Абдел Омерна е с относително нисък сан в Съвета на Помазаните, но в действителност той оглавяваше шпионската мрежа на Чедата на Светлината. — Помислете само!
Това, което Ниал си помисли, беше, че Гилдията на Илюминаторите се състои от тарабонци, а Тарабон бе заразен от хаоса и лудостта, които той нямаше да допусне да проникнат и в Амадиция. След като изрязването на тази зараза трябваше да почака, трябваше поне да я ограничи.
— Към тях ще се отнесем по същия начин, по който и към всеки, който се е опитал да се промъкне, Омерна. Под стража, без право да разговарят с никого и придружени с военен ескорт извън пределите на Амадиция без никакво забавяне.
— Ако ми позволите, милорд-капитан командир, ползата от тях е по-голяма от малкото клюки, които могат да разпространят. Те се държат изолирано. А освен ползата от тях като мои агенти, престижът от това, че в Амадор ще има камара на Илюминаторите, може да се окаже значителен. Единствената камара в момента. Онази в Кайриен е изоставена, а другата в Танчико — изглежда, също.
Престиж! Нямаше смисъл да се ядосва на Омерна, но задръжката му струваше усилие. Тази заран печеше нервите му на бавен огън.
— Те наистина се държат изолирано, Омерна. Живеят сами, пътуват сами и рядко разговарят с някой друг. Да не се каниш да жениш тези свои агенти за Илюминаторки? Те рядко се женят извън гилдията си, а няма начин човек да стане Илюминатор, освен по рождение.
— Сигурен съм, че все ще се намери някакъв начин. — Нищо не можеше да прояде тази фасада на самоувереност и компетентност.
— Ще стане така, както казах, Омерна. — Мъжът понечи отново да отвори уста, но Ниал го превари раздразнено. — Както казах, Омерна! И повече да не чувам за това! Е, казвай сега, каква информация имаш днес? Каква полезна информация? Това ти е задачата. Не да осигуряваш фойерверки за Ейлрон.
Омерна се поколеба — явно искаше да повтори молбата си за драгоценните си Илюминатори, но най- накрая заяви тържествено:
— Съобщенията за Заклетите в Дракона в Алтара, изглежда, ще се окажат нещо повече от слух. А може би и в Муранди. Заразата е малка, но ще се разпространи. Един силен ход в момента може да се справи с тях, както и с Айез Седай в Салидар, и с…
— Да не би ти да диктуваш стратегията на Чедата напоследък? Събирай информация и остави на мен как да я използвам. Какво друго имаш да ми съобщиш?
— Имам и добри вести. Матин Степанеос е готов да се присъедини към нас. Колебае се да го обяви публично, но хората ми в Иллиан съобщават, че скоро ще го направи. Докладват ми, че едва се сдържа.
— Това би било много добре — отвърна сухо Ниал. Наистина много добре. Лошото бе, че Матин Степанеос държеше за своя съветничка една тарвалонска вещица, макар да го прикриваше. Ниал бе изпращал свои емисари, защото не смееше да остави и тази пътека неопитана, но да, доброволното съюзяване на Матин Степанеос с него наистина щеше да е нещо забележително. — Продължавай. И бъди кратък. Днес ме чака много работа, а писмените ти доклади мога да прочета по-късно.
Изложението на Омерна обаче продължи дълго. Ал-Тор едва успял да разшири контрола си в Андор извън Кемлин. Мълниеносните му щурмове най-сетне били затихнали — Омерна подчерта, че той го е предсказал. Вероятността Граничните земи да се съюзят с Чедата срещу Лъжедракона беше малка: лордове в Шиенар, Арафел и Кандор се бяха възползвали от спокойствието откъм Погибелта, за да се разбунтуват, а кралицата на Салдеа се бе скрила някъде из страната от страх да не я сполети същото. Агентурата му обаче действаше и владетелите на Граничните земи щяха да бъдат поставени на колене. От друга страна, владетелите на Муранди, Алтара и Геалдан бяха готови да влязат в строя, въпреки че засега вдигаха двусмислен шум, колкото да успокоят тарвалонските вещици. Алиандре Геалданска си даваше сметка, че тронът й се клати, знаеше, че има нужда от Чедата, за да не се срине така внезапно, както нейните предтечи, докато Тюлин Алтарска и Редран Мурандийски се надяваха, че тежестта на Чедата най-сетне ще ги направи нещо повече от марионетки.
