винаги произхождаше от Аджата на Амирлин.
Сюан ги изгледа изпитателно. Тя твърдеше, че често могат да се научат повече неща от документите на Алвиарин, отколкото от тези на Елайда, тъй като Алвиарин понякога, изглежда, знаеше повече работи, отколкото жената, на която уж служеше, и на два пъти Сюан бе попадала на доказателства, че Алвиарин е нарушавала заповеди на Елайда, очевидно без никакви последствия. Не че беше споделяла с Елейн или Нинив какви точно заповеди. В това, което Сюан споделяше, определено имаше ограничения.
Шериам, Беонин и Миреле се струпаха около писалището на Елайда, отвориха една от лакираните дървени кутии и започнаха да ровят из свитъците вътре. Документите се променяха още щом почнеха да ги четат — хартията бе нещо ефимерно.
— Това е доклад от Данеле — каза Миреле, оглеждайки припряно някаква страница. Сюан се опита да се присъедини към тях — Данеле, млада Кафява, беше част от заговора, който я бе свалил — но Беонин я изгледа намръщено и я прати обратно в ъгъла. Миреле продължи да говори: — Пише, че Матин Степанеос е приел с цяло сърце, Роедран все още прави опити да вземе всички страни, а Алиандре и Тилин искат повече време, за да обмислят отговорите си. Има и забележка с почерка на Елайда. „Притиснете ги!“ — Тя цъкна с език, когато докладът се разтопи във въздуха между ръцете й. — Не се казва за какво, но при тези четиримата възможностите са само две. — Матин Степанеос беше кралят на Иллиан, Роедран — на Муранди, а Алиандре — кралица на Геалдан. Тилин пък бе кралица на Алтара. Поводът можеше да е или Ранд, или Айез Седай, противопоставящи се на Елайда.
— Поне знаем, че нашите пратенички все още имат също толкова шанс, колкото тези на Елайда — каза Шериам. Разбира се, Салидар не беше изпращал такива при Матин Степанеос; истинската власт в Иллиан се държеше от лорд Бренд от Съвета на деветимата, или Самаил. Елейн беше готова да даде много, за да разбере какво предложение на Елайда е толкова готов да подкрепи Самаил или най-малкото да накара Матин Степанеос да заяви, че ще го подкрепи.
— Заповедта за задържането на Моарейн все още е в сила — каза Беонин и поклати глава, щом листчето в ръката й изведнъж се превърна в дебел сноп хартия. — Тя още не знае, че Моарейн е мъртва. — Изгледа с гримаса купчината страници и ги пусна; те се пръснаха и се стопиха във въздуха още преди да достигнат пода. — Освен това Елайда все още се кани да си вдига личен дворец.
— Да си вдига — отвърна сухо Шериам. Ръката й трепна, щом посегна към някаква бележка. — Шемерин е избягала. Посветената Шемерин.
И трите изгледаха Елейн, след което отново се извърнаха към кутията, която се наложи да отворят отново. Никоя не каза нищо по повод думите на Шериам.
Елейн за малко да изскърца със зъби. Двете с Нинив им бяха казали, че Елайда е понижила Шемерин, Жълта сестра, в Посветена, но те естествено не им бяха повярвали. Една Айез Седай можеше да претърпи наказание, можеше да бъде порицана, но не можеше да бъде понижавана, освен ако не бъде усмирена. Но по всичко личеше, че Елайда върши точно това, въпреки закона на Кулата. Може би пренаписваше закона на Кулата.
За много неща, които двете бяха съобщили на тези жени, не бяха им повярвали. Едни Посветени според тях не можеше да познават достатъчно света, за да знаят кое е възможно и кое не. Младите жени, казваха им, са доверчиви и наивни; могат като нищо да видят и да повярват неща, които са невъзможни. Тя едва се сдържа да не тропне с крак.
— Боевете в Шиенар и Арафел заглъхват — измърмори Шериам повече на себе си, — но все още нищо не показва защо са започнали. Само дребни схватки, но хората по Граничните земи не се бият помежду си. Имат си Погибелта. — Тя беше салдейка, а Салдеа бе една от Граничните земи.
— Поне Погибелта все още е спокойна — каза Миреле. — Само че някак твърде спокойна. Едва ли ще продължи дълго. Добре че Елайда има толкова очи и уши в Граничните земи. — Сюан странно как успя да съчетае присвиването на очите си с убийствен поглед към Айез Седай. Елейн не допускаше, че вече е успяла да възстанови връзките си с някоя от агентките си в Граничните земи — те бяха доста далече от Салидар.
