пред нея?
Тревата й си я биваше. Не твърдеше, че Анаис е без качества, че не е дори по-добра от другите под дебелата и мека обвивка от сланина, само че много често — като днес, — наистина много често прекаляваше.
Колко пъти бяха стигали почти до бой? Колко пъти го беше сграбчвала, а той се бе изтръгвал от ръцете й? Колко пъти се бяха гледали с привкус на убийство в устата?
— Мога ли да знам защо никога не си ми казвал? Мога ли да знам защо не съм била в течение, че пазиш всичко това?
Еви сви рамене. Виждаше как бюстът на Анаис се издува, когато дърпа от цигарата, как бузите й хлътват, а очите й се смаляват, долавяше мъката, която тя изпитваше, докато седеше там и дишаше въздуха на тази къща.
Анаис въздъхна.
— Момче, много ме разочарова. Ама наистина съм разочарована от поведението ти.
Еви протегна ръка, за да й покаже, че не е сама, иначе тя щеше да изпафка цялата цигара.
— За пореден път — каза тя, предавайки му щафетата.
Жълтеникавият дим призрачно се виеше в тихата тъмнина.
— Казах
Всичко бе опитала с него. Защото не вярваше в общоприетата теза за тъпия нещастен случай, за нищо на света не желаеше да повярва от страх да не рухне, да не свърши свита в ембрионална поза в някой ъгъл на стаята си и завинаги изгубена за себе си. Затова упорстваше да преследва истината, която й се изплъзваше, с намерението да я гони до дупка, като засипваше Еви повече от всеки друг с град от въпроси, изтезаваше го с недоверието си, с неизчерпаемо ожесточение го подлагаше на напрежението, което тя самата изпитваше.
Дотолкова, че бе изгубила и малкото му симпатия, а ако все пак бе останала някаква частица, днес и тя изчезна окончателно.
— Какво би казала, ако аз ровех в твоите вещи? Нямаше ли да побеснееш?
Когато не прибягваше до насилие, когато не кипеше от гняв, когато бе пушила достатъчно, когато безмълвно признаваше, че и тя не е безгрешна, Анаис поклащаше глава и отместваше поглед.
Поемаше своята отговорност. Беше си скубала косите с шепи, буквално, докато мислено развиваше лентата на онази прокълната вечер. Не бе изпълнила ролята си, бе пренебрегнала ролята си, като остави Лиза да си тръгне в състоянието, в което беше. Еви твърдеше, че сестра му е потънала като камък. С вой на ранено животно Анаис си бе скубала косите, за да се накаже, да се накаже за това, че не е изпълнила единствената мисия, която имаше значение в тъжното й и жалко съществуване. Косата й впрочем сравнително скоро бе пораснала отново. В лице Анаис не изглеждаше зле.
— Ако мислиш, че съм си възвърнала съня, лъжеш се — въздъхна тя.
Изглежда, че смъртта на Лиза бе нарушила съня на много хора. Като ги слушаш, никога нямаше да се съвземат — макар че като ги гледаш, се справяха по-добре, отколкото си мислеха, — но избягваха да споменават гласно съмнението, което ги глождеше, колкото и смътно да беше, защото най-сетне бяха разбрали и повече или по-малко приели, че Еви никога няма да разкаже какво се е случило онази ранна сутрин на езерото.
Анаис смяташе, че трябва да сложат кръст на случилото се през деня и да поддържат контакт. Съжаляваше, че се е нервирала. Посочи с брадичка едно скапано субару, паркирано под дърветата, намеквайки за евентуално кръгче при случай. Защото мисълта за Лиза толкова я обсебваше, че бе готова на всичко, само и само да не взриви мостовете между нея и този, които знаеше.
След като я изпрати, Еви проветри дневната. Облачето, което се стелеше насред стаята, се раздвижи за миг, преди да изчезне, докато фаровете на субаруто пронизваха листака надолу по хълма.