В Амадиция картинката изглеждаше още по-добре, според описанията на Омерна. Новобранци се стичаха под стяговете на Чедата в по-големи количества от всякога. Строго казано, последното не беше грижа на Омерна, но той винаги се стараеше да украсява докладите си с колкото може повече добри новини. Пророкът нямало много дълго да безпокои страната; в момента парцаливите му орди се ограничавали до плячкосване на селца и имения на север и лесно можели да бъдат разпръснати към Геалдан при следващия тласък на армията на Ейлрон. Не достигали затвори, защото Мраколюбците и тарвалонските шпиони били залавяни по-бързо от времето, нужно, за да се избесят. Хванати били и няколко бежанци от Тарабон — доказателство, че карантината става все по-ефективна. Заловените били върнати в Тарабон веднага щом успели да ги закарат до границата. Последното го каза набързо, което не беше изненадващо, предвид глупостта с Илюминаторите.
Ниал го слушаше толкова, колкото да знае къде да кимне. Омерна беше нелош командир на бойното поле, стига някой да му кажеше какво трябва да прави, но в сегашното му положение тъпата му доверчивост будеше досада. Тъкмо той му беше докладвал, че Мургейз е мъртва, че трупът й е намерен и несъмнено разпознат до деня, в който Ниал го изправи лице в лице със самата нея. Беше се надсмивал над „слуховете“, че Тийрският камък е паднал, и все още отричаше, че най-могъщата крепост в света може да бъде завзета от външна сила; имало било някакво предателство, настояваше той, някой върховен лорд, който е предал Камъка на ал-Тор и на Тар Валон. Твърдеше, че поражението при Фалме и неприятностите в Тарабон и Арад Доман били дело на армиите на Артур Ястребовото крило, завърнали се през океана. Беше убеден, че Сюан Санче изобщо не е сваляна, че ал-Тор е обезумял и умира, че от Тар Валон умишлено са предизвикали убийството на крал Галдриан, за да разпалят гражданската война в Кайриен, и че тези три „факта“ по някакъв начин са вплетени в ония „тъпи“ слухове, идещи за тяхна радост все от някъде далече, за хора, избухващи в пламъци, и за кошмари, оживяващи от нищото и подлагащи на гибел цели села. Не беше сигурен как точно, но работеше над някаква своя всеобхватна теория и обещаваше един ден да му я представи, теория, която уж щяла да разкрие всички коварни схеми на вещиците от Тар Валон и да ги постави в ръцете на Ниал.
Така стояха нещата с Омерна — той или си измисляше някакви заплетени обяснения за това, което ставаше, или награбваше някоя празна клюка от улицата и я налапваше цялата. По-голямата част от времето си прекарваше в слушане на клюки по именията, както и по улиците. Не само че беше забелязван да пие по кръчмите с Ловци на Рога, но също така зле опазена тайна беше, че е прахосал огромни суми за не по-малко от три предполагаеми Рога на Валийр. Всеки път беше отнасял нещицата навън в околността и ги беше духал с дни, чак докато не признае с неохота, че никакви мъртви герои от легендата няма да излязат от гробовете си. Въпреки това тези провали нямаше да го предпазят от бъдещи покупки по тъмни улички или край задния вход на някоя кръчма. Казано простичко, докато един ръководител на шпионска мрежа трябваше да се съмнява дори в собственото си отражение в огледалото, то Омерна вярваше на всичко.
— Ще обмисля добре доклада ти, Омерна — каза Ниал накрая. — Справяш се много добре. — Как само се наду нещастникът! — А сега ме остави. Пътьом кажи на Балвер да влезе. Имам да му издиктувам няколко писма.
— Разбира се, милорд-капитан командир. Аа… — Той се намръщи, измъкна едно костено цилиндърче и го подаде на Ниал. — Това пристигна по гълъб тази заран. — Три червени ивици минаваха по дължината на цилиндъра, означаващи, че трябва да се предаде лично на Ниал, без да се разчупват восъчните печати. А Омерна почти беше забравил за него.
Дори след като Омерна излезе, Ниал само опипа цилиндърчето, без да бърза. Тези редки, специални съобщения почти никога не му носеха добри новини. Той се надигна бавно — напоследък усещаше все по- ясно тежестта на годините — и си напълни сребърния бокал с пунш, но после го остави недокоснат на масата и отвори една кожена папка. Тя съдържаше един-единствен лист дебела хартия, намачкана и отчасти разкъсана, рисунка на уличен художник с цветни креди, изобразяваща двама мъже, сражаващи се сред облаците, единият — с огнен лик, а другият — с тъмночервеникава коса. Ал-Тор.
Всичките му планове да попречи на Лъжедракона бяха излезли криви. Дали не беше чакал твърде дълго, позволявайки на ал-Тор да набере прекалена мощ? Ако беше така, само един начин му оставаше да се справи с него бързо — ножът в тъмното, стрелата от някой покрив. Колко дълго още смееше да чака?
