Нечистота

Лор издиша дима към тавана, почти невидим горе в сумрака. Загледа се в Еви, който ядеше кисело мляко.

— Какво я е прихванало тази нещастна Анаис? Можеш ли да ми кажеш какво става?

Той направи уклончива гримаса.

— Откъде да знам? Как да разбера какво й се върти в главата?

Ришар и Лор винаги я бяха смятали за откачалка, както горе-долу всички останали. Кого го бе грижа за Анаис? В крайна сметка за тях бе важно да покажат, че са широко скроени и че едно дебело, нескопосно облечено момиче по никакъв начин не ги отблъсква. Еви се смъкна от табуретката и сложи чинията си в съдомиялната машина.

— Няма ли да излизаш? — смени темата той.

Тя не можа да се въздържи да не му съобщи, че е имала доста забележителен разговор с агента си, а ти познаваш Ерик, той не се въодушевява лесно — додаде тя с неприкрито задоволство.

Така че щяла да слезе в града за един първи контакт. Но била уверена, че ще продължи кариерата си, оттам където я е оставила, защото нали знаеш, тези неща се усещат — заяви тя, опитвайки се да отгатне какво мисли синът й, — тези неща се усещат, нали знаеш. Не можеш ги сбърка.

Щяла да получи ролята. С тъжна усмивка добави, че й е по-ясно от всякога колко нелепо и безсъдържателно е всичко, свързано с кариерата й, но че да продължава така не било възможно.

— Можеш да не вярваш, но имам истински талант — заключи тя с по-лековат тон.

Преди време закуската беше единственият момент, когато се събираше цялото семейство — Ришар и Лор държаха на тази традиция, бяха се вкопчили в нея, за да заглушат притеснителното си чувство за вина. Сега всичко се бе променило и макар да живееха под един покрив, понякога минаваха дни, без да се срещнат, без нещо да им покаже, че не живеят сами, че всеки от тях не е единствен обитател на тази къща.

Еви намираше опитите за сближаване по-скоро мъчителни. Ставаше му неудобно, когато баща му или майка му правеха усилия да установят с него отношения на съучастничество — които обикновено приключваха, преди да е изтекъл и час. Смяташе, че това са просто няколко неприятни минути, от които никой нищо не печели, но и съзнаваше, че след смъртта на Лиза позицията му е станала уязвима.

— Това е добре, нали? Доволна ли си?

Тя кимна. Еви се настани на канапето и сведен над малката масичка, взе да прелиства един брой на „Вог“, в който се разнищваше въпросът с инжектирането на ботулиновия токсин.

Докато майка му се приготвяше, Еви слезе в мазето. Но не намери нито катинар, нито каквото и да е, с което да залости вратичката на платформата.

Отново се сети за възможността да премести кутията на друго място или да я зарови в земята, но не можеше да се реши. Все повече го беше яд на Анаис.

Един трион му подсказа идеята да среже стъпалата. През главата му премина беглият образ на Анаис — видя я как пада в празното и ръцете й се въртят във въздуха. После чу, че майка му го вика.

Последва напълно сюрреалистична сцена.

Лор го чакаше в дневната. Тази вечер изглеждаше ослепителна и това го впечатли за миг. Направи му знак да се приближи.

— Искам да ме целунеш — заяви тя и го загледа втренчено.

Еви се запита дали добре е чул. И дали не е взела нещо. Не се бяха докосвали от месеци.

— Всичко ще мине добре — каза той. — Без паника.

Тя го хвана за ръкава.

— Искам да ме целунеш, и толкова.

Той я целуна, но тя вече го бе прегърнала и силно го притискаше към себе си.

— Ще се оправим — прошепна тя. — Ще започнем живота си отново, обещавам ти.

Еви беше изумен. Бе забил поглед в лампичките на алармата, които мигаха на стената, и не знаеше как да реагира.

Лор го пусна. После нежно му намигна и излезе от стаята.

