Смееше ли да рискува да не чака? Прекалената припряност щеше да донесе гибел, също както и прекаленото бавене.
— Милорд? — чу се гласът на Балвер и Ниал вдигна глава. После попита:
— Ти вярваш ли, че Рогът на Валийр може да призове мъртвите герои да се върнат, за да ни спасят, Балвер?
— Може би да, милорд — отвърна Балвер, — а може би не. Аз лично не бих разчитал точно на това.
Ниал кимна.
— А смяташ ли, че Матин Степанеос ще се съюзи с мен?
— Отговорът ми отново е „може би“. Той едва ли желае да загине или да се превърне в нечия марионетка. Първата му и единствена грижа е да задържи Лавровата корона и армията, сбираща се в Тийр, сигурно го кара да се поти по този повод. — Балвер се усмихна с почти свити устни. — Говорил е открито, че приема предложението на милорд, но от друга страна, току-що научих, че поддържа връзка и с Бялата кула. Явно се е съгласил с тях за нещо, въпреки че още не знам за какво.
Официално светът знаеше, че Абдел Омерна е главата на шпионите на Чедата. Такъв пост трябваше да се пази в тайна, разбира се, но и последните конярчета и просяците го сочеха боязливо с пръст по улиците като най-опасния човек в Амадиция. Истината беше, че тъпият Омерна беше просто уловка — глупак, който сам не знаеше, че играе ролята на маска за истинския глава на шпионите в Крепостта на Светлината. А истинският бе Себбан Балвер, сухият, дребен и вечно намусен секретар на Ниал.
Докато Омерна вярваше на всичко, Балвер не вярваше в нищо, навярно дори в съществуването на Мраколюбци или на Тъмния. Ако Балвер изобщо вярваше в нещо, то бе в надничането над раменете на хората, в слухтенето, в измъкването на тайните им. Разбира се, той можеше да служи на всеки господар, тъй както сега служеше на Ниал, но и това беше само за добро. Това, което Балвер научаваше, никога не биваше зацапвано от нещо, което той знае, че трябва да е вярно, или му се иска да е вярно. Приемайки всичко с недоверие, той винаги успяваше да измъкне истината.
— Не е повече от това, което съм очаквал от Иллиан, Балвер, но дори той може да бъде обърнат. — Трябваше да може. Не беше възможно да е станало късно. — Има ли някакви свежи новини от Граничните земи?
— Все още не, милорд. Но Даврам Башийр е в Кемлин. С три хиляди души лека конница, твърдят информаторите ми, но според мен не са повече от половината на това. Той не би могъл да отслаби твърде много силите на Салдеа, дори Тенобия да му го заповяда.
Ниал изпръхтя. Башийр в Кемлин! Добро обяснение защо кралица Тенобия се крие и отбягва пратеника му.
Не бяха добри вестите от Граничните земи, колкото и да го уверяваше Омерна. „Незначителните бунтове“, за които Омерна му бе докладвал, наистина бяха незначителни, но не и бунтове. По Граничните земи мъжете спореха дали ал-Тор е поредният Лъжедракон, или Преродения Дракон. Нравът на обитателите на Граничните земи беше такъв, че понякога такива спорове довеждаха до боеве. Такива бяха започнали в Шиенар още по времето, когато падаше Тийрският камък, явно доказателство за намесата на тарвалонските вещици, ако на човек изобщо му беше нужно такова. Как можеше да се реши този спор, според Балвер все още беше неясно.
Едно от малкото неща, в които Омерна се оказа прав, беше, че ал-Тор все още се задържа в Кемлин. Но защо, при наличието на Башийр, на айилците и на вещиците? Дори Балвер не можеше да отговори на това. Каквато и да бе причината, слава на Светлината за това! Тълпите на Пророка наистина се бяха ограничили в плячкосване северно от Амадиция, но укрепваха завоеванията си, избивайки или прогонвайки всеки, който откаже да се закълне пред Пророка на Дракона. Войниците на Ейлрон бяха спрели оттеглянето си само защото проклетият Пророк бе спрял настъплението си. Алиандре и другите, които според Омерна със сигурност щяха да се присъединят към него, всъщност го усукваха, отлагайки срещите си с неговите пратеници по най-грубо скалъпени поводи.
Привидно всичко, изглежда, вървеше в полза на ал-Тор, с изключение на онова, което го задържаше в Кемлин, но Ниал винаги ставаше най-опасен, когато го превъзхождаха и когато се налагаше да опре гръб в стената.
