рамо — знак, че вдъхновението никакво го нямаше. Лицето му беше бледо и напрегнато.
— Всъщност съм напълно скапана — изсмя се тя.
Чуха да се отваря френският прозорец в дневната с нещо като котешко мяукане. Еви сложи пръст на устните си. Тя все пак беше страхотно сексапилна и макар да нямаше никаква неприлична мисъл, слиповете му като че ли отесняха — парчетата стъкло бяха на път да му разрежат члена.
Иначе нещата вървяха добре. Тревата беше особено силна и изостряше сетивата им — двамата се вслушваха в долитащите от кухнята шумове, в отварянето на хладилника и на чекмеджетата, в звънтенето на приборите. Обикновено Ришар не се мотаеше много. Взимаше си нещо за ядене или за пиене и се връщаше в колибата си като пожарникар в горящата къща.
Но този ден беше особен, богат на необичайни събития. Еви не повярва на ушите си, когато чу как баща му се качва на етажа — скръц, скръц, каучуковите му подметки скърцаха по мрамора. Момчето прехапа устни и се втренчи в Габи. Ришар вече вървеше по коридора. Еви би искал да отиде до вратата и да я открехне, да види какво иска баща му и да защити правото си на усамотение, но това бе технически невъзможно, вече не можеше да си позволи и най-малкия жест.
Три секунди по-късно Ришар застана на прага с намерението да попита къде са отишли бирите, които са си били на мястото, преди да си обърне гърба, после забеляза присъствието на Габи.
— О! Добър вечер. Приятно ми е да ви видя. Обърна се към сина си, който гледаше в друга посока, и добави:
— Преча ли?
При което се поусмихна. Габи не оцени реакцията му, особено след това, което бе изпушила —
Погледна часовника си. В най-добрия случай можеше да приеме нахълтването на Ришар за зазоряване. Стана.
— Изобщо не пречите — каза, без дори да го удостои с поглед.
Еви се обърна към нея в момента, когато тя затваряше ципа на суичъра си, и двамата размениха кратък поглед.
— Не си тръгвате заради мен, надявам се? — изрече Ришар.
Габи отвърна, че вече й е време. С лекота избягна колебливата ръка на Ришар, която възнамеряваше да я задържи, измърмори някакво неясно „довиждане“ и се измъкна без повече приказки.
— Приятно и възпитано момиче… — заяви Ришар, когато външната врата се затвори зад гърба й.
Обърна се към сина си — който не мърдаше, мълчеше, стоеше замислено втренчен в краката си, сякаш заварен за бюрото — и му каза с извинителен тон:
— Виж какво, не можех да знам, че е тук. Обаче това момиче винаги е имало лош характер, признай.
Еви усещаше необичайна топлина в панталона си, но мозъкът му не съумяваше да реши какво да прави с тази информация. В това време баща му стоеше там, говореше глупости, обявяваше не особено блестящото си мнение за Габи, при положение че никой не му го искаше.
— Но как можеш да говориш за някой, когото не познаваш? — каза Еви с невярващо изражение. — Колко пъти си разговарял с нея?
— Няколко. Достатъчно. Няма да се караме за такава дреболия, нали?
Ришар не искаше да се кара нито със сина си, нито с жена си, нито с папата, стига да можеше да го избегне. На четирийсет и седем години той разбираше, че трябва да пази енергията си за дългото слизане, което го очакваше — при това прогнозите не бяха блестящи, — и приемаше да заплати цената. Предпочиташе да преглътне някоя и друга обида, предпочиташе да минава за мухльо, отколкото да пипне язва на стомаха или да получи възпаление на мозъка.
За втори път от десетина часа насам Ришар постави ръка на рамото на сина си, който мълчаливо потръпна.
— Ако съм дошъл в неподходящ момент — подзе той, — държа да се извиня. Ако случаят е такъв, искрено съжалявам.
Потърси малко разбиране в изражението на Еви, но беше доста тъмно.
