тъмнина и чистият, едва доловимо ухаещ на смола въздух.
— И все пак се питам — подхвана Андреас — дали не го прави нарочно. Не ми изглежда толкова тъпа. Едва ли е пък чак такава философия.
Подчинявайки се на внезапен импулс, той грабна телефона си и я попита дали не иска да дойде при тях, но тя му отговори, че е невъзможно, тъй като майка й вече не била в състояние да изтърпи сама крясъците и лудеенето на петнайсетина развилнели се деца — двете студентки били блъснати в басейна, след което се укрили в банята.
— Губиш възможността да се проявиш по-добре — заяви й той.
Прекъсна връзката с гримаса и разкопча ризата си заради горещината, която се излъчваше от пода. Бяха високо над гората. Макар и със значителни размери, вилите оставаха невидими, удавени в океан от листа с все още ярки цветове — цинобър, наситено зелено, златистожълто. Само шосето образуваше неестествено права хлътнала ивица. През зимата оттук се виждаха водите на неподвижното езеро, които проблясваха в студения въздух през дъбравата.
Еви хвърли последен поглед върху нещата на сестра си, после затвори кутията. Андреас го гледаше неодобрително — не му допадаше болезнената страна на тези реликви. Приятелката на майка му държеше праха на родителите си в урни и
Еви остави кутията на мястото й — на милионите си потребители, спечелени от началото на петдесетте години насам, когато Брауни Уайз бе направил първата демонстрация и получил първата поръчка, производителят гарантираше, че капакът й се затваря херметично, — натика я в почернялата и шуплеста кухина на един голям клон, която търпеливо бе разширил за тази цел, и я покри с шепа сухи листа. Когато допреди няколко години идваха тук редовно, използваха това скривалище за бутилките бира и тревата, която Анаис снизходяваше да им продаде със съгласието на Лиза — в един момент се оказваха здравата надрусани на седем-осем метра над земята върху платформа с не по-високи от петдесет сантиметра перила, така че, обективно погледнато, безпокойството на ония тъпи родители не беше съвсем необосновано.
Като оскверняваше с ужасните си лапи нишата с нещата на Лиза, Анаис доказваше, че е пълен боклук. Че тези, които виждаха в нея дълбочина и способност за истински чувства, или поне я смятаха за достойна за доверие, жестоко се лъжеха.
— Дали да не сложим вътре ножчета за бръснене? — предложи Андреас.
Стъмваше се и някъде отдалеч долиташе мирис на изгоряло дърво — най-вероятно от дома на Дани Кларанс, който се бореше с влагата от другата страна на хълма още от първите есенни дни, топли или не.
Брижит, жената, която живееше с майката на Андреас, откакто бе навършил четири години, поливаше моравата с цигара в уста. Отсреща Форвилови бяха излезли в градината си да пият по чаша с приятели, децата им търчаха от храст на храст като пощурели.
— Как сте, момчета? — подхвърли Брижит.
На четирийсет и пет години Лор Трендел все още бе способна да завърти главата на някой младеж — който си фантазира за актрисите и си въобразява, че ще му помогнат в кариерата, — но истината бе, че линееше и пиеше прекалено много. С Джудит Беверини си забъркваха коктейли още в ранния следобед.
Все още бе стройна. Вярно. Все още имаше хубава фигура, но чертите на лицето й се бяха ужасно втвърдили. Когато си вдигнеше косата, това още повече се натрапваше на погледа. Красотата й бе болезнена, трагична. Лор бе изпълнена с озлобление и мъка, което особено й личеше, когато останеше по- дълго без алкохол.
Смъртта на дъщеря й жестоко я бе разтърсила. Понякога по цял ден не се обличаше, почти не се гримираше, носеше черни очила. Налагаше се Джудит да използва цялата си енергичност, за да я завлече в града. Когато Ришар, и той в потиснато настроение след драмата, благоволеше да излезе от кабинета си и се срещнеха някъде из къщата, или се чудеха какво да си кажат, или разменяха банални фрази. Все още му купуваше слиповете и чорапите, но вече не можеше да разчита на него.