Еви се върна в мазето приятно замаян, този път, за да вземе фенер. Усмихваше се. Да не би Анаис да си мислеше, че е получила правото да продължава с идиотщините си? Дали не си мислеше, че укорите, които му бе отправила, ще хванат дикиш, че той би приел мъката й — почувствала се е пренебрегната, задето не е била уведомена за съществуването на кутията — би приел мъката й за достатъчно оправдание за извършената подлост? Не, не, всичко, което искаше, единствената цел на тази откачалка бе да поддържа искрата по един или друг начин, да попречи на мрака да я погълне. Еви бе почти сигурен, че вече я ненавижда, но какво значение имаше това? Какво значение можеше да има?
Миризмата на нощта навлизаше през прозорчето на мазето. Трионът изглеждаше наточен, батериите на фенера като по чудо не бяха сдали багажа. Колкото до куфарите, те все още имаха неприятно гробищно излъчване.
Трябваше да се прави, че не ги забелязва, и да не се застоява в мазето. Всички бяха наясно с това, никой не искаше да се удави в спомени при вида им, никой нямаше желание да задвижи приливната вълна, нито да се окъпе в сълзи — един майстор, дошъл да смени неона, направо
Единственото, което го притесняваше, бе, че в случай на необходимост Анаис можеше да завиши някоя и друга бележка на свой съученик. А кой би се лишил от подобен жокер? Да намериш трева не бе чак толкова трудно, докато да получиш отлична оценка си беше истинско предизвикателство.
Излезе от къщата, като избягна семейство Кроз, които се бяха промъкнали навън и незабелязано се бяха настанили в сянката с всичките си помади, пудри и въздишки от безсилна ярост. Навлезе в гората, без да използва фенера си, тъй като лунната светлина меко се процеждаше през шумака. Някъде далеч се чуваха смехове и музиката от осемдесетте години, по която си падаха родителите.
Преряза почти изцяло едно стъпало на шест-седем метра от земята. После се качи на платформата и подиша свежия въздух над върховете на дърветата. Купонът като че ли се вихреше у Александра Сторер, която след смъртта на Лиза бе изпратила сина си в пансион.
На три километра оттам, в подножието на хълма, от дълбините на последната ивица черна гора се издигаха няколко кули, неотдавна построени в новите квартали и очертаващи се в тъмнината като прозрачни свещи върху облак от розовеещ тюл.
Като се върна, завари баща си седнал на бара. Цялата дневна беше тъмна и само Ришар сякаш бе увит в пашкул от ярка светлина. Носеше костюм от светъл лен, който бе толкова смачкан, че очевидно говореше за писателско кокетство, и замислено въртеше чашата си в ръце.
Крайностите, на които се бе отдавал през последните години, двата му престоя в клиниката и свръхдозата, поета в берлинския „Бристол“ по време на една обиколка с литературно четене, го бяха състарили преждевременно. Така и не успя да си възвърне атлетичния вид, който поне отчасти бе привлякъл Лор и бе удължил сватбеното им пътешествие с цял месец, за който се говореше, че бил много зноен. За човек на четирийсет и седем години имаше доста бръчки. Приличаше малко на Питър О’Тул, но на уморен Питър О’Тул, а последните месеци му се бяха отразили особено зле.
Усети присъствието на Еви и обърна глава. Но му бе необходимо известно време, за да намери какво да каже.
— Навън ли беше?
Стана, за да се измъкне от светлия конус, който го поставяше в неудобно положение. Отвори един от френските прозорци, който тихо изшътка по релсата си, вслуша се в цвъртенето на щурците, в пляскането на крилата на нощните птици. Една от тях излетя от кедъра и изчезна зад покрива.
Пушеше като обречен английски цигари без филтър, чиято миризма бе увонила кабинета му. Запали една и каза:
— Бях у Александра. Мисля, че Патрик е в сериозен конфликт с майка си. Доколкото разбрах, май се е опитал да подпали пансиона.
За няколко секунди създаде впечатлението, че се взира в мрака на градината, после се обърна към сина си и вдигна рамене.
— Решението беше много несправедливо — въздъхна той. — Харесвам Александра, но беше наистина
