имали самоубийствени пориви, като, общо взето, отговорът бе отрицателен, а пък тогава според тях животът е бил много по-труден от днешния, много по-жесток и по-тежък, което ги хвърляше в недоумение.
Сърдеха се малко на Александра, както се бяха сърдили на Тренделови, за това, че са открехнали вратата към трагедията, че са дали път на хаоса, на зловредните му газове и на бледите му пълчища — чувствата за вина и за провал дори ако траеха само една сутрин. След смъртта на дъщеря си Лор бе окачила скелети по дърветата около къщата — мексикански кукли, които бе донесла от едни снимки и които трябваше да представляват нейният отговор, да покажат, че е приела мъката си. Само че една прекрасна вечер Ришар, който вонеше на алкохол от двайсет метра и едва се държеше на краката си, изхвърча навън и ги свали до една.
На едно момиче от последния клас му прилоша, когато първата буца пръст падна върху ковчега, и две други го подхванаха, а половината „Брийанмон“ си помисли, че момичето блъфира, че разиграва комедии. А пък едно момче от подготвителния клас, което се бе приближило прекалено до трапа, залитна и се залови за ръкава на рижия си съученик, който изкриви лице в гримаса. Във всеки случай много от тях си бяха сложили банските и започваха да стават все по-нетърпеливи. После момичето, на което му бе прилошало, несръчно се отправи към една пейка, върху която хвърляха сянка гъсти тамариски.
Еви забеляза, че тя го гледа. Познаваше я. Казваше се Габи Гарлич. Страхотно парче беше тази Габи Гарлич.
— Онова момиче непрекъснато те гледа. Как й е името? — поусмихна се Ришар.
Ето, точно това имаше предвид Еви, когато казваше, че баща му ще се съвземе за има-няма три дни. Ето какви ги приказваше, докато земята приемаше момче, ненавършило двайсет години. Без да броим това, че Еви най-много от всичко мразеше да разговаря с баща си на подобни теми. Ришар смяташе, че има неща, които мъжете си казват помежду си и които жените не трябва да знаят, а Еви не търпеше това, както не бе търпял преди няколко години, когато Ришар се бе опитал да разбере какво знае за секса, подхващайки доста нелеп разговор.
Примигна с очи и се загледа в Александра и бившия й, които заемаха местата си, за да приемат съболезнованията, придружени с ръкостискане или с влажна целувка. Един служител от погребалното бюро ги пазеше от слънцето със слънчобран, чиито ресни се повдигаха и се люшкаха в горещия въздух. В далечината се виждаше игрище за голф.
— Погледни натам, ако не ми вярваш — подзе Ришар.
Еви за нищо на света не би се окъпал отново в езерото, където сестра му бе намерила смъртта. И несъмнено никой не би искал от него да го прави.
Но нямаше проблем да се къпе другаде и езерото, в което най-охотно се хвърляше, около което още не бяха организирали „маршрут за здраве“ или „кът за барбекю“, чиято вода бе синьо-зелена, бе езерото, където имаше навик да ходи Габи Гарлич.
Баба й бе филмова звезда от времето на нямото кино, трагедийна актриса, и човек някак си казваше, че Габи е нейна достойна ученичка. Прилошаването й на гробището беше безупречно, бледнината й — съвършена.
Беше от онзи тип момичета, които ученик от девети клас нямаше никакъв шанс да заинтересува. Можеше да упорства, можеше да пали свещ всяка сутрин преди училище, можеше да запали десет или двайсет и да измине пътя с пълзене, това нямаше да промени нищо. Габи Гарлич бе на милиони светлинни години разстояние и мастурбацията беше единственият изход.