Трийсет секунди пълно безумие. Застанал насред дневната, Еви още усещаше ръцете на майка си, увити около него, гърдите й, притиснати до неговите. Чу ръмженето на мотора на черокито. Все пак имаше и нещо положително в цялата история — много по-лошо бе, когато тя се въртеше из къщата, чудеше се какво да прави и прекарваше времето си в компанията на Джудит Беверини, с която бъбреше от сутрин до вечер. Еви стисна палци да получи ролята, заради която като че ли се беше побъркала.

Отново седна. Обичаше да е сам в къщата. Тогава нямаше нужда да се крие в стаята си. Обичаше тъмнината на нощта зад френския прозорец, дълбоката тишина, която го поглъщаше няколко минути след като родителите му се изнизваха един след друг, или заедно, за да отидат на някой официален прием. Тогава мислеше за Лиза, представяше си я как се движи из стаята, как изпиват заедно една бира, когато е добре разположена. В такива моменти най-силно усещаше, че я няма и че същевременно е толкова близо до него в тази къща, в която бяха израснали, без да подозират за дебнещата ги опасност.

Помисли си, че трионът не е най-лошото решение, още повече, че катинарът лесно можеше да се изтръгне с подходящ инструмент. Включи телевизора и премина по каналите, без да намери нищо, което да задържи вниманието му — навсякъде тъпотии.

Прозорците на дневната бяха непрозрачни отвън и бронирани — за да го пазят от феновете, бе споделил рок — музикантът. Затова пък се виждаха хората, които идваха по алеята, щом излезеха от сянката на амбровите дървета — което ви позволяваше да се изметете, ако не бяхте в настроение или в състояние да ги приемете. Хората звъняха, после се лепваха за стъклото с ръка над челото и се опитваха да надникнат вътре.

Така или иначе, сетил се бе за триона, преди да забележи Анаис.

Този път не беше с онези гадни шорти от прокъсан по краищата дънков плат, които бяха толкова модерни преди трийсет години и които упорстваше да носи, за да провокира, за да засилва неудобството, което физиката й пораждаше у другите. Носеше черен панталон и черна фланелка, които правеха тена й по-млечен и талията й почти видима.

Анаис натисна звънеца. После извика:

— Отвори ми, гъзарче!

Той отвори, после се обърна и се отдалечи, оставяйки я тя да затвори вратата.

Седнаха на канапетата от двете страни на ниската маса. Без дума да каже, но и без да изпуска Еви от поглед, Анаис извади отнякъде цигара с марихуана, от онези, който свиваше предварително и продаваше на парче в двора на училището — на което баща й беше директор. Запали я и дръпна. Въздухът изсвири между зъбите й.

— Защо не си ми казал за тези снимки? — попита тя, присвивайки очи. — С какво право си си ги присвоил?

Подаде му цигарата, като издиша пушека встрани.

— Като нищо можех да ги взема — каза тя и поклати глава. — Щеше да си го заслужил. Трябваше да го направя. Да знаеш, че ти бях бясна. И още съм.

Еви си бе дръпнал и задържаше дима в дробовете си. Усещаше как тревата му се качва направо в мозъка. Дръпна още веднъж и подаде цигарата на Анаис.

— И откъде-накъде? — попита той.

— Какво откъде-накъде?

— Откъде-накъде ще ги взимаш?

Проблемът с Анаис беше убеждението й, че ненарушимата й привързаност към Лиза й дава всякакви права. Право да рови в нещата й, право да си тика носа навсякъде, право да се държи като великата жрица на храма, право на, кажи-речи, всичко, което й минеше през главата. Еви смяташе, че това се дължи на болния й мозък.

Вярно е, че смъртта на Лиза я бе поразила право в сърцето, вероятно я беше покрусила, но как можеше да има такива претенции, така да пренебрегва кръвните връзки и да смята, че Еви няма никакво предимство