задържи онова, което й е останало. Сега обаче нямаше време за подобна наслада. Тя отново грижливо изпъна мрежата по центровете на болката в мозъка на Кабриана и я затегна. Обикновено предпочиташе да го прави постепенно и под пълен личен контрол, но сега трябваше да се побърза. Включи мрежата, преля да изгаси светлините и излезе. Тъмнината също щеше да изиграе роля. Сама, в тъмното и с болката.
Коридорът бе сумрачен и пуст, изсечен в камък, с кръстосващи го проходи, които тя нямаше никакво желание да изследва. Виждаха се само още две врати, едната от които водеше към сегашните й покои. Те бяха достатъчно удобни, но тя не тръгна натам. Пред другата врата стоеше Шайдар Харан, облечен в черно и загърнат в сумрак като дим, така неподвижен, че когато заговори, почти я стресна.
— Какво разбра?
Привикването й в Шайол Гул бе завършило с едно предупреждение на Великия властелин. ПОДЧИНЯВАШ ЛИ СЕ НА ШАЙДАР ХАРАН, ПОДЧИНЯВАШ СЕ НА МЕН. НЕ СЕ ЛИ ПОДЧИНЯВАШ НА ШАЙДАР ХАРАН… Нямаше нужда от повече.
— Името й. Кабриана Мекандес. Едва ли можех да науча нещо повече толкова бързо.
Съществото в един миг беше статуя на десет крачки от нея, в следващия се извиси над нея така, че й оставаше или да отстъпи, или да си счупи врата, вдигайки глава да се взре в бялото безоко лице. А да отстъпи беше немислимо.
— Ще я изцедиш докрай, Семирага. Ще я изсушиш до капчица, без да се бавиш, и ще ми кажеш всяко късче, което научиш.
— Обещах на Великия властелин, че ще го направя — отвърна тя хладно.
Безкръвните устни се изкривиха в усмивка. Това беше единственият му отговор. Съществото рязко се обърна, закрачи през кръпките сянка… и изчезна.
Семирага съжали, че не знае как мърдраалите правят това. Нямаше нищо общо със Силата, но на ръбовете на сянката, там, където светлината се превръща в мрак, един мърдраал можеше внезапно да се озове някъде другаде, в друга сянка, много далече. Преди много време Агинор бе подлагал стотици от тях на изпитания, до пълното им унищожение, в безплодно усилие да разбере как става. Самите мърдраали не знаеха — тя лично го беше доказала.
Изведнъж осъзна, че стомахът й сякаш се е превърнал в буца лед. Толкова години бяха минали, откакто бе престанала да изпитва страх — страхуваше се само от Великия властелин в Ямата на ориста. Замръзналата буца започна да се топи, когато пристъпи към другата врата на затвора. По-късно щеше да анализира безстрастно обзелото я чувство. Шайдар Харан можеше и да е по-различен от мърдраалите, които бе виждала, но все пак си беше мърдраал.
Вторият й „пациент“, увиснал като първия във въздуха, беше едър мъж с квадратно лице, в зелено палто и панталони — подходящи дрехи да го скриват сред леса. Тук поне половината от светещите глобуси мигаха отчаяно, готови да изгаснат — наистина цяло чудо беше, че са оцелели толкова дълго — но Стражникът на Кабриана всъщност не беше толкова важен. Това, което й бе нужно, се криеше в ума на Айез Седай, но в ума на мърдраалите неизвестно защо Айез Седай и техните Стражници изглеждаха едно цяло. Така да е. Досега тя никога не бе имала възможност да прекърши един от тези легендарни воини.
Черните му очи я гледаха ядно, докато махаше дрехите и ботушите му и ги превръщаше в прах като тези на Кабриана. Беше космат, същинска канара от здрави мускули. Изобщо не трепна. Нищо не каза. Непокорството му беше различно от това на жената. Нейното беше гордост, запокитена в лицето ти. Неговото — мълчалив отказ да се превие. Можеше да се окаже по-труден за прекършване от господарката си. Обикновено това правеше нещата още по-интересни.
Тя се спря и го заразглежда. Имаше нещо… Напрежение около устните и очите му. Сякаш вече се беше борил с болката. Разбира се. Оная особена връзка между Айез Седай и Стражник. Странно как тези примитиви се бяха добрали до нещо, което никой от Избраниците не разбираше, но все пак беше така. Според малкото, което знаеше, този вероятно изпитваше поне отчасти това, което преживяваше тя. В друг случай това щеше да й предложи интересни възможности. Сега то само означаваше, че той смята, че знае какво го очаква.