Патрик беше от онзи тип момчета, които чукаха двете най-хубави момичета в училище — Лиза и Габи Гарлич, и то не една след друга, а едновременно. И не едната днес, другата утре, а двете заедно, така че едно ужасно чувство за несправедливост свиваше сърцата на момчетата, които бяха твърде млади, за да претендират за каквото и да било. Еви съвсем ясно усети облекчението им, когато научиха, че Патрик Сторер вече няма да ги предизвиква, да ги побърква от ревност, да отрича съществуването им, както бе правил, преди смъртта на Лиза да сложи край на наглия му успех с жените.
Човек би предпочел този вид момичета да са недостъпни за всички, да са плодове, които никой да не може да обере. Тогава болката би била по-поносима. На никой не му пукаше — всички твърдяха, че не им пука, — когато избухнеше скандал с някоя майка. Споменаваха с гримаса увисналите гърди, уморената вагина и омекналия задник на майката на Пиер или Пол, изчукала се с някого по силата на внезапно вдъхновение или поради страх от старостта. Но когато ставаше дума за момиче от последния клас, за момиче от техния свят, за девойка, за същество, способно да нахлуе в мислите и мечтите им и да им разбие сърцето, тогава вече никой не се шегуваше. Това се взимаше на сериозно.
С Андреас се настаниха по-далеч от езерото, сред дърветата, за да наблюдават Габи спокойно, за да се наслаждават на гледката — и двамата я мислеха за сирена, но не смееха да кажат това гласно, ами мълчаливо примигваха на ярката светлина, която се отразяваше във водата.
— Интересно ли ще ти е да научиш, че Патрик е бил
Той неопределено поклати глава. Не можеше да откъсне поглед от капката вода, която се стичаше по ръката на Габи. Мислеше си, че ако се съсредоточи в една точка, има вероятност да издържи на изпитанието.
— Да ти кажа ли — продължи тя — колко неща взимаше Патрик, за да може да заспи, на неговата възраст!
От време на време се чуваше вик или смях, или някое „пльок“ откъм естествения трамплин, какъвто беше покритата с лишеи скала на брега на езерото.
Тя го гледаше право в очите, без да крие, че се надява да открие нещо в тях. Не беше лесно да запазиш самообладание, когато усещаш, че момиче като Габи се опитва да проникне в мозъка ти с такава настойчивост. Андреас се бе хвърлил във водата вследствие на ерекцията, получена при вида на блондинката, която си мажеше с плажно масло зърната на гърдите. Колкото до останалите, един пикаеше в далечината до едно дърво, друг слагаше опаковка бира под водата и я затискаше с няколко камъка, едно момиче вървеше към водата, поклащайки ханша си, друго едно, забелязвайки, че й е дошъл мензисът, каза
— А теб интересува ли те какво открих в нещата на Патрик?
Много я интересуваше. Нямаше нужда да го казва. Очите й лъщяха като ахати. Еви никога не беше сигурен какъв цвят са, колебаеше се между бледо синьо и перлено сиво, но този следобед, деня на погребението на Патрик, деня на невероятния разговор с Габи и на съвършената светлина, той откри, че са синьо-сиви и си каза Бог
— За какво точно става дума?
Беше запалила цигара и полека издишваше дима в лицето му. Трудно бе да си представи, че точно това момиче едва не бе припаднало, докато хвърляше цвете върху ковчега. Всъщност това бе най-завладяващото у момичетата — безбройните роли, които можеха да играят, и лекотата, с която преминаваха от една в друга почти мигновено.
Уговориха се да се срещнат в единайсет часа.
Междувременно тя реши да си почине. Обяви, че била изтощена, и се просна по корем. Еви толкова дълго бе стоял неподвижен, подпрян на ръце, че известно време не можеше да раздвижи китките си. В дланите му се бяха забили борови иглички и чакъл.
Когато вдигна глава, забеляза Анаис там горе, на слънчевата поляна, където паркираха колите си. Седеше с цялата си тежест върху един мини купър, същи Буда, издялан от гранит. Въпреки разстоянието, въпреки ниските клони и листа тя се взираше в Еви с остър и мрачен поглед. Иначе рядко се приближаваше до вода, както и до кое да е място, където се ходеше по бански.