Ако можеше да се вярва на слуховете, Карридин се справяше добре в Алтара и Муранди, макар и не толкова бързо, колкото би се харесало на Ниал. Времето беше толкова сериозен противник, колкото ал-Тор или Кулата. При все това дори Карридин да се справяше добре само според слуховете, и това трябваше да е достатъчно. Навярно беше време да се разпрострат „Заклети в Дракона“ и в Андор. Навярно и в Иллиан също, въпреки че армията, трупаща се в Тийр, беше достатъчна, за да покаже пътя на Матин Степанеос, и няколко опустошени ферми и села едва ли щяха да са от значение. Мащабите на тази армия ужасяваха Ниал — дори да беше половината от онова, което Балвер му докладва, дори четвъртината, въпреки това го ужасяваше. Нещо невиждано от времената на Артур Ястребовото крило. Вместо да изплаши хората и да ги накара да се съюзят с Ниал, такава армия можеше да ги изплаши и да ги тласне да застанат под знамето на Дракона.
Не всичко беше изгубено, разбира се. Никога нищо не беше загубено, докато си жив. Тарабон и Арад Доман бяха също толкова безполезни за ал-Тор и вещиците, колкото и за него — две гърнета, пълни със скорпиони; само глупак можеше да си пъхне ръката там преди скорпионите да се избият един-друг. Дори да загубеше Салдеа, нещо, с което той нямаше да се примири, Шиенар, Арафел и Кандор все още висяха на ръба на равновесието, а равновесията можеха да се нарушат. Ако Матин Степанеос искаше да язди едновременно два коня — а той винаги се беше опитвал да прави точно това, — все още можеше да бъде принуден да избере правилния. Алтара и Муранди също можеше да се сръгат с остена в правия път. В Тийр агентите на Балвер бяха убедили Тедосиан и Естанда да се съюзят с Дарлин и същото можеше да стане в Кайриен, както и в Андор. Още месец, два най-много, и Еамон Валда щеше да пристигне от Тар Валон; Ниал можеше да се оправи и без Валда, но пък с него повечето сила на Чедата щеше да се окаже на едно място, готова да бъде използвана там, където ще е от най-голяма полза.
Да, той все още разполагаше с много неща на своя страна. Нищо все още не беше слято, но се съединяваха. Времето бе единственото, което му липсваше.
Той счупи восъчния печат с нокътя на палеца си и внимателно извади тънката, навита на руло хартийка от цилиндърчето.
Балвер не каза нищо, но устата му се присви още повече. С Омерна се беше примирил — знаеше, че е глупак, и предпочиташе самият той да остане скрит, но не обичаше Ниал да получава съобщения, които не минават през него, и то от хора, които не познава.
Тънки като паяжина драскулки покриваха листчето с шифър, който знаеха малцина освен Ниал, и никой в Амадор. За него самия четенето му беше съвсем лесно. Варадин беше поне доскоро един от най-добрите му лични агенти, процъфтяващ търговец в Танчико, снабдяващ редовно с фини килими и вина дворците на краля и панархесата, както и повечето благородници. Ниал отдавна го смяташе за загинал след тамошните вълнения — това беше първата вест за него от цяла година. Според това, което пишеше Варадин, наистина щеше да е по-добре, ако бе загинал преди година. Накъсаното писмо на човек на ръба на лудостта приличаше на несвързан брътвеж за мъже, яздещи странни зверове, за Айез Седай, водени на каишки, и за хайлене. Това на Древния език означаваше „Предтечите“, но не ставаше ясно защо Варадин е толкова изплашен от тях, нито кои би трябвало да са те. Явно човекът бе получил възпаление на мозъка само от гледането как страната му се разпада.
Ядосан, Ниал смачка хартийката и я хвърли.
— Най-напред трябваше да изтърпя идиотизмите на Омерна, а сега и това. Какво друго имаш за мен, Балвер? — Башийр. Нещата можеха да станат гадни, ако Башийр оглавеше армиите на ал-Тор. Този човек си бе заслужил славата. Някоя кама в сенките и за него може би?
Очите на Балвер не се отклоняваха от лицето на Ниал, но Ниал знаеше, че топчицата хартия на пода ще се озове в ръцете му, освен ако не я изгори.
— Четири неща, които може да са интересни за вас, милорд. Най-напред най-дребното. Слуховете за срещи между огиерските стеддинг са верни. Колкото до огиерите, те, изглежда, проявяват известна припряност. — Той естествено не каза за какво са били тези срещи; да се вкара човек в огиерски „Пън“ бе все едно да направиш от един огиер шпионин сред хората. По-лесно беше да накараш слънцето да изгрее