Този път тя нагласи мрежата върху центровете на удоволствието и започна бавно да увеличава импулсите. Беше интелигентен. Намръщи се, поклати глава, после очите му се присвиха, фиксираха я като късчета черен лед. Знаеше, че не би трябвало да изпитва това растящо блаженство, и макар да не можеше да види мрежата й, разбираше, че трябва да е нейна работа, поради което започна да се съпротивлява. Семирага почти се усмихна. Несъмнено си въобразяваше, че е по-лесно да се пребориш с удоволствието, отколкото с болката. В редки случаи беше прекършвала някои от жертвите си само с това. Не й доставяше особена наслада, а и след това те не можеха да разсъждават свързано, само искаха повече и повече от екстаза, изригващ в главите им, но беше бързо и бяха готови да направят абсолютно всичко, което им се поискаше, само за да получат повече. Липсата на свързаност бе причината да не го приложи на другата жертва — от нея чакаше отговори. Този нещастник скоро щеше да схване разликата.
Разликата. Тя замислено постави пръст на устните си. С какво все пак Шайдар Харан беше по-различен от другите мърдраали? Никак не обичаше да се натъква на непривични неща, а един мърдраал, поставен над Избраниците, бе нещо доста повече от непривичност. Ал-Тор беше заслепен, цялото му внимание беше насочено към Самаил, а Грендал подхвърляше на Самаил достатъчно, за да му попречи да развали всичко с гордостта си. Разбира се, Грендал и Самаил непременно крояха козни за своя собствена изгода, заедно или поотделно. Така и не се бяха научили, че властта произтича единствено от Великия властелин, получава се по негов избор и за неговите собствени цели.
Още по-обезпокоителни бяха изчезналите Избраници. Демандред настояваше, че са загинали, но тя и Месаана не бяха толкова сигурни. Ланфеар. Ако съществуваше някаква справедливост, времето щеше да й даде Ланфеар в ръцете. Тази жена винаги се оказваше там, където най-малко я очакваш, винаги се държеше така, сякаш има право да се меси в чуждите планове, и винаги се измъкваше невредима. Могедиен. Скрила се беше някъде, но никога досега не бе изчезвала за толкова дълго, без да даде знак за себе си, просто колкото за да напомни на останалите, че и тя е Избраница. Ашмодеан. Предател, поради което обречен, но той наистина бе изчезнал, а съществуването на Шайдар Харан и заповедите, които тя самата бе получила тук, подсилваха убеждението й, че Великият властелин действа по свой собствен път, за да постигне своите собствени неведоми цели.
Избраниците не бяха нищо повече от камъчета върху игралната дъска. Ако Великият властелин я преместваше тук в следващия си таен ход, дали не преместваше също така и Могедиен и Ланфеар, и Ашмодеан дори? Дали Шайдар Харан не бе изпратен да донесе тайни заповеди на Грендал или Самаил? Както впрочем и на Демандред или Месаана? Техният труден съюз — доколкото можеше да се нарече с такова силно име — бе продължил дълго, но никой от тях нямаше да й каже дали получава тайни заповеди от Великия властелин, тъй както и тя нямаше да позволи никога да разберат за заповедите, които я бяха довели тук, или за онези, които я бяха накарали да изпрати мърдраали и тролоци в Тийрския камък срещу изпратените от Самаил.
Ако Великият властелин бе решил да направи ал-Тор Не-блис, тя лично щеше да коленичи пред него… и да зачака търпеливо да се подхлъзне, за да й падне в ръцете. Безсмъртието означаваше неограничено време за чакане. Междувременно винаги щеше да разполага с други „пациенти“, с които да се забавлява. Това, което наистина я тревожеше, беше Шайдар Харан. Тя винаги бе проявявала равнодушие в играта на черан, но Шайдар Харан беше нова фигура на дъската, с неизвестна сила и предназначение.
Странно усещане по мрежата прекъсна мислите й и тя хвърли поглед към жертвата си и изцъка с език от досада. Главата на Стражника беше клюмнала, брадичката му бе почерняла от кръв, докато беше дъвкал езика си, очите му бяха изцъклени и безжизнени. Малко небрежност, и бе допуснала импулсите да нараснат твърде бързо, да стигнат твърде далече. Раздразнена, тя прекъсна потоците. Нямаше смисъл да се опитва да стимулира мозъка на един труп.
Внезапно й хрумна нещо. Щом Стражникът можеше да изпита това, което изпитва Айез Седай, дали и обратното не беше в сила? Не, едва ли. Дори тези глупци биха променили връзката, ако водеше да споделяне на това. И все пак остави тялото и закрачи припряно по коридора.
Писъците, които чу още преди да отвори обкованата с желязо врата, я накараха да въздъхне облекчено. Да убие жената преди да изтръгне от нея всичко, което знаеше, вероятно щеше да означава да остане тук, докато бъде пленена друга Айез Седай. Най-малкото.
— Мииилооост — пищеше жената. — О, Светлина, МИИИЛОООСТ!
