надяват.
Известно време продължиха да претърсват мълчаливо, след което Беонин възкликна:
— Елайда е изпратила посланички при Ранд ал-Тор! — Елейн ахна, но Сюан й направи знак да стои мирно и тя замръзна.
Шериам посегна към листа, но преди ръката й да го докосне, листите станаха няколко.
— Къде ги праща? — попита тя и едновременно с нея Миреле запита:
— Кога са тръгнали от Тар Валон? — Цялото й досегашно спокойствие се изпари като дим.
— В Кайриен — отвърна Беонин. — Не можах да видя кога, ако изобщо е споменато. Но със сигурност ще отидат в Кемлин, щом разберат къде е.
Все пак не беше толкова страшно. Сигурно щеше да им трябва повече от месец, докато стигнат от Кайриен до Кемлин. Пратеничеството от Салидар със сигурност щеше да ги изпревари. В Салидар Елейн си имаше една опърпана карта, напъхана под дюшека, и всеки ден си отбелязваше колко според нея трябва да са изминали пратениците по пътя си към Кемлин.
Сивата сестра продължи:
— Изглежда, Елайда се кани да му предложи подкрепа. И ескорт до Кулата. — Шериам вдигна вежди.
— Тази жена е готова на всичко — въздъхна Шериам. — На него подкрепата на Бялата кула може да му се стори привлекателна.
— Навярно бихме могли да пратим вест до Егвийн чрез айилките — подхвърли Миреле несигурно.
Сюан се окашля силно и много престорено, но Елейн не можа да издържи повече. Предупреждаването на Егвийн беше жизненоважно, разбира се — хората на Елайда със сигурност щяха да я завлекат обратно в Кулата, ако я намереха в Кайриен, и посрещането нямаше да е никак приятно — но останалото…
— Как можете дори да допуснете, че Ранд въобще ще изслуша това, което ще му предложи Елайда? Нима мислите, че не знае, че тя беше Червена Аджа и какво означава това? Те няма да му предложат поддръжка и вие го знаете. Трябва да го предупредим! — Знаеше, че във всичко това има противоречие, но тревогата бе развързала езика й. Ако се случеше нещо с Ранд, щеше да умре.
— А как предлагаш да го направим ние, Посветена? — попита хладно Шериам.
И в същия миг чуха писък, последван от викове в преддверието. Затичаха се натам.
Помещението бе празно, с изключение на писалището на Пазителката и редицата столове до стената, на които Айез Седай изчакваха реда си да говорят с Елайда. Аная, Морврин и Карлиня ги нямаше, но иззад една от високите врати се носеха отчаяни женски писъци. Шериам, Миреле и Беонин хукнаха натам.
— Внимавайте — извика след тях Елейн, но наистина не можеше да направи нищо, освен да ги последва заедно със Сюан. И се озоваха пред сцена от някакъв кошмар. Буквално.
На около тридесет крачки вдясно от тях коридорът изведнъж се уширяваше в гърло към каменна пещера, която сякаш се простираше безкрайно. Навсякъде из нея се виждаха тролоци, големи човекоподобни туловища с прекалено човешки ликове, изкривени от зверски муцуни, зурли и клюнове. Тези, които бяха по-далече, изглеждаха по-неясни и полуоформени, докато най-близките бяха същински великани, два пъти по-високи от най-високия мъж, по-големи дори от истинските тролоци. И виеха и обикаляха около огнища и котли, инструменти за изтезание, странни клетки с шипове и разни други метални предмети с невъобразима форма.
Наистина беше кошмар, макар и по-мащабен от всичко, за което Елейн бе чувала от Егвийн или от Мъдрите. Освободени от сътворилия ги ум, такива неща понякога се понасяха из Света на сънищата, а друг път се закрепваха на едно определено място. Айилските сънебродници ги унищожаваха винаги, когато се натъкнеха на тях, но те — както и Егвийн — й бяха казвали, че е най-добре да ги избягва, ако изобщо ги срещне. За съжаление Карлиня явно не беше слушала, когато двете е Нинив им го бяха обяснявали.
Бялата сестра беше овързана и висеше за глезените си от верига, чезнеща високо в мрака. В очите на Елейн сиянието на сайдар продължаваше да я обкръжава, но Карлиня се гърчеше в конвулсии и пищеше, докато се смъкваше бавно с главата надолу към огромен казан с врящо масло.
