Нечистота

в „Брийанмон“ или на хълма, което тя да не узнае по един или друг начин.

— Не й обръщай внимание — каза Габи, без дори да отвори очи. — Не й дължиш обяснения.

Той отново погледна към поляната, но Анаис бе изчезнала.

— Така и не разбрах какво толкова намираше Лиза у нея. Нито аз, нито Патрик, нито никой. Истинска загадка.

Лор беше ужасена от вида си. Не можеше да си прости, че не е сдържала сълзите си. Сърдеше се и на Ришар, който бе изостанал на входа на гробището и я бе оставил сама с Александра — в този момент на пълно отчаяние тя ридаеше за провала си, за очакващата я безкрайна самота, за пустия и безжизнен път, отреден й от съдбата.

Имаше ли време да поправи щетите? Стъмваше се, небето аленееше, което означаваше, че няма пред себе си цял един живот, а едва един кратък час. Битката беше предварително изгубена.

— Кажи им, че едно осемнайсетгодишно дете се е хвърлило от моста — обади се Ришар с леко раздразнение в гласа. — Това би трябвало да им отвлече вниманието от подутите ти очи.

Няколко години по-рано подобна забележка би предизвикала един от ония сблъсъци, които им бяха запазена марка и чието болезнено ехо достигаше до стаите на Еви и Лиза. В такива случаи, както и други родители, те чупеха чинии, яростно тряскаха врати, крещяха колкото им глас държи, толкова оскърбени, онеправдани, унищожени от живота се чувстваха. Взаимно се обвиняваха за професионалния си неуспех, за краха на кариерите си, накрая си лягаха, останали без сили, уплашени от самите себе си, ужасени от чернилката, натрупана в съществото им и смразила кръвта им.

С възрастта се бяха поуспокоили. Дори ако още мечтаеха да заемат всички първи места, вече не афишираха амбициите си — по-младите бяха поели щафетата — и отношенията им се бяха поуталожили, посмекчили, вече не представляваха онзи идеален терен за непрекъснати битки, които бяха техен патент.

Лор се задоволи да изгледа Ришар недоверчиво. А нали той беше човекът, за когото се бе омъжила, единственият, за когото сърцето й бе било ускорено. Да си умреш от смях.

Устреми се към стълбите с учудваща енергия. Ришар я проследи с поглед.

— Какво ще кажеш за това? — подхвърли тя към Еви, който си имаше други грижи и не прояви никакъв интерес към въпроса: да каже какво за какво всъщност?

Ришар се засмя със смях, в който прозираше цялото му разочарование от битието, отиде на бара, забърка си един джин с мартини и го украси с маслинка. Можеше ли човек до такава степен да си обърка живота? Изглеждаше трудно да допуснеш толкова грешки от всякакъв вид, да си лош баща, лош съпруг, лош писател — всичко това е твърде много само за един човек.

Върху какво работи в момента, в какво упражнява таланта си, след като знае, че това е последното нещо, което може да го спаси? Каква голяма творба подготвя, творба, която ще му позволи да издържи? Сценарий. Не книга, а сценарий. Някакъв позорен боклук за телевизията, жестоко, ама жестоко добре платен. Ришар си мислеше, че на негово място всеки нормален човек вече би бил мъртъв. Малко хора според него бяха способни да понесат подобно падение.

Лор се появи на стълбите по бельо, залепила ръце върху лицето си, и поиска да й донесе лед.

Той й предложи краставица, но тя заяви, че няма време.

Ришар каза:

— Не разбирам защо тази среща те прави толкова истерична. Ставаш смешна.

Горе на площадката тя рязко спря, сякаш думите на Ришар я бяха вкаменили.

— Истерична? Срещата ме прави истерична? Това ли каза?

Еви хвърли поглед към тях, за да види накъде вървят нещата и да се подготви да се измете, ако разправията надхвърли деветдесет децибела. Струваше му се смешно, че баща му все още получава пристъпи на ревност, че проявява подобни рефлекси след всичко, през които бяха преминали — когато ходеше надрусан от сутрин до вечер, Ришар бе загубил правото да изразява каквото и да било мнение за поведението на Лор, освен ако не му се приискаше да му издерат очите.

