Главното му основание да сътрудничи с тайренците бе, че те поне не бяха айилци. Но пък и за тайренците главното оправдание да си сътрудничат с кайриенците бе, че последните също не са айилци.
Отговори един от сънародниците на Семарадрид, млад лорд на име Менерил, който се кичеше с половината от ивиците на Семарадрид по камизолата си, а на лицето му имаше белег от гражданската война, който издърпваше нагоре левия ъгъл на устата му в постоянна сардонична усмивка.
— Измяна, милорд Дракон. Измяна и бунт.
Колкото и да се колебаеше Вейрамон да изрече тези думи в лицето на Ранд, не можеше да позволи вместо него да отговаря един презрян чужденец.
— Да, бунт — побърза да поясни той, като изгледа с яд Менерил, но обичайната му надутост скоро се възвърна. — И не само те, милорд Дракон. Върховните лордове Дарлин и Тедосиан и върховната лейди Естанда също участват в него. Да ми изгори душата дано, но всички те са положили имената си в рапорт за неподчинение! Изглежда, че още двайсетина по-дребни владетели също са се включили. Заслепени от Светлината глупци!
Ранд почти се възхищаваше на Дарлин. Човекът му се беше противопоставил открито от самото начало, като избяга от Камъка, когато той падна, и се опита да вдигне съпротива сред благородниците из страната. Тедосиан и Естанда бяха нещо различно. Също като Еарн и Симаан, те му се бяха кланяли и усмихвали, наричали го бяха „Лорд Дракон“ — и заговорничеха зад гърба му. Сега предчувствията му се потвърждаваха. Нищо чудно, че Ториан бе разлял пунша — той също се беше забъркал здраво с Тедосиан, както и с Еарн и Симаан, впрочем.
— Това, което са написали, е повече от неподчинение — каза хладно Толмеран. — Пишат, че сте Лъжедракон и че падането на Камъка и това, че извадихте „Меча, който не е меч“, било някакъв айезседайски фокус. — В тона му се долавяше въпросителна нотка — той не беше в Тийрския камък в нощта, когато Ранд го завзе.
— Ти какво мислиш, Толмеран? — Подобно твърдение звучеше съблазнително в една земя, в която преливането беше поставено под строга възбрана преди Ранд да промени закона и където Тийрския камък беше стоял несъкрушим близо три хиляди години преди Ранд да го завземе. И твърде познато твърдение. Ранд се зачуди дали няма да се намерят и Бели плащове, когато тези бунтовници бъдат доведени и проснати в нозете му. Смяташе, че Педрон Ниал е твърде разумен, за да го допусне.
— Смятам, че вие сте извадили Каландор — каза след пауза слабият мъж. — Смятам, че сте Преродения Дракон. — И двата пъти се долови леко натъртване на „смятам“. Толмеран не беше страхливец. Естеан кимна; бавно, но кимна. Още един смелчага.
Дори те обаче не зададоха очевидния въпрос — дали Ранд иска бунтовниците да бъдат смазани. Ранд не беше изненадан. Първо, Хадънски мрак не беше най-удобното място за битки — огромен и гъст лес, в който нямаше нито села, нито пътища и пътечки дори. По начупения планински терен в северния му край човек трябваше да е щастлив, ако успее да измине някоя и друга миля, и то в дълъг ден, а войските можеха да си обикалят чак докато припасите им свършат, без да се срещнат. И може би по-важното беше, че всеки, който се осмелеше да зададе този въпрос, можеше да бъде заподозрян, че желае доброволно да поведе такава експедиция, доброволец, който по-скоро възнамерява да се присъедини към Дарлин, а не да го доведе пленник. Тайренците можеха и да не владеят Играта на Домове така добре като кайриенците — тази сган бе в състояние да чете томове с един бегъл поглед и да чуе в една фраза много повече, отколкото си вложил в нея — но и те крояха козни и се следяха, подозирайки се взаимно в заговори и убедени, че всички останали правят същото.
Все пак засега за Ранд беше по-изгодно да остави бунтовниците там, където са. Цялото му внимание трябваше да се насочи към Иллиан — така поне трябваше да изглежда в очите на всички. Но не можеше и да се покаже прекалено мек. Тези мъже не можеха да се обърнат срещу него, но с Последната битка или не, само две неща всъщност пречеха на тайренците и кайриенците да се хванат за гушите. Първо, еднакво ненавиждаха айилците, и второ, бояха се от мъстта на Преродения Дракон.
— Някой може ли да се изкаже в тяхна защита? — попита той. — Знае ли някой от вас някакви възможни оправдания за тях? — Дори и някой да знаеше, не се обади; ако се брояха и слугите, близо две дузини погледи се приковаха в него. Слугите може би най-напрегнато. Сюлин и Девите пък следяха всички останали освен него. — Титлите им се отнемат, всичките им владения се конфискуват. Да се подпишат и изпратят призовки за арест до всеки, чието име е известно. До всеки мъж и всяка жена. — Това можеше да създаде проблем; наказанието за измяна в Тийр беше смърт. Беше променил някои закони, но не и този, а сега беше твърде късно. — Да се огласи, че всеки, който убие някой от тях, ще бъде опростен за убийството и че всеки, който им помага, ще бъде обвинен в измяна. А животът на тези, които се предадат, ще бъде пощаден. — Което щеше да му спести проблема с Естанда — не можеше да заповяда да бъде екзекутирана жена, — стига да измислеше как да го уреди. — Но всеки, който упорства, ще увисне на бесилото.
Благородниците се размърдаха неловко. Със сигурност бяха очаквали смъртните присъди — по-малко за бунт не се полагаше, а в състояние на война — още повече, — но лишаването от титли направо ги порази.