— Тя ще дойде пак. Щом е дошла веднъж, ще дойде пак. Нямаш причина да се притесняваш.
—
За миг Ришар се изненада от реакцията на сина си — във всеки случай повече, отколкото от миризмата, която се носеше из стаята, или от двата тесни процепа, в които се бяха превърнали очите на сина му. Намери за необичаен хъса, с който Еви правеше разлика между Габи и останалите момичета, и то толкова наивно, толкова очарователно, толкова по детски. Между това, което човек прави с едни и не прави с други. Горкото момче май беше влюбено до уши. Без майтап.
Ришар изпита нежно чувство към сина си. С възрастта влюбването ставаше рядкост и едва когато чуеше за нещо подобно, човек измъкваше от забравата онова състояние на вътрешна екзалтация, на космически танц, на истерична чистота, което напомняше на възрастните, че такъв живот съществува и че те не го заслужават.
— По мое време да свалиш осемнайсетгодишно момиче на твоята възраст се смяташе за невъзможен подвиг. Дори не си го и помисляхме. Невероятно е колко бързо се развиват нравите.
Когато забеляза, че синът му забелва очи, Ришар се сети за припадъка на Габи Гарлич на гробището и се запита дали това не е някаква нова мода, или може би има химически произход, или пък е чисто съвпадение. Както и да е, едва успя да го подхване, докато му разказваше спомени от младостта си въпреки пълната липса на интерес от негова страна.
От доста месеци вече Ришар изпращаше сигнали, но долавяше само далечно ехо, само признаци на далечен живот и никаква положителна реакция. Може би с Лор го бяха заченали твърде късно. Може би прекалено се бе отдавал на пороците си и сега, приклещен между смъртта на Лиза и безразличието на Еви, плащаше истинската цена.
Във всеки случай, с пресъхнала уста и омекнали крака, блед като мъртвец, Еви се отпусна в ръцете на баща си.
— Хей! Ало! — възкликна Ришар, опитвайки се да го изправи на крака.
— Ииии! — изкрещя Еви.
Вик, от който му настръхна косата.
„Какво може да подтикне едно четиринайсетгодишно момче, очевидно с всичкия си, да напълни слиповете си с парчета стъкло?“ — питаше се Ришар вече в болницата. Но като помислиш, някои се чукаха на публично място, други правеха невъзможното, за да пипнат спин, така де, значи нямаше никакъв задоволителен отговор, нямаше нищо, което да освети този мрак.
Беше един часът сутринта и дежурният санитар, който през деня работеше като актьор, го разпозна и му предложи едно уиски в пластмасова чашка срещу автограф върху визитка на клиниката. Още имаше кръв но ръцете, по ризата и кой знае по каква причина по белите мокасини, които носеше без чорапи. Но най- смешното беше, че държеше в ръка панталона на Еви, и нямаше представа защо.
Смътно си спомняше, че му го е свалил. Така и не можа да изкопчи една свястна дума от устата на този безумец, на този бездънен кретен. Наложи се сам да види какво става, да разбере откъде идва всичката тази кръв, като по чудо появила се отпред на панталона на сина му.
Чувстваше се уморен от всичко това. Имаше само едно желание, докато чакаше да превържат сина му, имаше само едно неудържимо желание — да се затвори в кабинета си и да стои там цялата нощ, че и повече. Да забрави този свят, в който децата тъпчат в панталоните си парчета от счупени бутилки, този свят с разходките по пълнолуние с настъпен педал за газта, с кофите кръв и ослепително яркото осветление, с надбягването по коридорите в посока към спешното отделение.
Щеше му се поиска един валиум или да намери младежа с уискито — дори ако трябва да му даде още много автографи, да го целуне по устата, ако се наложи, — но се задоволи да стои и наблюдава двете млади сестри, които бъбреха на рецепцията или водеха лични разговори по телефона, за да убият времето.
После един лекар, наречен Стринг — Ришар прочете картончето на гърдите му:
