Семирага се усмихна. Все пак във всичко това имаше нещо забавно.
Глава 7
Въпрос на мислене
Нинив пристъпи към леглото си и намръщено опипа гривната на ай-дам на китката си. Винаги настояваше една от тях да я носи дори когато спяха, макар това нещо да предизвикваше определено странни и твърде неприятни сънища. Едва ли имаше нужда от това — ай-дам можеше да държи Могедиен също тъй добре, дори да висеше на закачалка, и отгоре на всичко Отстъпницата делеше една наистина малка стаичка с Биргит. Биргит беше възможно най-добрата й охрана, и освен това Могедиен се разреваваше само като я погледнеше. Тя лично имаше най-малкото основание да иска Могедиен да остане жива и възможно най-голямото да желае смъртта й, което оная знаеше много добре. А тази нощ гривната щеше да е още по-малко от полза от обикновено.
— Нинив, те ще ни чакат.
Нинив погледна двата големи пръстена на масата между леглата. Единият беше с жилки и точици в синьо и кафяво, а другият — в синьо и червено: и двата бяха огънати така, че имаха само една страна. Нинив развърза кожената връв на шията си, взе червено-кафявия и го наниза до тежкия пръстен на Лан.
Елейн вдигна синьо-червения пръстен и го изгледа намръщено.
И двата пръстена бяха тер-ангреали, които тя беше направила по подражание на онзи, който сега беше притежание на Сюан, и въпреки простата си външност, се бяха оказали невероятно сложни. Спането с тях отвеждаше спящата в Тел-айеран-риод. Света на сънищата, отражение на реалния свят. Навярно на всички светове — някои Айез Седай твърдяха, че съществуват много светове и че всички тези светове заедно образуват една още по-голяма Шарка. Важното беше, че Тел-айеран-риод отразяваше този свят и имаше свойства, които бяха изключително полезни. Особено след като Кулата не знаеше нищо за проникването в него, поне доколкото те бяха могли да открият.
Никой от тези два пръстена не работеше така добре, както оригиналът, въпреки че все пак вършеха работа. Елейн ставаше все по-добра в това нещо — от четирите опита да направи копие само един се провали. Много по-добро средно постижение, отколкото с нещата, които правеше без никакъв образец.
Елейн завъртя пръстена в ръката си. Какво вършеше той бе твърде лесно да се разбере, но „как“ — отговорът на този въпрос все още й се изплъзваше. „Как“ и „защо“ бяха ключовете. Съчетанието на цветовете в жилките и точиците имаше също толкова значение, колкото и формата — всичко друго, което не беше усукано така, не постигаше нищо, а единственият, който беше създала в чисто синьо, причиняваше ужасни кошмари — но тя така и не можеше да постигне червеното, синкавото и кафявото на оригинала. Все пак финият строеж на нейните копия беше същият. Но защо трябваше цветовете да са от значение? Изглежда, съществуваше една обща нишка в тази фина структура на тер-ангреалите, позволяваща преливането да подейства, и друга за онези, които просто се възползваха от Силата. Едва след като се бе препънала в този проблем, можа да си позволи да се опита да създаде оригинален тер-ангреал. Но все още имаше толкова неща, които не разбираше, толкова неща, които можеше само да предполага…
— Цяла нощ ли ще седиш така? — попита кисело Нинив. — Нали каза, че не бива да ги караме да чакат.
Елейн припряно наниза шарения пръстен — вече не беше каменен, макар да бе започнала да го прави от най-обикновено късче скала — на кожената каишка, завързана на шията й, и изпи отварата от билки, приготвена от Нинив, за да заспят по-бързо.
После легна.
— Надявам се Егвийн да се е оправила. Омръзнаха ми трохите, които ни подхвърлят останалите. Искам да разбера какво става!
Усети, че е подхванала опасна тема. Егвийн се беше наранила преди месец и половина в Кайриен, в деня, в който бяха загинали Моарейн и Ланфеар. Деня, в който бе изчезнал и Лан.
— Мъдрите твърдят, че се оправя — промърмори сънено Нинив от тъмното. Поне този път не прозвуча все едно, че е тръгнала да търси Лан. — Така поне твърди Шериам, а тя няма никаква причина да ни лъже.
— Е, бих искала да можех да надникна зад рамото на Шериам утре вечер.