Ришар бе спрял хероина преди десетина години, но още не си бе възвърнал всички съпружески права. Трудно можеше да обясни това на децата, без да ги наведе на мисълта, че майка им е мръсница, а баща им — страхливец, защото между реалността и това, на което приличаше, имаше малко разстояние, делеше ги тесен път. Дни наред Ришар се бе опитвал да разтълкува онова, което виждаше в погледа на Еви, да разбере дали е добро или лошо за един баща, но истината е, че Ришар не знаеше какво е мнението на сина му за него.

Понякога се питаше дали изобщо трябва да го е грижа. Дали изобщо му е по силите да промени нещо. Прекалено млад за едно, прекалено стар за друго — така си казваше в подобни случаи с примирена усмивка.

Забеляза, че Еви очаква реакцията му. Този симпатичен сополанко явно искаше да узнае дали баща му е грубиянин или бъзливец. Негово право беше. Нищо не можеше да го принуди да прояви снизхождение и нищо в презрителното му изражение — Ришар добре виждаше това — не подсказваше, че ще го направи. Нищо не би могло да принуди едно момче да прости каквото и да било на баща си. Ришар си бе обещал никога да не забравя това. Тъжно, но факт.

— Погребенията не ми понасят — каза той и сведе глава. — Не обръщай внимание на приказките ми. Взимам си ги обратно.

Включи апарата и ледчетата се изсипаха в подложената чаша — бяха толкова студени, че се лепяха за пръстите и пукаха като сухи съчки. От своя страна Лор не смяташе за уместно да повежда битка, която би влошила нервното й състояние — и състоянието на подпухналото й лице, което така щедро бе предоставила на сълзите. Затова реши, че е доволна от извинението на съпруга си, и прибра оръжието си в кобура.

Жалка история. Жалка история, мислеше си Еви. На каква игра играят?

Родителите му се срещнаха на средата на стълбището и осъществиха предаването на леда, без да проявят никаква отмъстителност. Вместо очакваните крясъци се чуваше шумният концерт на щурците.

При вида на Лор по бельо Ришар продължаваше да се надървя, ако трябва да се изразим направо, но бившият наркоман трябваше да признае, че сеансите им вече не са това, което бяха, нито по качество, нито по количество. Той признаваше своите грешки, готов бе да приеме половината отговорност, половината от грешките, които съсипваха двойката им, но Лор споменаваше астрономически цифри, смяташе, че провалът им се дължи преди всичко на Ришар, че той беше деветдесет и девет процента негов автор.

Това беше много повече от малкото, което му оставаше от авторството на сценариите след обработката им от бандата режисьори. Бе много повече от онова, което би могъл да приеме, бе цифра, която не държеше сметка за страданията на пишещия, самотно потънал в мрака на разказваната история, затрупан от работа, докато другите си пийваха на борда на някой презокеански кораб.

Деветдесет и девет процента. Беше толкова гротескно. На колко изчисляваше тя вечерта, през която флиртуваше с някого — че правеше и нещо повече, ако го харесаше, — възползвайки се от това, че той се друсаше в някой ъгъл или, да си го кажем, седнал на тоалетната чиния, където би го оставила да пукне без угризения? На жалката една стотна?

Както и да е, вече не говореха за всичко това. Темата изглеждаше изчерпана. Понякога изпитваха влечение един към друг, но желанията им рядко съвпадаха.

Лор доближи лице до огледалото в банята и реши, че й трябва поне четвърт час пълно отпускане.

Ришар не можеше да разбере. Ришар нищо не разбираше. То бе все едно, че е излязла от кома. И перспективата отново да изпадне в това състояние я ужасяваше. Беше открила, че Ришар вече не очаква нищо и че бавно се плъзга надолу, че може би възнамерява да потъне за втори път, и това откритие я бе изумило, преди да я деморализира напълно.

Трябваше да получи тази роля на всяка цена, ако иска да избегне тоталния крах. Трябваше да се възползва от тази възможност. Няма сила на света, която да ми я отнеме, закле се тя.

Напарфюмира си пубиса и мишниците и тъкмо се питаше дали да си облече роклята от Азедин Алая, или да се яви по дънки и снежнобяла фланелка, когато агентът й Ерик Дюнкала позвъни на вратата.

Беше по-млад от Ришар, но Ришар имаше предимството да прилича на Питър О’Тул, докато Ерик Дюнкала не приличаше на нищо друго освен на агент, колкото и да се обличаше като гробар и да ходеше с