Аная и Морврин бяха спрели на границата, където коридорът рязко се превръщаше в пещера. В следващия миг призрачните им фигури сякаш се издължиха към граничната черта, като пушек, издърпан през комина. Още щом я докоснаха, се озоваха вътре и Морврин запищя, докато двама тролоци завъртяха бавно две огромни железни колела, които започнаха да я разпъват, а Аная увисна на китките си и около нея затанцуваха тролоци и я зашибаха с камшици.
— Трябва да се свържем — каза Шериам и сиянието, което я обкръжи, се смеси с това на Миреле и Беонин. Въпреки това не можеше да доближи яркостта около една-едничка жена в будния свят, жена, която не е някакъв мъгляв сън.
— Не! — извика тревожно Елейн. — Не бива да го приемате като нещо истинско. Трябва да… — Тя дръпна Шериам за ръката, но потокът на Огън, който трите бяха запрели, рехав, въпреки че се бяха свързали, облиза разделящата линия между съня и кошмара. Сплитът изчезна там, сякаш кошмарът го погълна, и в същия миг трите Айез Седай бяха засмукани като мъгла, подхваната от вятър. Успяха само да изврещят слисани, преди да докоснат границата и да изчезнат. Шериам се появи вътре — главата й стърчеше от средата на нещо като огромна метална камбана. Двама тролоци завъртяха някакви ръчки и занатискаха лостове и Шериам се замята лудешки и запищя. От другите две нямаше и следа, но на Елейн й се стори, че чува още писъци.
— Помниш ли какво ти говорехме за унищожаването на кошмари? — попита Елейн.
Приковала поглед в ужасната сцена, Сюан кимна.
— Отричаш съществуването им. Опитваш се да закрепиш в ума си нещата такива, каквито трябва да бъдат.
Грешката беше на Шериам и навярно и на всички други Айез Седай едновременно. С опита си да прелеят срещу кошмара, те го бяха приели за нещо истинско, и това приемане ги бе завлякло в него. Нарастващите писъци пронизваха ушите на Елейн.
— Коридорът — промърмори тя, мъчейки се да го оформи в главата си във вида, в който го беше видяла последния път. — Мисли за коридора, такъв какъвто го помниш.
— Опитвам се, момиче — отвърна й навъсено Сюан. — Не става.
Елейн въздъхна. Сюан беше права. Нито чертица в сцената пред очите им дори не трепна. Главата на Шериам направо се затресе над металната ужасия, обгърнала останалата част от нея. Воят на Морврин заотеква накъсано. На Елейн почти й се стори, че чува как пукат разтеглените й стави. Косата на Карлиня, увиснала под нея, почти докосваше кипящата повърхност на жежкото масло. Две жени не стигаха. Кошмарът беше твърде голям.
— Трябват ни другите — каза тя.
— Леане и Нинив? Момиче, дори да знаехме къде са, Шериам и останалите ще загинат преди да… — Гласът й заглъхна и ти се взря в Елейн. — Нямаше предвид Леане и Нинив, нали? Искаше да кажеш Шериам и… — Елейн само кимна; твърде изплашена беше, за да може да проговори. — Не мисля, че могат да ни чуят оттук, нито да ни видят. Ония тролоци дори не поглеждат към нас. Това означава, че трябва да се опитаме отвътре. — Елейн отново кимна. — Момиче — рече почти без дъх Сюан, — куражът ти е лъвски, но умът ти е колкото на кокошка. — И с тежка въздишка добави: — Но за съжаление и аз не виждам по-добър начин.
Елейн се съгласи с нея за всичко друго, но не и за куража. Осъзна, че държи меч, огромна блестяща ивица стомана, абсолютно безполезна, дори да знаеше как да я използва. Пусна го и той изчезна преди да е паднал на пода.
— Чакането с нищо няма да помогне — промърмори тя. Още някоя минутка и и малкото кураж, който бе успяла да събере, щеше да се изпари.
Двете със Сюан пристъпиха заедно през границата.
В един миг Елейн стоеше в коридора, взирайки се в ужасиите, а в следващия лежеше по корем върху груба сива скала, със здраво завързани на кръста китки, и всичките ужасии се оказаха около нея. Пещерата се простираше безкрайно във всички посоки, коридорът на Кулата сякаш бе престанал да съществува. Писъци изпълваха въздуха. Само на няколко крачки от нея над свирепо пламтящ огън вреше огромен черен казан. Един тролок с глиганска зурла с щръкнали бивни подхвърляше в огъня дърва, които приличаха повече на чворести корени. Казан за готвене. Тролоците ядяха всичко. Включително хора. Тя си помисли, че ръцете