— Все едно да искаш… — Нинив се прозя. — Все едно да искаш Съветът да те избере за Амирлин, както си я подкарали. Всъщност защо не! Докато изберат някоя, двете с теб ще сме достатъчно побелели за тази работа.
Елейн отвори уста да отвърне, но Нинив захърка — не силно, но с упорита настойчивост. Елейн уморено затвори очи, но мислите й останаха будни, въпреки волята й.
Съветът наистина проявяваше мудност. Заседателките се събираха понякога за половин ден, а в повечето дни изобщо не го правеха. И не казваха какво обсъждат. А за бързане определено имаше причини. Дори намеренията им да бяха тайни, сборището им тук — едва ли. Елайда и Кулата нямаше да ги пренебрегват вечно. Освен това Белите плащове продължаваха да са на не повече от няколко мили оттук, в Амадиция, а се носеше мълва, че Заклетите в Дракона вече се били появили тук, в самата Алтара. Светлината само знаеше какво можеше да им хрумне на Заклетите в Дракона, щом Ранд нямаше контрол над тях. Пророкът беше добър пример — или ужасен, по-скоро. Метежи, опожарени къщи и ферми, избити хора — защото не показвали достатъчно преданост към Преродения Дракон.
Да, имаше причини да се бърза. Самаил властваше в Иллиан, а до границата с Иллиан имаше само неколкостотин мили — твърде близко разстояние за един Отстъпник. Светлината само знаеше къде са другите Отстъпници и какво кроят. И Ранд. Той, разбира се, не представляваше опасност. И дума да не става. Но той беше ключът към всичко; светът наистина се скланяше напоследък около него. Тя трябваше да е вече на половината път до Кемлин. И Мин. Нямаше снегове, които да ги забавят. Още месец и щяха да пристигнат. Не че я тревожеше това, че Мин щеше да отиде при Ранд. И какво ли обмисляше Съветът? Мин. Сънят я облада и тя се плъзна в Тел-айеран-риод…
… и се озова насред главната улица на притихналия в нощта Салидар, с издутата луна горе. Можеше да вижда съвсем ясно, повече дори, отколкото позволяваше луната. В Света на сънищата винаги имаше едно усещане за светлина, струяща едновременно отвсякъде и отникъде, сякаш самият мрак излъчваше мрачно сияние. Но пък в сънищата винаги си беше така, а това си беше сън, макар и не обикновен сън.
Селото бе отражение на истинския Салидар, но с някаква странна отлика, по-странна, отколкото можеше да го направи нощта. Всеки прозорец беше тъмен и във въздуха бе надвиснало странно усещане за празнота. Разбира се, тук не можеше да има никой. Отекна писък на нощна птица, друга се отзова отнякъде, после трета, нещо изтича в близкия храсталак. Но конюшните щяха да са празни, както и коневръзите край селото и кошарите. Диви животни щеше да има много, но не и домашни. Подробностите се меняха при всеки следващ поглед; къщите със сламените покриви си оставаха същите, но някое ведро за вода се оказваше леко отместено или някоя отворена преди малко врати — здраво залостена. Колкото по-ефимерно беше едно нещо в реалния свят, толкова по-променливо беше положението или състоянието му тук, толкова по- неустойчиво беше отражението му.
По тъмната улица от време на време нещо прибягваше смътно, сякаш някой се появяваше и изчезваше с едно мигване на окото. Сънищата на много хора можеха да докоснат Тел-айеран-риод, но съвсем за кратко. Толкова по-добре за тях. Друго свойство на Света на сънищата беше това, че каквото ти се случеше тук, си оставаше истинско, щом се събудиш. Ако човек умреше тук, не се събуждаше. Странно отражение. Само жегата си беше същата.
Нинив застана край нея в бяла рокля на Посветена със седемцветната ивица по подгъва, появиха се и Сюан и Леане. Леане беше възхитително стройна, въпреки че според Елейн почти прозрачната й доманска рокля отнемаше малко от чара й, а освен това непрекъснато менеше цвета си — такива неща се случваха, докато човек не се научеше какво да прави тук. Сюан се справяше по-добре. Беше с обикновена рокля от синя коприна, с косо срязано деколте, дълбоко колкото да се вижда усуканият пръстен между гърдите й. От друга страна, от време на време на роклята й се появяваше дантела, а накитът й се менеше от проста сребърна верижка до изящна плетеница от герданчета с рубини или смарагди, че и подходящи обеци на ушите, и после пак си ставаше проста верижка.