Синът й беше друго нещо — сърдеше му се. Стоеше на верандата, опряна на парапета, и говореше по телефона с агента си.
Размениха погледи и Еви прекоси просторната дневна, построена на две нива около камината в средата и пестеливо обзаведена, с изключение на количеството снимки по стените; дневна с японски привкус, украсена с цветя, доставяни веднъж седмично — единственият истински лукс, от който Тренделови никога не се бяха отказали, дори в най-мрачните периоди на финансовите им затруднения.
Сега беше седмицата на лалетата
— Каква е тази история с Анаис? — попита тя.
Еви сви рамене и се обърна към хладилника. Басейнът на съседите бе осветен, но никой не влизаше в него от лятото насам — Патрисия и Жорж Кроз, съответно първа цигулка и диригент на филхармонията, се бяха прибрали от Сейшелите с кожно заболяване, някаква доста отблъскваща краста, която ги потискаше и заради която гледаха да не се показват пред хора. Луната изгряваше над амбровите дървета, посребряваше живите плетове между широките блещукащи алеи, набраздили хълма, и хвърляше отблясъци върху смърчовете, които се спускаха надолу към прашно розовите светлинки на града. В един ъгъл на градината имаше бунгало, което бившият собственик — забогатял като рок — музикант и закупил нещо по-голямо — бе използвал, за да си поддържа формата и да развива мускули. Впоследствие Ришар раздаде всички уреди и обзаведе бунгалото като кабинет. Сега прозорците не светеха.
Еви нямаше желание да се озове сам с майка си, но не почувства нищо, като я срещна, никакво електричество във въздуха, нищо тревожно в тона, с който му бе задала въпроса, за разлика от друг път, когато напрежението между двамата бе така силно, така ужасно, дори преди да са разменили и дума, че му се налагаше да се качи в стаята си, да затръшне вратата и да я заключи, за да избегне сблъсъка.
Седна на една от високите табуретки пред бара с чиния студено пиле пред себе си. Светлината, идваща от малки халогенни лампи, добре се вписваше в меката вечерна обстановка и падаше върху плота — съвършена ничия земя, — без да осветява пряко лицата. Лор твърдеше, че пилето носи най-малък риск, особено, ако идва от ферма, при това не от другия край на света, където болестите вилнееха и щяха да продължават да вилнеят, като се има предвид какви бяха хората.
— Да ти направя ли майонеза? — попита тя.
Значи наистина беше в добро настроение. Еви отклони предложението й. Впрочем тя винаги се чувстваше по-добре, когато Ришар го нямаше. И истински добре, когато към отсъствието на Ришар са добавеше някоя и друга добра новина от агента й. Тогава на устните й се появяваше леко вулгарна гънка, сладострастна гънка, както когато отдаваха дължимото на таланта й, когато гъделичкаха гордостта й — дори ако цялата работа завършеше с незначителен филм за някоя кабелна телевизия или с промоция на нов свръхплосък ръчен часовник в модно заведение.
Седна през една табуретка от него и запали цигара. Хвърли поглед към профила на сина си, с когото нещата вървяха толкова трудно и така не отговаряха на желанията й. Всъщност бяха безнадеждни. От осем месеца насам нито веднъж не бе закусвала с него, но и да бе поискала, дали би имала сили? Не виждаше друго решение освен сънотворните. Животът не продължаваше, животът винаги се връщаше в началната си точка, поне що се отнасяше до нея. Всеки ден бе денят на смъртта на Лиза.
Еви попита къде е баща му.
Тя нямаше представа. Сигурно се занимаваше с разпространението на последната си книга и четеше откъси в някое село или в почивна станция през октомври.
— Бих искала все пак да ти кажа нещо. Ще съм доволна, ако не се биеш с
Еви поклати глава. Не му се говореше с нея, особено по този въпрос. Питаше се как да попречи на Анаис и на всеки друг да рови из нещата му. Дали да ги премести другаде, или някак да им отнеме достъпа до платформата? Един катинар би ли стигнал? Или нещо друго? Трябваше да размисли.
— Лиза сигурно не би одобрила начина, по който се държите един към друг. Съмнявам се, че би го оценила.