— Щях да се чувствам по-добре, ако същото можеше да се каже и за Тарабон. — Страницата в ръцете на Беонин стана по-дълга и по-широка; тя я изгледа отвратена, изсумтя и я пусна. — Очите и ушите в Тарабон все още мълчат. Всички. Единственото, което е получила от Тарабон, са слуховете от Амадиция, че Айез Седай са намесени във войната. — Тя поклати глава, възмутена от абсурда да се излагат такива глупави слухове на лист хартия. Айез Седай никога не се въвличаха в граждански войни. Във всеки случай, не толкова открито, че да се изложат на показ. — А от Арад Доман, изглежда, няма нищо повече от шепа объркани донесения.
— Много скоро сами ще разберем какво става в Тарабон — успокои я Шериам. — Само след още няколко седмици.
Това за намесата на Айез Седай във войната в Тарабон не беше единственият слух, намерил път до писалищната маса на Елайда. Трупането на Бели плащове от Педрон Ниал беше намерило какви ли не обяснения — от това, че се кани да завладее трона на Амадиция — нещо, от което той определено нямаше нужда — през намерението му да сложи край на войната и безвластието в Тарабон и Арад Доман, та чак до поддръжката за Ранд. На последното Елейн щеше да повярва само когато слънцето изгрееше от запад. Имаше сведения за странни събития и Иллиан и Кайриен — може би имаше и други, но те успяха да видят само тях — за цели села, обзети от масова лудост, за появили се посред бял ден въплътени кошмари, за двуглави телета, които говорели с човешки глас, за твари на Сянката, появили се от едното нищо. Шериам и другите с нея подминаваха последните безгрижно — същите приказки се носеха към Салидар от някои части на Алтара и Муранди, както и от другия бряг на реката, деляща ги от Амадиция. Айез Седай ги отхвърляха като проява на истерия сред хората, разбрали за Преродения Дракон. Елейн обаче не беше толкова сигурна. Виждала беше неща, които те не бяха, въпреки годините и опита си. За майка й се носеше мълва, че вдига войска в западен Андор — под древния флаг на Манедерен, представете си! — както и че е пленничка на Ранд, или бяга в какви ли не земи, включително Граничните и Амадиция. Последното беше наистина невъобразимо. Явно и Кулата не вярваше на тези приказки. Елейн съжали, че не знае на кое да вярва.
После чу Шериам да споменава нейното име. Не я викаше — четеше забързано от някакъв квадратен лист, който ненадейни се превърна в дълъг пергаментов свитък с три восъчни печата. Елейн Траканд трябвало да бъде издирена и върната в Бялата кула с цената на всичко. Ако това не се свършело веднага, провалилите се щели „да завиждат на Макура“. Това накара Елейн да потръпне — по пътя им към Салидар една жена на име Ронде Макура ги бе упоила с цел да ги върне в Кулата. Управляващата фамилия на Андор, прочете Шериам, била „ключът“, нещо, което просто звучеше безсмислено. Ключ за какво?
Никоя от трите Айез Седай не си направи труда дори да погледне към нея. Само се спогледаха и си продължиха работата. Можеше да са я забравили, но можеше и да не са. Айез Седай правеха това, което те решат. Ако я предпазеха от Елайда, това щеше да е по решение на Айез Седай, а ако решаха по някаква си тяхна причина да й я предадат, овързана от глава до пети, това пак си беше тяхна работа. „Щуката не пита жабата за разрешение, щом изгладнее“ — спомни си тя думите на Лини.
Реакцията на Елайда на вестта за обявената от Ранд амнистия си личеше много добре от състоянието на доклада. Елейн направо си я представи, смачкала листа в свития си юмрук, готова да го накъса, а после как го оправя хладнокръвно и го прибира в кутията. Изблиците на гняв при Елайда почти винаги бяха хладни. Върху този документ не бе написала нищо, но бе надраскала хапливи думи върху един друг, думи, с които даваше да се разбере, че е почти готова да обяви публично, че смята всички, които не са се подчинили на заповедта й да се върнат, за изменнички. Шериам и останалите спокойно обсъдиха тази възможност. Колкото и Сестри да решаха да се подчинят, някои щяха да пътуват много дълго, докато се върнат; други вероятно все още не бяха получили заповедта. Във всеки случай един такъв декрет щеше официално да признае пред света, че Кулата е разцепена. Елайда трябваше да е изпаднала в голяма паника, за да си помисли само за такова нещо, или пък беше напълно обезумяла.
Ледена тръпка прониза гръбнака на Елейн, и не заради товя дали Елайда е уплашена, или разгневена. Двеста деветдесет и четири Айез Седай в Кулата, подкрепящи Елайда. Близо една трета от всички Айез Седай, почти толкова, колкото се бяха събрали и в Салидар. Най-доброто, на което можеше да се разчита, беше и останалите да се разцепят на две. Да, това наистина беше май най-доброто, което можеше да се очаква. След големия приток в началото броят на тези, които продължаваха да се стичат в Салидар, бе изтънял на тънка струйка. Навярно и потокът към Кулата също бе пресъхнал. Можеха само да се
